— Но по-важно е да поговоря с теб — прекъсва ме Джон. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим.
— Не може! Престани. Стига с тези… разговори. Няма да стане по телефона. Никакви телефони.
— Лекси, ядосана ли си? — пита той.
— Не. — Поглеждам поруменялото си лице в огледалото. — Може би… Ама малко.
Долавям приглушен звук. Той да не би да се смее?
— Обичам те — признава той.
— Ти дори не ме познаваш.
— Обичам момичето, което беше. Което все още си.
— Обичаш Кобрата? — сопвам се аз. — Обичаш адското изчадие? Значи си напълно луд.
— Не си никакво адско изчадие — той определено ми се присмива.
— Останалите са убедени, че съм адско изчадие. Така е било. Има ли значение?
— Ти беше нещастна. Освен това беше допуснала доста неприятни грешки, но никога не си била гаднярка.
Макар и пияна, попивам всяка негова дума. Все едно че маже раните ми с балсам. Искам да чуя още.
— Какво… — преглъщам. — Кажи ми за грешките.
— Ще ти разкажа, когато се срещнем. Ще поговорим за всичко. Лекси, нямаш представа колко ми липсваше…
Неочаквано тихият му познат глас ме кара да се почувствам неловко. Ето че съм се заключила в банята и си шушукам с тип, когото не познавам. Какво правя?
— Престани… Просто престани! — срязвам го аз. — Трябва да помисля.
Крача из банята, прокарвам ръка през косата си и се опитвам да мисля трезво, макар да съм доста замаяна от изпития алкохол. Като се видим, ще поговорим…
Не, няма да стане. Не мога да се срещам с друг мъж тайно от Ерик. Искам бракът ми да потръгне.
— Двамата с Ерик току-що правихме секс — уведомява го дръзко.
Сама не знам защо го казах.
Настъпва мълчание и аз се питам дали Джон не е толкова обиден, че да е затворил. Ако е затворил, още по-добре.
— И какво се опитваш да ми кажеш? — прозвучава гласът му.
— Както сам ще се сетиш, това променя нещата.
— Не те разбирам. Да не би да реши, че ще престана да те обичам, след като си правила секс с Ерик?
— Не знам… Може би.
— Да не би да си въобразяваш, че като правиш секс с Ерик, ще докажеш на себе си, че го обичаш? — долитат безмилостните му думи.
— Не знам — признавам аз. Напълно объркана съм. Изобщо не трябваше да водя този разговор. Трябваше да вляза в банята, да протегна слушалката и да се провикна: „Мили? Джон те търси.“
Само че нещо ме задържа в банята и аз продължавам да притискам телефона към ухото си.
— Реших, че така спомените ще се върнат — обяснявам накрая и присядам на ръба на ваната. — Просто си мислех, че спомените са заключени и ако успея… толкова е трудно…
— На мен ли го казваш — отвръща Джон и аз си представям сивата му тениска, дънките, мръщи се по типичния за него начин, държи телефона с едната ръка, докато другата е зад главата му и виждам подмишницата…
Образът е толкова жив, че ахвам.
— Беше… — прочиствам гърлото си. — Нали се сещаш. Секс. Знаеш… секс.
— Знам какво е секс — потвърждава той. — Освен това знам какъв е сексът с Ерик. Той е умел… внимателен… а какво въображение има само…
— Престани! Все едно че изтъкваш някакви недостатъци…
— Трябва да се видим — прекъсва ме рязко Джон. — Говоря напълно сериозно.
— Не може. — Усещам, че цялата тръпна. Все едно само крачка ме дели от бездната. Трябва да се спра.
— Много ми липсваш. — Гласът му е станал по-тих и дрезгав. — Лекси, нямаш представа колко много ми липсваш. Имам чувството, че нещо в мен се разкъсва, когато не съм с теб…
Дланта ми е потна и слушалката започва да се изплъзва. Не мога да го слушам повече. Объркана съм. Цялата треперя. Ако това е истина, ако той казва истината…
— Трябва да затварям — прекъсвам го аз. — Ще повикам Ерик.
С разтреперани крака отключвам банята и тръгвам към другата. Държа телефона далече от мен, сякаш е заразен.
— Лекси, чакай — чувам гласа му, но не отговарям.
— Ерик! — провиквам се, когато приближавам до вратата и той се показва, увит в хавлиена кърпа. — Джон те търси. Архитектът ти.
Тринайсета глава
Опитах. Наистина опитах. Направих всичко, което успях да измисля, за да докажа на отдела, че не съм адско изчадие.
Подготвих постер, в който предложих идеи за сближаване, но никой не откликна. Поставих цветя на первазите на прозорците, но никой не ги спомена. Днес купих огромна кошница с кроасани с пълнеж от боровинки, ванилов крем и шоколад и ги оставих върху ксерокса с надпис: „От Лекси! Да ви е сладко!“
Преди няколко минути надникнах и забелязах, че никой не си е взел. Нищо, още е рано. Ще им дам още десет минути и ще отида отново да проверя.
Отварям отново папката, над която работех, след това включвам друг документ на компютъра и се опитвам да проверя данните. Без да искам се прозявам и отпускам глава на бюрото. Уморена съм. Не, не съм просто уморена, а разбита отвсякъде. Всеки ден идвам в седем сутринта, за да отхвърля поне част от купищата документи. Очите ми са зачервени от безкрайно взиране ту в разни разпечатки, ту в екрана на компютъра. Четенето няма край.
За малко да не се върна на работа. В деня, след като двамата с Ерик почти правихме секс, се събудих бледа, със зверско главоболие и никакво желание да се появя отново на работа. Затътрих се в кухнята, направих си чаша чай с три лъжици захар, седнах и написах на един лист:
Възможности
Откажи се
Не се отказвай
Взирах се в написаното цяла вечност. Накрая задрасках „Откажи се“.
Ако се откажеш, така и няма да разбереш. Никога няма да разбереш дали си щяла да се справиш, или не. Освен това не знам нищичко за живота си. Затова сега съм в кабинета си и се трудя над предложенията за цени от 2005 година. Може да се окаже, че е нещо важно.
Не може да бъде. Просто няма начин да бъде нещо важно. Затварям папката, размърдвам крака и се приближавам на пръсти до вратата. Открехвам я и надничам с надежда към главния офис. Кошницата се вижда през прозореца. Все още никой не я е пипнал.
Не проумявам. Какво става? Защо никой не си е взел? Да не би да не са разбрали, че кифлите са за всички? Излизам от стаята и влизам в огромния главен офис.
— Здравейте! — започвам ведро. — Просто исках да ви кажа, че съм ви донесла кифли. Опечени са тази сутрин. Така че… давайте. Вземете си!
Отговор няма. Все едно че никой не е забелязал присъствието ми. Да не би неочаквано да съм станала невидима?
