питам възторжено. — Кажи къде ще бъде?
— Следващия месец. — Тя извръща поглед. — В Уилтшър.
— Следващия месец ли? Господи, Дебс! Но аз не съм получила…
Млъквам и усещам колко неловко се е получило. Тъкмо се канех да кажа, че не съм получила покана.
Не съм получила покана, защото не съм поканена.
— Искам да кажа… честито! — Успявам да задържа ведрата усмивка. — Ще мине чудесно. Не се притеснявай, ще върна кръста и часовника… и парфюма… — С треперещи ръце започвам да тъпча подаръчните опаковки в едно от пликчетата.
— Да — обажда се Фи с известно неудобство. — Чао, Лекси.
— Чао. — Дебс така и не ме погледна в очите. И двете тръгват, а аз оставам да гледам след тях и да се старая да не заплача.
Браво, Лекси! Не само че не спечели приятелките си, ами прецака нещата още повече.
— А подарък за мен? — прозвучава саркастичният глас на Байрън и аз се обръщам към него. Застанал е в коридора с чаша кафе в ръка. — Много мило, Лекси!
Господи, от този ми призлява. Каква змия!
— Здрасти, Байрън — отвръщам с приповдигнат глас. — Радвам се да те видя.
Призовавам всички сили, вирвам брадичка и отмятам коса. Няма да се предам.
— Много смело, че се върна, Лекси — заявява Байрън, когато тръгваме по коридора. — Достойно за възхищение.
— Ами? — отвръщам самоуверено. — Нямах търпение да се върна.
— Ако имаш въпроси, насреща съм. Въпреки че днес ще бъда с Джеймс Гарисън почти през целия ден. Нали помниш Джеймс Гарисън?
Мама му стара! Защо споменава все хора, за които никога не съм чувала?
— Напомни ми — моля го аз.
— Той е шеф на фирмата дистрибутор. Те разнасят продукцията ни из страната. Мокети, подови настилки, все нещата, които продаваме. Правят доставки по домовете. — Говори любезно, но това не му пречи да се подсмива.
— Да, помня дистрибуторите — срязвам го аз. — Благодаря. Защо ще се виждате?
— Ами… — отвръща след кратко мълчание Байрън. — Истината е, че са се пообъркали. Ако не успеят да подобрят системата си, ще се наложи да търсим другаде.
— Ясно — кимам като истински шеф. — Дръж ме в течение. — Стигаме до кабинета ми и аз отварям вратата. — Доскоро, Байрън.
Затварям вратата, оставям чантите на бюрото, отварям шкафа и вадя всички папки. Опитвам се да не падам духом и сядам, разгръщам първата, в която се оказват протоколите от срещите на отдела.
Три години. Ще успея да наваксам всичко, което се е случило през тези три години. Не е чак толкова много време.
Двайсет минути по-късно имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Не съм чела толкова задълбочено от месеци, или поне така ми се струва, а тази материя е пълна с какви ли не неясноти. Договори, които трябва да бъдат подновени. Оценка на постиженията. Все едно са ме върнали в колежа и ми се налага да взема всички години за една.
Започнах да записвам на лист, озаглавен „Въпроси“, и вече съм изписала едната страна.
— Как върви? — Вратата се отваря безшумно и Байрън надниква. Този тип не се ли сеща да почука?
— Добре — вдигам предизвикателно глава. — Имам няколко дребни въпросчета…
— Казвай. — Той се обляга на касата.
— Добре. Първо, какво е СО?
— Новият ни софтуер за счетоводна отчетност. Всички са обучени да го ползват.
— И мен могат да ме обучат — заявявам остро и пиша отговора на листа. — Какво е услуги точка ком?
— Онлайн доставчикът ни.
— Какво? — мръщя се объркана. — Ами отдел за връзка с клиентите?
— От години е съкратен. — Байрън не крие отегчението си. — Всичко бе преструктурирано и част от отделите отпаднаха.
— Така — кимам и се опитвам да запомня. Отново поглеждам листа. — Ами агенция „Прима“? Това какво е?
— Те са рекламната ни агенция — отвръща Байрън пресилено търпеливо. — Подготвят рекламата ни по радиото и телевизията.
— Известно ми е каква е дейността на рекламните агенции! — сопвам се по-разпалено, отколкото трябва. — А какво стана с „Пинкъм Смит“? Отношенията ни с тях бяха чудесни.
— Те вече не съществуват — извива очи Байрън. — Фалираха. За бога, Лекси, ти не знаеш нищичко, нали?
Отварям уста да отговоря, но не успявам. Сякаш познатият ми пейзаж е пометен от ураган. Всичко е построено наново и за мен е непознато.
— Никога няма да успееш да наваксаш. — Байрън ме наблюдава с огромно съжаление.
— Напротив!
— Лекси, приеми истината. Ти си умствено болна. Не бива да се напрягаш толкова…
— Не съм умствено болна! — възкликвам разпалено и скачам от мястото си. Профучавам покрай застаналия на прага Байрън, Клер вдига уплашено поглед и затваря бързо мобилния си телефон.
— Здрасти, Лекси. Искаш ли нещо? Чаша кафе?
Тя ми се струва ужасена, все едно че се каня да й отхапя главата. Добре, сега е шансът ми да й покажа, че не съм адско изчадие в ролята на шефка. Аз съм добра.
— Здрасти, Клер! — отвръщам по най-приятелския и топъл начин, на който съм способна, и се подпирам на бюрото й. — Всичко наред ли е?
— Ами… да. — Ококорила се и не смее да ме погледне.
— Искаш ли да донеса кафе?
— Ти ли? — Тя ме зяпва така, сякаш очаква да й погодя някакъв номер. — Да ми донесеш кафе?
— Да. Защо не? — продължавам да се усмихвам и тя се свива.
— Няма… нужда. — Измъква се от стола и не смее да откъсне очи от мен, сякаш наистина съм кобра. — Аз ще донеса.
— Чакай! — спирам я аз, изпаднала в пълно отчаяние. — Виж, Клер, иска ми се да те опозная по-добре. Може някой ден да обядваме заедно… да се разходим… да отидем на пазар…
Клер ме поглежда с още по-голям ужас.
— Добре… разбира се, Лекси — измърморва тя и заситня по коридора. Обръщам се и забелязвам, че Байрън е все още на прага на кабинета ми, готов да прихне.
— Какво? — сопвам му се аз.
— Ти наистина си различен човек, а? — извива учудено вежди.
— Може да ми се е приискало да се държа приятелски с персонала си и да се отнасям към тях с уважение — отвръщам дръзко. — Да не би нещо да те притеснява?
— Не — Байрън вдига ръце. — Лекси, това е просто чудесно. — Той ме поглежда и по устните му отново плъзва вече познатата ми саркастична усмивка, след това започва да цъка с език, сякаш си е припомнил нещо. — Сетих се за нещо. Оставих ти нещо, с което да се занимаеш като шеф на отдела. Прецених, че така е най-правилно.
Най-сетне. Сети ли се кой е шефът?
— Да, кажи — вирвам брадичка. — За какво става въпрос?
— Получихме имейл от високо място, че хората не спазват обедната почивка. — Той бръква в джоба си и вади лист. — Саймън иска всички директори на отдели да скастрят екипите си. За предпочитане още днес. — Байрън извива невинно вежди. — Да ти оставя ли едно копие?
