Мама е довела три от кучетата. Става въпрос за три досадни, прекалено енергични кучета от породата уипет. Довела ги е в безупречен апартамент, пълен с безупречни неща.
— Здрасти, мамо! — поемам палтото й и се опитвам да я целуна, а животните се изплъзват от ръката й и хукват към канапето. — Олеле, довела си… кучета!
— Миличките ми се сториха толкова тъжни и самотни, когато тръгвах. — Тя прегръща едно от тях и потрива буза в муцунката му. — Агнес е много уязвима в момента.
— Добре — отвръщам и се опитвам да проявя съчувствие. — Горкичката стара Агнес. Дали да не я върнем в колата.
— Миличка, не мога да я изоставя просто така! — мама ме поглежда мъченически. — Знаеш много добре, че не ми беше никак лесно да организирам идването си в Лондон.
За бога! Знам, че изобщо не й се е идвало днес. Не е дошла просто така. По телефона само споменах, че е странно да живееш сред непознати, а мама взе, че се впрегна и заяви, че щяла да дойде. Накрая се разбрахме тя да мине.
С огромен ужас забелязвам как кучето надига едната си лапа и я подпира на масичката за кафе, докато другото вече се е настанило върху канапето и е захапало възглавницата.
Господи! Ако канапето наистина струва десет бона, значи възглавница е поне хилядарка.
— Мамо… може ли да махнеш кучето от канапето.
— Рафаел няма да направи нищо! — отвръща обидено мама. Агнес, или както там се казва зверчето, се озовава при Рафаел и другото куче с един скок.
Сега три уипета подскачат доволно върху канапето на Ерик. Дано не е пуснал камерите.
— Имаш ли диетична кола? — Ейми се вмъква след мама, пъхнала ръце в джобовете.
— Струва ми се, че в кухнята има — отвръщам разсеяно и протягам ръка. — Кучета! Слизайте от канапето!
Нито едно от трите не ми обръща внимание.
— Хайде, милички! — Мама вади кучешка бисквита от джоба на жилетката си и кучетата на секундата престават да дъвчат тапицерията. Едното се настанява в краката й, а другите две се сгушват до нея и отпускат глави на пъстрата й рокля.
— Ето — натяква мама. — Нищо не са направили.
Поглеждам смачканата възглавница, която Рафаел току-що е изплюл. Не си струва да казвам каквото и да е.
— Няма диетична кола. — Ейми се връща от кухнята и отваря близалка. Тесните дънки, натъпкани в ботушките й правят краката й безкрайно дълги. — А спрайт няма ли?
— Може и да има… — поглеждам я разсеяно. — Ти не си ли на училище?
— Не. — Ейми пъхва близалката в устата си и свива рамене.
— Защо? — Поглеждам към мама и усещам някакво напрежение.
Двете мълчат. Мама си оправя кадифената лента за коса, сякаш това е най-важното нещо в момента.
— Ейми има малко неприятности — отвръща най-сетне тя. — Нали така, Рафаел?
— Отстраниха ме от училище. — Ейми наперено се насочва към един стол, тръшва се и качва крака на масичката.
— Отстранена ли? Защо?
Следва ново мълчание. Мама изглежда не ме е чула.
— Защо, мамо?
— Май Ейми пак върти старите си номера — мръщи се тя.
— Какви стари номера?
Единствените стари номера, които помня, бяха с магическия комплект, който получи една Коледа. Още я помня в алената бархетна пижама и чехлите с лица на зайци, застанала пред камината, докато ни молеше да изтеглим по някоя карта, а ние се преструвахме, че не забелязваме картата, която крие.
Бодва ме носталгия. Беше толкова сладко детенце.
— Какво си направила, Ейми?
— Нищо. Те направо изперкаха. — Ейми вади близалката от устата си и въздиша с досада. — Просто заведох онази психарка в училище.
— Психарка ли?
— Ами да. — Ейми се подсмихва. — Запознахме се в един клуб. Не знам дали беше истинска психарка, но всички ни повярваха. Взехме по десет кинта от момичетата и тя им каза, че утре щели да се запознаят с момче. Всички бяха доволни. После даскалицата разбра.
— По десет кинта от момиче? — питам слисана. — Нищо чудно, че си загазила.
— Последно предупреждение — уточнява гордо тя.
— Защо? Какво друго си направила, Ейми?
— Нищо особено! Просто… през ваканцията събрах пари за учителката по математика, госпожа Уинтърс, дето беше в болница. — Ейми свива рамене. — Казах, че излиза, и всички дадоха купища кинти. Събрах повече от пет стотака. — Тя изсумтява и се киска. — Беше страхотно!
— Миличка, това е придобиване на пари с измама. — Мама върти с едната ръка кехлибарените зърна на огърлицата си, а с другата гали кучетата. — Госпожа Уинтърс беше много разстроена.
— Нали й занесох бонбони? — отвръща възмутената Ейми. — Да не би да съм излъгала? Човек може да умре след липосукция.
Опитвам се да кажа нещо, но просто нямам думи. Как стана така, че малката ми сестричка се превърна от сладко дете в това… чудо?
— Трябва ми балсам за устни — обажда се Ейми и клати крака. — Може ли да си взема от тоалетката ти?
— Да, разбира се. — Щом тя излиза, се обръщам към мама. — Какво става? Откога Ейми има неприятности?
— От две години. — Мама не ме поглежда, а отговаря, навела глава към кучето в скута й. — Всъщност тя е страхотно дете, нали Агнес? Просто понякога кривва от пътя. Някои от по-големите момичета я карат да краде, но тя не е виновна.
— Да краде ли? — ахвам ужасена.
— Да. Какво да се прави. — Мама ми се струва нещастна. — Това беше просто неприятна случайност. Взела сако от съученичка и зашила своето име на него. После много съжаляваше.
— Но… защо… защо го е направила?
— Миличка, никой не знае. Прие много зле смъртта на баща си и оттогава… проблемите следват един след друг.
Не знам какво да кажа. Може би всички тийнейджъри, които губят бащите си, излизат от релсите.
— Да не забравя, че ти нося нещо, Лекси. — Мама бърка в платнената си чанта и вади дивиди в най- обикновена обложка. — Това беше последното съобщение от баща ти. Направил е прощален запис преди операцията, за всеки случай. Пуснахме го на погребението. Ако не го помниш, трябва да го видиш отново. — Тя ми подава дивидито с два пръста, сякаш е заразно.
Посягам към дивидото и не мога да откъсна поглед от него. Това са последните думи на татко. Все още не мога са повярвам, че е починал преди повече от три години.
— Много ми се иска да го видя отново — завъртам дивидито между пръстите си. — Наистина е невероятно, че е направил запис.
— Да, точно така. — Мама започва да шава нервно. — Нали го знаеш баща ти. Винаги трябваше да бъде център на вниманието.
— Мамо! Според мен е нормално да си център на вниманието на собственото си погребение.
По нищо не личи мама да е чула. Това е редовният й номер, когато някой заговори за нещо, което не й е приятно. Тя просто оглушава и променя темата на разговора. Както предполагам, след малко вдига глава и казва:
— Защо не помогнеш на Ейми, миличка? Щеше да й търсиш някаква работа в службата си.
— Работа ли? — мръщя се, обзета от съмнение. — Мамо, не съм сигурна.
