— И така — насилвам се да се усмихна. — Да ви е сладко! — Врътвам се и излизам.
Направих, каквото можах. Ако искат кифлички, да си вземат. Ако не искат, да не си вземат. Точка по въпроса. Пет пари не давам. Връщам се зад бюрото си, отварям един от новите финансови отчети и прокарвам пръст по колоните. След няколко минути се отпускам назад и потривам очи. Тези цифри просто потвърждават онова, което вече ми е известно. Постиженията на отдела ми са близки до нулата.
Миналата година продажбите малко са се покачили, но въпреки всичко договорите са малко. Ще загазим, ако не променим нещата. Онзи ден го споменах пред Байрън, но той не ми обърна никакво внимание. Как е възможно чак пък толкова да не му пука? Написвам на едно листче: „Говори с Байрън за продажбите.“ След това оставям химикалката.
Защо не искат кифлите?
Колко оптимистично бях настроена днес сутринта, когато ги купих. Представих си как ще грейнат лицата на всички, как ще кажат: „Чудесно, че си се сетила, Лекси, благодаря!“ Само че сега съм напълно отчаяна. Значи много ме мразят. Трябва наистина да ненавиждаш някого, след като отказваш кифличка.
А тези кифлички са от най-скъпите. Освен че бяха топли, имат и глазура.
Тихо разумно гласче ми подсказва да не се занимавам повече с този въпрос. Забрави тази работа. Та това е една нищо и никаква кошница с кифли.
Само че не мога да стоя бездейна. Не мога да си седя кротко. Импулсивно скачам и тръгвам към офиса. Кошницата си стои недокосната. Всички говорят по телефоните и не ми обръщат абсолютно никакво внимание.
— Така значи! — опитвам се да говоря спокойно. — Никой не иска кифла. Много са хубави.
— Кифла ли? — мръщи се Фи. — Не виждам никакви кифли. — Тя се оглежда недоумяващо. — Вие виждате ли кифли?
Останалите свиват рамене и също гледат недоумяващо.
— За английски кифлички ли става въпрос? — уточнява Каролин. — Или за френски кроасани?
— В „Старбъкс“ правят кифлички. Ако искаш, ще поръчам да ти донесат — намесва се и Дебс и едва сдържа кикота си.
Ха-ха. Много смешно.
— Добре! — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Щом сте решили да се държите като деца, така да бъде. Просто се опитвах да се държа мило.
Дишам тежко, когато посягам да отворя вратата. Чувам кикот, но се опитвам да не мисля. Трябва да запазя достойнството си, да се държа спокойно, като истински шеф. Не бива да повишавам глас, не бива да реагирам…
Господи, едва се сдържам. Гневът и разочарованието се надигат и изригват като вулкан. Как е възможно да са толкова противни?
— Не, всъщност изобщо не е добре. — Връщам се в офиса с пламнало лице. — Вижте, отне ми много време и усилия, за да осигуря тези кифлички, защото реших, че няма да е зле да ви поглезя, а вие се преструвате, че не ги виждате…
— Съжалявам, Лекси — Фи се преструва на объркана. — Наистина не разбирам за какви кифлички говориш.
Каролин се превива от смях и нещо в мен се пречупва.
— Говоря за това! — Грабвам шоколадова кифла и я запращам по Фи, а тя се навежда, за да я избегне. — Това е кифла! Това е противна кифла! Чудесно! След като не искате да ги ядете, аз ще ги изям! — Натъпквам една в устата си и започвам да дъвча ожесточено, след това отхапвам отново. Огромни трохи се ронят по пода, но на мен не ми пука. — Ще ги изям всичките! — добавям аз. — Защо не. — Грабвам една с пълнеж от къпини и също я натъпквам в устата си. — Ммм, на това му се казва вкусотия.
— Лекси? — Обръщам се и всичко в мен се свива. Саймън Джонсън и Байрън са застанали на вратата на офиса.
Байрън не може да прикрие колко е доволен от картината, която се разкрива пред очите му. Саймън ме гледа така, сякаш е в зоопарка и някаква горила замеря посетителите с храна.
— Саймън… — От устата ми се ронят трохи. — Ъъъ… здрасти. Как си?
