И без това там нищо не е сигурно, а ако се появи Ейми, всичко ще се срути.
— Само за седмица или две. Нали каза, че си говорила с когото трябва и всичко било уредено…
— Може и да съм казала — прекъсвам я нетърпеливо. — Само че сега всичко е различно. Още не съм се върнала на работа, трябва да разбера с какво съм се занимавала…
— Ти се оправяш толкова добре — продължава да ме убеждава мама.
Да, така е. От девета дупка на кавала съм се превърнала в адско изчадие в ролята на шефка.
Няколко минути цари мълчание и се чуват само ноктите на кучетата по плочките в кухнята. Направо не ми се мисли какво правят.
— Мамо, питах се… — навеждам се напред. — Опитвам се да разбера какво съм правила… и нещата не се връзват. Защо съм участвала в риалитито? Как успях за нула време да се превърна в безчувствена кариеристка? Не разбирам.
— Нямам никаква представа. — Мама е прекалено заета да рови в чантата си. — Просто си решила да напреднеш в работата.
— Само че това не е нормално. — Навеждам се още по-напред, за да привлека вниманието й. — Никога не съм била амбициозна жена и ти го знаеш. Как така съм се променила?
— Миличка, беше толкова отдавна, не помня… Красиво момиче ми е тя. Истинска красавица.
В този момент осъзнавам, че мама говори на едно от кучетата. Дори не ме слуша. Каква изненада!
Вдигам поглед и забелязвам Ейми да влиза от съседната стая. Бузата й е все още издута от близалката.
— Ейми, Лекси тъкмо разказваше, че ще ти намери работа при нея — грейва мама. — Какво ще кажеш?
— Може би — обаждам се аз. — След като се върна и поработя известно време.
— Що не.
Тя изобщо не е благодарна, че някой прави нещо за нея.
— Трябва да знаеш, че има няколко основни правила — обяснявам аз. — Няма да крадеш от колегите ми. Няма и да ги лъжеш.
— Че аз да не би да крада? — възмущава се Ейми. — Едно нищо и никакво сако, при това беше случайно. Господи!
— Миличка, не беше само сакото — обажда се след кратко колебание мама. — И гримът.
— Всички мислите най-лошото за мен. Всеки път, когато нещо изчезне, мен сочат с пръст. — Очите на Ейми блестят на бледото лице. Тя отпуска слабите си рамене и на мен ми става мъчно за нея. Права е. Съдя я, без да знам фактите.
— Извинявай — отвръщам гузно. — Сигурна съм, че не крадеш.
— Много важно! — Тя извръща глава. — Защо и ти не ме обвиниш като останалите?
— Няма. — Застанала е до прозореца и аз пристъпвам към нея. — Ейми, искам да се извиня. Знам, че ти е трудно, откакто татко почина… Ела — протягам ръце, за да я прегърна.
— Я ме остави на мира — дръпва се тя.
— Ама, Ейми…
— Разкарай се! — Тя се отдръпва рязко, вдигнала ръце, за да се отърве от мен.
— Но ти си малката ми сестричка! — Навеждам се, за да я прегърна, след това се отдръпвам, когато нещо ме бодва в ребрата. — Ох! Какво, по дяволите… Какви са тези неща?
— Нищо — отвръща стреснато Ейми след секунда.
— Я покажи! — Протягам се към набъбналото дънково яке. — Какво, за бога, си натъпкала в джобовете?
— Консерви — отвръща нагло тя. — Риба тон и царевица.
— Царевица ли?
— Не може да бъде! — Мама затваря очи. — Ейми, нали не си крала от Лекси?
— Я млъквай! — изкрещява Ейми. — Нищо подобно не съм взела! — Тя замахва с ръце и две червила на „Шанел“ изскачат от ръкава на якето, последвани от пудра. Тупват на пода и всички вперваме поглед в тях.
— Това… мои ли са? — питам най-сетне.
— Не — сопва ми се тя, но забелязвам, че се е изчервила.
— Мои са!
— Ти нямаше дори да забележиш — свива тя рамене и се цупи. — Имаш хиляди тъпи червила.
