По дяволите! Чипсът се пръсва навсякъде. И по седалките, и по таблото, и по Ерик.
— Господи! — клати глава той, без да крие раздразнението си. — Да не би да има и по косата ми?
— Извинявай — промълвявам и изтупвам сакото му. — Много, ама много съжалявам…
Цялото купе мирише на сол и оцет. Вкусотия! Обожавам тази миризма.
— Сега ще се наложи да закарам спешно колата на миене — мръщи се отвратен Ерик. — А по сакото ще останат мазни петна.
— Съжалявам, Ерик — казвам отново и продължавам да почиствам раменете му. — Ще плати за химическото чистене. — Отпускам се на седалката, посягам към огромно парче чипс в скута ми и го лапвам.
— Да не би да го ядеш? — Ерик говори така, сякаш чашата е преляла.
— Но то само падна в скута ми — протестирам аз. — Чисто е.
Возим се в мълчание. Тайничко лапвам още няколко парчета и се опитвам да ги хрускам колкото е възможно по-тихо.
— Ти не си виновна — заявява той, вперил поглед напред. — Беше ударила главата си. Все още е рано да очаквам да се държиш нормално.
— Чувствам се напълно нормално — отвръщам аз.
— Разбира се. — Той ме гали по ръката и аз се напрягам. Добре де, може и да не съм се възстановила напълно. Знам със сигурност, че едно пакетче чипс не доказва, че имам умствено разстройство. Каня се да му го кажа, когато той минава през порта, отворена специално за нас. Влизаме в малък двор и той гаси колата.
— Пристигнахме. — В гласа му долавям гордост. Той посочва навън. — Това е последното ни бебче.
Поглеждам слисана навън, напълно забравила за чипса. Пред нас се издига чисто нова бяла сграда. Има извити балкони, черни гранитни стъпала водят към врати със сребърен обков.
— Ти ли си я построил? — питам най-сетне аз.
— Не лично аз — смее се той. — Хайде. — Отваря вратата и перва няколко трохи от панталоните, а аз го следвам, обзета от истинско страхопочитание. Портиер в униформа ни отваря вратата. Фоайето е облицовано в блед мрамор, има и бели колони. Това е истински палат.
— Невероятно! Страхотно! — Забелязвам какви ли не подробности като дискретните ниши и гипсовите тавани.
— Мезонетът има собствен асансьор. — Ерик кима на портиера и ме повежда към задната част на фоайето, където има прекрасен асансьор с дървена ламперия. — В приземието има басейн, фитнес зала и кино. Повечето апартаменти си имат оборудвани фитнес зали и домашно кино — уточнява той.
Вдигам поглед, за да се уверя, че не се шегува. Оборудвава фитнес зала в апартамент, домашно кино?
— Пристигнахме… — Асансьорът се отваря с тих звън и ние слизаме в кръгло антре с огледала. Ерик натиска внимателно едно от огледалата и то се оказва врата. Тя се отваря и аз ахвам.
Пред мен е най-огромната стая, която някога съм виждала. Не, това е откритият космос. Прозорците са от пода до тавана, камината лесно може да побере висок човек, а в единия край има водопад.
— Това истинска вода ли е? — питам недоверчиво. — Вътре в къщата? — Ерик избухва в смях.
— Клиентите ни обичат да са различни. Забавно е, нали? — Той посяга към дистанционното, насочва го към водопада и натиска някакви копчета — водата се оцветява в синьо. — Има десет светлинни ефекта. Ейва? — надига глас той и след малко се появява кльощава жена с руса коса и фини очила, облечена в сиви панталони и бяла риза.
— Здрасти — поздравява тя с американски акцент. — Лекси! Виждам, че си по-добре! — тя стиска ръката ми. — Разбрах всичко. Горкичката.
— Добре съм, наистина — усмихвам се аз. — Просто се опитвам да се върна към нормален живот. — Разпервам ръце. — Тук е наистина невероятно. И водата…
— Водата е най-важното в този апартамент — обяснява Ерик. — Следвали сме принципите на фън шуй, нали така, Ейва? Много е важно за ултрабогатите?
