нищо не бил споменал за чужд свещеник от Анджиро, затова съжалявал, но не можел да вземе чужд свещеник от Анджиро.
Отец Себастио пожела да поговорят насаме, така че той отпрати англичанина на палубата, и когато останаха само двамата, свещеникът извади запечатания пакет.
— Бих искал да предадеш това на Делегата-посетител7…
— Не знам дали негово високопреосвещенство ще бъде все още в Осака, когато стигна там. — На Родригес никак не му беше приятно да служи за куриер на езуитски тайни. — Може би ще ми се наложи веднага да потегля за Нагасаки. Нищо чудно капитанът да е оставил някакви нареждания за мен.
— Тогава го предай на отец Алвито. Но пакетът трябва да попадне само в неговите ръце.
— Добре — съгласи се той.
— Кога за последен път си се изповядал, синко?
— Миналата неделя, отче.
— Би ли искал сега да ми се изповядаш?
— Да, благодаря.
Той се зарадва на предложението на езуита, защото човек не знае от какво ще зависи животът му в открито море, а и след изповедта се почувствува по-добре, както винаги.
Сега, в каютата, Родригес прибра пакета обратно в сандъка въпреки огромното изкушение. Защо на отец Алвито? Отец Мартин Алвито беше главният търговски посредник, много години бе служил като личен преводач на тайко и поради това бе станал близък на едни от най-влиятелните даймио. Той постоянно пътуваше между Нагасаки и Осака и беше от малцината — и единственият европеец — който можеше по всяко време да влиза при тайко — изключително умен човек, който говореше прекрасно японски и знаеше за японците повече от кой да е друг в Азия. Сега бе най-влиятелният посредник на португалците със Съвета на регентите и по-специално с Ишидо и Торанага.
Колко типично за езуитите да вредят свой човек на такова жизнено важно място, помисли Родригес със страхопочитание. Едно е сигурно също — ако не беше техният орден, потокът от ереси в никой случай нямаше да секне, Португалия и Испания може би щяха да са сега протестантски държави и ние да сме погубили завинаги безсмъртните си души. Света Богородице!
— Защо постоянно си мислиш за свещеници? — попита се Родригес на глас. — Знаеш как те изнервят такива мисли!
Да. И все пак защо именно отец Алвито? Ако вътре в пакета се намират дневниците, дали са предназначени за някой от покръстените даймио, за Ишидо, Торанага или просто за негово преосвещенство, самия Делегат-посетител? Или за моя капитан? А дали няма да ги изпратят в Рим, на испанците? Защо отец Алвито? Отец Себастио можеше със същия успех да го изпрати на кой да е друг езуит. И защо му е на Торанага англичанинът? Сърцето ми подсказва, че трябва да убия Блакторн. Защото е враг, еретик. Но има и нещо друго. Имам чувството, че по някакъв начин той застрашава всички нас. Защо ли ми минават такива мисли? Та той е лоцман — велик лоцман. Силен. Интелигентен. Добър човек. Няма за какво да се тревожа. Тогава защо се боя? Дали не ни вещае зло? Много го харесвам, ала чувствувам, че трябва да го убия незабавно — колкото по-скоро, толкова по-добре. Не в изблик на яд, а като самозащита. Защо?
Страхувам се от него.
Какво да правя? Да оставя всичко в божиите ръце? Бурята наближава и няма да е никак лека.
— Проклет да съм и аз, и глупавата ми глава. Защо никога не знам как трябва да постъпя?
Бурята ги настигна преди залез слънце в открито море. Сушата беше на десет мили от тях. Заливът, към който се стремяха, беше подходящо пристанище, но като превалиха хоризонта, стана ясно, че бе недостижим. Нямаше нито плитчини, нито скали, през които да се провират, ала въпреки това десет мили са си десет мили, а морето много бързо се развълнува, гонено от влажния вятър.
Духаше от североизток, откъм десния борд, и корабът — започна силно да се люлее ту на една, ту на друга страна из сивото море. Курсът им беше на северозапад, така че подлагаха главно широката си страна на вълните. Люлееше ги много зле — ту пропадаха в ями, ту се издигаха на главозамайващи висоти до гребените на вълните. Галерата беше доста плитка, строена за бързо придвижване в хубаво време, и макар гребците да бяха опитни и много дисциплинирани, стана почти невъзможно да задържат веслата си във водата и да загребват дружно.