— Исках да си кажем набързо няколко думи, стига да не си… заета — той извива вежди.
— Разбира се! — приглаждам косата си и отчаяно се опитвам да преглътна хапката. — Заповядай в кабинета ми.
Когато излизам, забелязвам отражението си в стъклената врата и ми призлява. Кокът ми се е разпаднал. Дали да не го оправя. Е, в момента не мога да направя абсолютно нищо.
— И така, Лекси — започва Саймън, щом затварям вратата и оставям недоядените кифли на бюрото. — Току-що говорих с Байрън за юни и седма. Знам, че той те държи в течение.
— Разбира се — кимам и се опитвам да представя нещата така, сякаш имам представа за какво става въпрос. Работата е там, че „юни и седма“ не означава абсолютно нищо за мен. Какво е пък това?
— Окончателното решение ще вземем в понеделник. Сега няма да обсъждаме повече този въпрос, очевидно дискретността е от първостепенно значение… — Саймън млъква и сбръчква чело. — Знам, че имаш известни резерви, Лекси. С всички ни е така, но просто няма друга възможност.
Този какви ги дрънка? За какво става въпрос?
— Саймън, сигурна съм, че ще се справим — блъфирам аз с отчаяната надежда да не ме накара да обясня.
— Така те искам, Лекси. Знаех, че ще се опомниш. — Той отново започва да говори на висок глас, този път по-весело. — По-късно имам среща с Джеймс Гарисън, новия на дистрибуторите. Какво ще кажеш за него?
Най-сетне имам представа какво да кажа.
— А, да — възползвам се от възможността. — За съжаление дистрибуторите не са на ниво, Саймън. Ще трябва да си потърсим други.
— Я стига, Лекси! — избухва в смях Байрън. — Те ни предложиха нови маршрути и пакетни цени. — Обръща се към Саймън: — Миналата седмица прекарах с тях цял ден. Джеймс Гарисън е преобразил фирмата. Останах силно впечатлен.
Цялата пламвам. Мръсна гадина.
— Лекси, не си ли съгласна с Байрън? — обръща се изненадан към мен Саймън. — Ти познаваш ли Джеймс Гарисън?
— Ами… не, не се познаваме — преглъщам. — Сигурно си прав, Байрън.
Този път ми заби ножа много успешно. Направи го нарочно. Следва неловко мълчание. Забелязвам, че Саймън ме наблюдава, без да крие разочарованието си.
— Така — въздъхва накрая той. — Трябва да вървя. Радвам се, че се видяхме, Лекси.
— Чао, Саймън — изпращам го от офиса и се опитвам да си придам самоуверен шефски вид. — Нямам търпение да наваксам. Може някой ден да обядваме заедно…
— Я погледни, Лекси — Байрън сочи дупето ми. — Има нещо на полата ти. — Извивам се и отлепям една бележка. Поглеждам и ми се приисква земята да се отвори и да ме погълне. Някой е написал с яркочервен маркер: „Падам си по Саймън Джонсън.“
Поглеждам Саймън. Имам чувството, че главата ми ще избухне.
Байрън едва сдържа кикота си.
— Ето още едно — пресяга се и отлепва ново листче. „Саймън, изчукай ме.“
— Това е глупава шега! — смачквам листчетата напълно отчаяна. — Персоналът се забавляваше…
На Саймън Джонсън обаче никак не му е забавно.
— Ясно — заявява след малко той. — Доскоро, Лекси.
Обръща се и се отдалечава по коридора заедно с Байрън. След секунда чувам гласа на Байрън:
— Сега сам се убеди, Саймън. Тя е напълно…
Гледам след тях все още разтреперана. Това беше. Кариерата ми е съсипана още преди да успея да вляза в крачка. Връщам се в кабинета си и се тръшвам на стола. Не мога да я върша тази работа. Прецакана съм отвсякъде. Байрън ме изигра. Никой не иска кифличките ми.
Последната мисъл ми се струва най-болезнена, не се стърпявам и по бузите ми рукват сълзи. Заравям лице в ръцете си и се оставям на риданията. Мислех, че ще бъде страхотно. Мислех, че да си шеф, е