— Ейми! — въздиша тежко мама. — Изпразни си джобовете.
Ейми поглежда гневно мама и започва да изпразва джобовете си. Оставя всичко на стъклената масичка. Два термални спрея за лице. Свещ на „Джо Малоун“. Купища гримове. Комплект парфюми на „Кристиан Диор“. Наблюдавам я, без да кажа и дума, и не мога да повярвам колко неща е побрала в джобовете си.
— Сега си свали тениската — нарежда мама като някой митничар.
— Не е честно — мънка Ейми, сваля тениската и аз оставам с отворена уста. Отдолу е намъкнала тясна рокля на „Армани“, натъпкана в дънките. Нахлузила е поне пет сутиена на „Ла Перла“, набрани на корема, а от тях висят две чанти също като колиета.
— Откраднала си рокля? — едва удържам кикота си. — И сутиени?
— Добре де. Искаш си роклята ли? Добре. — Тя сваля всичко и го хвърля на масичката. — Доволни ли сте? — Вдига поглед и забелязва изражението ми. — Да не би аз да съм виновна. Мама не ми дава пари за дрехи.
— Ейми, това не е вярно! — възкликва потресена мама. — Имаш предостатъчно дрехи!
— Всичките са демодирани! — изкрещява тя на мама и на мен веднага ми става ясно, че тази разправия са я имали и преди. — Не можем всички да си позволим да живеем като теб! Ти няма ли най-сетне да се усетиш, че вече живеем в двайсет и първи век? — сочи тя роклята на мама. — Пълна трагедия!
— Престани, Ейми — срязвам я аз. — Това не е най-важното. А тези сутиени дори няма да ти станат.
— Мога да ги продам по eBay — отвръща сопнато тя. — „Скъпарски дантелени сутиени“.
Намъква тениската, отпуска се на пода и започва да набира есемес на телефона си.
Не мога да повярвам на очите си.
— Ейми — изричам най-сетне. — Дай да поговорим. Мамо, иди да направиш по едно кафе.
Мама е напълно объркана, въпреки това веднага става и с удоволствие се спасява в кухнята. Когато излиза, аз сядам на пода до Ейми. Раменете й са напрегнати и тя отказва да вдигне поглед.
Добре. Ще трябва да се покажа като изпълнена с разбиране и съчувствие. Знам, че ни делят много години. Знам, че не помня почти нищо от живота й. Не е възможно да не сме били близки.
— Слушай, Ейми — започвам с най-подходящия за случая глас на пораснала готина сестра. — Не можеш да продължаваш да крадеш. Не можеш да мамиш хората и да им измъкваш парите.
— Я чупката! — съска Ейми, без да вдигне глава.
— Ще се забъркаш в неприятности. Ще те изключат от училище!
— Майната ти — пропява Ейми. — Майната ти и пак майната ти.
— Виж! — опитвам се да запазя търпение. — Знам, че понякога ти е трудно. Сигурно се чувстваш самотна само с мама, но ако искаш да поговориш с някого, ако имаш някакъв проблем, аз съм винаги на твое разположение. Само ми звънни или ми прати есемес. Можем да излезем на кафе, да отидем заедно на кино… — Млъквам.
Ейми все още набира есемеса с едната ръка, а с другата ми показва среден пръст.
— Майната ти и на теб! — възкликвам аз, отпускам се на пода и прегръщам колене. Тъпа малка крава! Ако мама си въобразява, че ще я търпя в офиса си, не е познала.
Седим и мълчим. Накрая посягам към съобщението на татко, плъзвам се по пода и пъхвам дивидито в плейъра. Огромният екран светва и след няколко секунди се появява лицето на татко.
Не мога да откъсна очи от екрана. Татко се е отпуснал на един стол, облечен в червен халат. Стаята ми е непозната, но аз не съм виждала домовете на баща ми. Лицето му е изпито, каквото го помня, след като се разболя. Имам чувството, че не му достига въздух. Въпреки това зелените му очи блестят, а между пръстите му тлее пура.