— Какво? — питам объркана.
— За най-богатите — повтаря Ерик. — Апартаментите ни са за тях.
— Фън шуй е от първостепенно значение за ултрабогатите — кима доволно Ейва. — Ерик, току-що доставиха рибите за спалнята. Невероятни са! Всяка една е по триста лири — обръща се към мен тя. — Взехме ги под наем.
Ултрабогати, ала-бала. Риби под наем. Това е различен свят. Тъй като нямам думи, се оглеждам отново. Барът е извит, на друго ниво има стъклена скулптура, която виси от тавана. Нямам никаква представа колко струва този апартамент. Не искам и да знам.
— Погледни — Ейва ми показва сложен макет от хартия и дървени клечки. — Това е цялата сграда. Обърни внимание, че тук ар деко се среща с Голтие.
— Браво! — опитвам се да си спомня нещо за „ар деко се среща с Голтие“, но така и не успявам. — Как измисли всичко това? — посочвам водопада, който в момента е окъпан в оранжева светлина. — Как ти дойде на ум?
— Не бях аз — клати глава Ейва. — Аз се занимавам с мебелите и тъканите, с чувствените детайли. Концепцията е на Джон.
Нещо трепва в мен.
— Джон ли? — навеждам глава и се мръщя като човек, който не разбира за кого става въпрос. Все едно че „Джон“ е непозната дума на някакъв чужд език.
— Джон Блайд — уточнява Ерик. — Архитектът. Нали се запознахте на партито у нас? Забрави ли? После ме разпитваше за него.
— Така ли? — питам след дълго мълчание. — Не си спомням. — Въртя макета и се опитвам да не обръщам внимание на топлината, която пълзи по врата ми.
Това е пълен абсурд. Държа се като гузна прелюбодейка.
— Джон, ела при нас — подвиква Ейва. — Тъкмо говорехме за теб.
Той тук ли е? Стисвам неволно макета. Не искам да го виждам. Не искам и той да ме вижда. Трябва да измисля нещо и да се измъкна…
Твърде късно е. Ето го, крачи към нас в дънки, с тъмносин пуловер с шпиц деколте и чете някакъв документ.
Добре. Запази спокойствие. Всичко е наред. Ти си щастливо омъжена и нямаш никакви доказателства, че си кривнала от правия път, че си имала връзка с този мъж.
— Здрасти, Ерик, Лекси. — Той кима любезно, когато приближава, след това поглежда ръцете ми. Свеждам очи и забелязвам, че макетът е станал на топка. Смачкала съм го. Покривът е счупен, а балконите са се откачили.
— Лекси! — Ерик го забелязва. — Как, за бога, можа да го направиш?
— Джон! — Ейва смръщва чело. — Макетът ти.
— Много се извинявам! — червя се аз. — Нямам представа как се случи. Просто го държах и…
— Не се притеснявай — свива рамене Джон. — Отне ми само месец да го направя.
— Месец ли? — ахвам ужасена. — Виж, ако ми дадеш скоч, ще го оправя… — Опитвам се да пригладя смачкания покрив и да върна балконите по местата им.
— Не чак месец — уточнява Джон, докато ме наблюдава. — По-скоро два часа.
— Така ли? — Продължавам да приглаждам макета. — Няма значение. Много съжалявам.
Джон ме поглежда.
— Ще ми се реваншираш.
Да му се реванширам ли? Това пък какво означава? Без да мисля, пъхвам ръка в ръката на Ерик. Имам нужда от подкрепа, от верен съпруг до мен.
— Апартаментът е наистина невероятен, Джон — заговарям аз като достойна съпруга на магнат и разпервам ръка. — Поздравявам те.
— Благодаря, и на мен ми харесва — отвръща равнодушно той. — Как е паметта ти?
— Все така.
— Нещо да си си припомнила?
