Нямам ли копринени цветя, шалове, лъскави щипки за коса? Нямам ли нищо цветно, което да освежи тоалета? Ровя трескаво из чекмеджетата, но не успявам да открия нищо освен сатенена бежова лента за коса. Браво. Това показва какъв ми е бил стилът.
— Готова ли си? — Ерик нахлува в стаята. — Изглеждаш супер. Тръгвай.
Мили боже! Никога досега не съм го виждала толкова напрегнат. Докато пътуваме, той не спира да говори по телефона, а когато най-сетне приключва, барабани с пръсти и гледа разсеяно навън.
— Сигурна съм, че ще мине чудесно — опитвам се да го окуража.
— Трябва — заявява той. — Това представяне ще донесе големите пари. Ултрабогатите ще са там, пресата. Целият град трябва да заговори за „Блу 42“.
Едва влизаме на оградения паркинг и аз ахвам. Пред входа горят факли. Нощното небе е озарено от лазерни светлини. За гостите е постлан червен килим, а фотографите дебнат отвън. Все едно че сме на филмова премиера.
— Ерик, наистина е невероятно — стискам ръката му. — Ще бъде невероятен триумф.
— Да се надяваме. — За пръв път Ерик ми отправя бърза напрегната усмивка. Шофьорът ми отваря вратата и аз грабвам чантата.
— А, Лекси — Ерик опипва джоба си. — Докато не съм забравил. Исках да ти дам това. — Той ми подава някакъв лист.
— Какво е това? — усмихвам се и отварям листа. След това усмивката ми угасва. Фактура. Най-отгоре е името на Ерик, но то е задраскано и е написано „«За сметка на Лекси Гардинър». Голям стъклен леопард, ръчна изработка — 1 бр. Сума — 3200 $.“
— Поръчах нов — обяснява Ерик. — Можеш да платиш, когато ти е удобно. Става и с чек, но и банков превод е добре…
Той дава фактурата на мен?
— Искаш да подменя леопарда ли? — усмихвам се насила, с надеждата той да каже, че се шегува. — С мои пари ли?
— Нали ти го счупи? — Ерик е крайно изненадан. — Проблем ли има?
— Не! Всичко е… наред — преглъщам. — Ще ти напиша чек. Веднага щом се върнем вкъщи.
— Не бързай — усмихва се Ерик и кима към шофьора, който продължава да държи вратата отворена. — Да вървим.
Добре съм, повтарям си аз. Съвсем справедливо е аз да платя. Очевидно така стоят нещата в брака ни.
Само че нещата в един брак не бива да са така.
Престани! Всичко е наред. Всичко е както трябва.
Натъпквам листа в чантата, усмихвам се на шофьора, слизам и тръгвам след Ерик по червения килим.
Четиринайсета глава
Мама му стара. На това му се вика лъскаво парти. Цялата сграда блести, отвсякъде се носи музика. Мезонетът е още по-впечатляващ от предишния път, навсякъде има цветя, сервитьори в черни фракове разнасят шампанско, за всички гости има пликове с подаръци. Ейва, Джон и още неколцина, които не познавам, са се събрали до прозореца и Ерик се насочва към тях.
— Кажете — започва той, — прегледахме ли списъка с гостите? Сали, списъкът с журналистите у теб ли е? Всичко ли е наред?
— Тук са. — Младо момиче бърза към него и едва не се препъва на високите си токчета. — Семейство Ван Гоугън пристигнаха по-рано и доведоха приятели. А сега пристигат други.
— Успех! — пожелава Ерик на целия екип. — Да продадем сградата.
В следващия момент влиза ново попълнение от снобски облечени гости и Ерик включва на пълни обороти чара си, води ги да се запознаят с Ейва, подава им шампанско и ги отвежда до прозореца, за да се насладят на гледката. Пристигат все нови и нови хора и скоро множеството жужи, разлиства брошури и се възхищава на водопада.