— Ще трябва да прибереш веслата и да се оставиш на вятъра — извика Блакторн.
— Може би, но ще почакам още малко. Къде ти отиде смелостта, англичанино?
— Тук си е, за бога, нищо и няма! И двамата знаеха, че ако се обърнат срещу вятъра, никога няма да могат да се измъкнат от бурята и течението, подпомогнато от вятъра, ще ги изтласка далеч от брега, в открито море. А обърнат ли по вятъра, той и течението пак ще ги отнесат далеч от брега, в открито море — само че доста по-бързо. На юг беше Голямата дълбина. Там нямаше суша на хиляди мили разстояние, а в най-лошия случай — на хиляди левги.
Бяха се завързали за спасителни въжета, прикрепени към компасната стойка, и добре, че ги имаха, защото палубата подскачаше и се изплъзваха изпод краката им. Трябваше и за перилата да се държат, да ги яхат като коне.
И все пак водата не заливаше палубата. Корабът бе тежко натоварен и се бе натопил по-ниско, отколкото се харесваше и на двамата. Родригес добре се бе подготвил, докато бе чакал приближаването на бурята. Всичко беше заковано с летви, хората предупредени. Хиромацу и Ябу казаха, че ще останат известно време долу и после ще се качат на палубата. Родригес сви рамене и им обясни съвсем ясно, че това е много опасно. Но беше убеден, че все пак не го разбраха.
— Какво ще правят — попита Блакторн.
— Кой знае? В едно нещо можеш да си сигурен — няма да хленчат от страх.
Гребците на главната палуба се трудеха юнашки. При нормални обстоятелства на всяко весло имаше по двама души, но Родригес бе заповядал да се подсилят с по още един — за безопасност и по-голяма скорост. Други чакаха под палубата да сменят изморените гребци при даден от него знак. На фордека водещият гребците беше много опитен, удряше тъпана бавно, в такт с вълните. Галерата все още се придвижваше напред, макар че вълнението ставаше все по-силно. После бурята започна да налита, още по-свирепо и водещият изгуби ритъма.
— Гледай напред — извикаха почти едновременно Блакторн и Родригес. Галерата залитна главозамайващо, двадесет весла загребаха въздух вместо вода и на борда настана пълен хаос. Първата голяма вълна бе връхлетяла и левите перила изчезнаха в морето. Корабът започна да се мята безпомощно във всички посоки.
— Иди отпред — нареди Родригес. — Кажи им да приберат половината гребла от всяка страна! Света Богородице! Бързай, бързай!
Блакторн знаеше, че ако развърже спасителното въже, някоя вълна сигурно щеше да го отнесе. Но не приберат ли веслата — бяха загубени.
Той развърза възела и се запрепъва по хлъзгавата и подскачаща под краката му палуба, после по малката стълба до главната палуба. Галерата рязко се завъртя и го хвърли на една страна, ала краката му се заплетоха в телата на някои от гребците, които също бяха развързали спасителните си въжета и със сетни усилия се опитваха да въдворят ред сред веслата. Перилата бяха под нивото на водата и един от гребците падна зад борда. Блакторн усети, че и той ще изхвърчи навън. Ръката му се вкопчи в перилото, жилите му се изпънаха, ала успя да се задържи, а после се хвана и с другата ръка и се издърпа назад, полуудавен от солената вода. Краката му напипаха палубата и той се отърси, като благодареше на бога и си мислеше — ето, това бе седмият ти живот. Олбан Карадок обичаше да повтаря, че добрият лоцман трябва да е като котката — само че на него му трябват поне десет живота, докато котката може да се задоволи и с девет.
В краката му се търкаляше някакъв мъж и той го издърпа от мъртвата хватка на морето, подържа го над водата, докато отмине голямата опасност, след което му помогна да стигне до мястото си. Хвърли поглед към квартердека и изруга Родригес, задето е извъртял руля. Родригес му махна и изкрещя нещо, ала викът му бе погълнат от поредния вихър. Блакторн забеляза, че галерата бе променила курса си. Сега плаваха срещу вятъра и разбра, че това не бе случайно. Умно, помисли си той. Така ще можем да си отдъхнем и да се организираме, но копелето можеше да ме предупреди. Мразя излишната загуба на човешки живот.