Джон е на десетина метра от мен, застанал е от лявата ми страна в тъмен костюм и намръщено разговаря със семейство Ван Гоугън. Все още не сме си казали и дума. Нямам никаква представа дали ме е забелязал. От време на време поглеждам към него, след това бързам да извърна поглед, тъй като стомахът ми се свива.
Все едно че отново съм на тринайсет и си падам по него. Макар целият апартамент да е пълен с народ, аз забелязвам единствено него. Знам къде е, знам какво прави, знам с кого разговаря. Поглеждам го отново и този път погледите ни се срещат. Бузите ми пламват, аз бързо се обръщам и отпивам глътка вино. Браво, Лекси! Това беше изключително дискретно.
Нарочно тръгвам надясно, за да се порадвам на гледката. Наблюдавам почти в транс как пристигат гостите, когато Ерик застава до мен.
— Лекси, мила — усмихва се недоволно той. — Много е неудобно да стоиш тук сама. Ела с мен.
Преди да успея да го спра, той ме повежда право към Джон, който разговаря с нова двойка сноби. Жената е в костюм с панталони на „Диор“, яркочервена коса и прекалено плътен молив за устни. Тя оголва порцелановите си зъби, сивокосият й съпруг измучава, докато стиска рамото й.
— Позволете ми да ви представя съпругата си Лекси — грейва Ерик. — Една от най-големите почитателки на… — знам, че ще го каже и се напрягам — еднообемните пространства!
Ако чуя за това еднообемно пространство още веднъж, ще се застрелям.
— Здрасти, Лекси! — Джон среща погледа ми, а Ерик отново се упътва нанякъде. — Как си?
— Благодаря, Джон, добре. — Опитвам се да изглеждам спокойна, да се престоря, че той е като всеки друг от присъстващите на партито, че не съм го следила с поглед още откакто пристигнахме. — Харесва ли ви… мезонетът? — обръщам се към жената с костюма на „Диор“.
Двамата се споглеждат притеснени.
— Има нещо, което ни притеснява — отвръща мъжът с европейски акцент, който не мога да определя от коя страна е. — Пространството. Не съм сигурен дали е достатъчно просторно.
Не мога да повярвам. Че тук е значително по-просторно от самолетен хангар. Как е възможно да се колебае дали е достатъчно просторно?
— Според нас апартамент от хиляда и петстотин квадрата е доста просторен — отвръща Джон. — Но ако сте преценили, че ви трябва повече място, можете да съберете два или три апартамента.
— Другият ни проблем е дизайнът — отвръща мъжът.
— Дизайнът ли? — повтаря любезно Джон. — Какво не е наред с дизайна?
— У дома имаме аксесоари от злато — обяснява мъжът. — Златни картини. Златни лампи. Златни… — Той не се сеща какво друго да посочи.
— Килими и дръжки на вратите — добавя жената и р-то й прозвучава остро. — Златни дръжки на вратите.
Мъжът сочи брошурата.
— Тук сте сложили прекалено много сребро. Хром.
— Ясно — кима слисаният Джон. — Очевидно мезонетът може да бъде променен така, че да отговаря на вкуса ви. Можем да покрием камината със златен обков.
— Камина със златен обков ли? — промълвява жената. — Това няма ли да бъде… малко прекалено?
— Нима съществува понятието прекалено много злато? — отвръща приятелски Джон. — Можем да добавим и златни лампи. А пък Лекси ще ви помогне със златния килим. Нали, Лекси?
— Разбира се — кимам любезно и отчаяно се опитвам да не се изкискам.
— Добре. Ще размислим. — Двойката ни оставя и заговарят на език, който ми е непознат. Джон надига чашата си.
— Не било достатъчно просторно. Мили боже! Десет от апартаментите ни в Риджуей ще се съберат в този.
— Какво е Риджуей?
— Проект с апартаменти на достъпни цени. — Той забелязва недоумяващия ми поглед. — Можем да
