построим чудовище като това, само ако пускаме и апартаменти на достъпни цени.
Той не крие, че се забавлява.
— Мога само да ти кажа, че достъпното строителство изобщо не му е по вкуса — заявява той, когато Ерик се качва на малък подиум пред камината. Светлините стават по-ненатрапчиви и гълчавата постепенно утихва.
— Добре дошли! — приветства той гостите, а гласът му се понася из апартамента. — Добре дошли в „Блу 42“, последната сграда от серията „Блу“, посветена на…
Притаявам дъх. Моля те, много те моля, не го казвай…
— … еднообемното пространство! — Той разперва ръце и хората от екипа му започват да ръкопляскат възторжено.
Джон ме поглежда, отстъпва назад и се измъква от множеството. След малко и аз отстъпвам, без да откъсвам поглед от Ерик. Цялото ми тяло тръпне в очакване. И… възбуда.
— Спомни ли си нещо? — шепти той.
— Не.
Зад Ерик се вижда огромен екран, на който се редят образи от различни апартаменти. Ненатрапчивата отначало музика става все по-силна. Не мога да отрека, че презентацията на Ерик е страхотна.
— С теб се запознахме в един такъв мезонет — продължава да обяснява тихо Джон. Едва чувам гласа му, тъй като музиката е прекалено силна. — В мига, в който заговори, разбрах.
— Какво си разбрал?
— Че те харесвам.
Мълча, но любопитството не ми дава мира.
— Аз какво казах? — прошепвам най-сетне.
— Каза: „Ако чуя израза «еднообемно пространство» още веднъж, ще се застрелям.“
— Не може да бъде! — избухвам в смях. Мъжът пред нас се обръща и се мръщи възмутено, затова двамата с Джон отстъпваме още няколко крачки назад, докато се скриваме в сенките.
— Не бива да се криеш тук — казвам му аз. — Това е твоят мезонет.
— Мой е, да — отвръща сухо той. — Нека Ерик обере лаврите на славата. Това е смисълът на живота му.
В продължение на няколко минути наблюдаваме на един от екраните как Ерик, с каска, обикаля някакъв строеж.
— Не те разбирам — прошепвам. — Казваш, че мезонетите са за богати тъпанари, въпреки това ги правиш.
— Добро попадение. — Джон отпива от напитката си. — Истината е, че трябва да зарежа тази работа, но харесвам Ерик. Той ми вярва, даде ми шанс, има страхотна фирма…
— Ти харесваш Ерик? — клатя глава и не мога да повярвам. — Разбира се, че го харесваш. Затова все ми повтаряш да го напусна.
— Харесвам го. Той е страхотен човек, честен, предан… — Джон замълчава и очите му блестят в сумрака. — Не искам да прецакам живота на Ерик — заявява най-сетне той. — Не ми е влизало в плановете.
— Защо тогава…
— Той не те разбира — поглежда ме в очите Джон. — Няма никаква представа каква си.
— А ти имаш, така ли? — отвръщам в момента, в който светлините заблестяват и гръмват оглушителни аплодисменти. Инстинктивно се отдръпвам от Джон и двамата наблюдаваме как Ерик отново се качва на подиума, грейнал доволно, защото предусеща успеха, парите и славата.
— Запозна ли се вече с Мон Блан? — пита Джон и пляска енергично, вече в по-добро настроение.
— Какво е Мон Блан? — поглеждам го смръщена.
— Ще разбереш.
— Кажи ми.
— Няма — той клати глава и стиска устни, сякаш се опитва да не се изсмее. Не искам да развалям изненадата.
— Хайде, кажи ми!
— Джон! Ето те и теб. Спешен случай! — И двамата трепваме, когато Ейва изниква зад нас. Облечена е в черен костюм с панталони, стиска някакъв чувал от зебло и е силно притеснена. — Скалите от аквариума в спалнята пристигнаха днес от Италия. Трябва да подредя масата в кухнята, защото някой кретен е пипал, без да знае… така че може ли ти да се заемеш? — Тя набутва торбата в ръцете на Джон. — Просто подреди скалите в аквариума. Трябва да ти остане някакво време преди началото на презентацията.
— Няма проблем — Джон грабва торбата и ме поглежда. — Лекси, ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Гърлото ми се стяга и усещам, че не мога да дишам. Това беше покана. Предизвикателство.
Не! Трябва да откажа, да кажа не.
— Ами… да — преглъщам аз. — Разбира се.
Вие ми се свят, докато следвам Джон нагоре по стълбите към мецанина и влизам в спалнята. Никой не ни забелязва. Всички слушат внимателно презентацията.
Влизаме в спалнята и Джон затваря вратата.
— И така — започва той.
— Виж… — гласът ми потреперва от нерви. — Не може да продължаваме по този начин! Това шушукане, спотайване и опитите ти да… да саботираш брака ми. Щастлива съм с Ерик!
— Не си! — клати глава той. — След година няма да си с него. — Толкова е уверен в думите си, че аз онемявам.
— Напротив — настоявам аз. — Ще бъде с него и след петдесет години!
— Ще направиш всичко възможно, ще опиташ да се промениш… но си прекалено свободолюбива за мъж като него. Накрая няма да издържиш. — Той въздиша и протяга ръце. — Веднъж вече видях какво стана. Не искам да го виждам втори път.
— Благодаря ти за предупреждението — сопвам се аз. — Когато се случи, ще ти позвъня, става ли? Хайде да оправим камъните. — Кимвам към торбата, но Джон не обръща внимание на подканата ми. Оставя торбата на пода и пристъпва към мен. В погледа му се крие нетърпение.
— Ти наистина ли не помниш нищичко?
— Не — отвръщам с досада. — За милионен път ти казвам, че не помня нищо.
Той е на няколко сантиметра от мен и не откъсва очи от лицето ми, сякаш търси нещо.
— Всичкото време, което прекарахме заедно, всичко, което си казахме… Трябва да има нещо, което да предизвика спомените ти. — Той потрива чело и се мръщи. — Слънчогледите напомнят ли ти нещо?
Макар да не искам, се опитвам да си припомня. Слънчогледи. Слънчогледи. Да не би веднъж да… Изплъзна ми се.
— Нищо — отвръщам аз. — Харесвам слънчогледите, но…
— Ами пържени картофки с горчица?
— Нямам представа за какво говориш. — Какви картофки? Каква горчица?
Той е толкова близо до мен, че усещам топлия му дъх. Очите му не се отделят от моите.
— А това означава ли нещо за теб? — премества ръце към лицето ми, притиска бузите ми и гали кожата ми с палци.
— Не — преглъщам аз.
— Ами това? — той се навежда и докосва с устни врата ми.
— Престани — протестирам немощно, но едва успявам да произнеса думите. Освен това не искам да престане. Дишам бързо и учестено. Забравям всичко друго. Искам да го целуна. Иска ми се да го целуна така, както никога не съм искала да целуна Ерик.
И в следващия момент се случва, устните му притискат до моите и цялото тяло ми подсказва, че така трябва. Ароматът му е точно какъвто трябва. Вкусът му е чудесен. Всяка тръпка е желана и добре дошла. Усещам как ме прегръща, наболата му брада, аз потъвам, ала е толкова хубаво, така и трябва да бъде…
— Джон? — Гласът на Ейва долита до нас и имам чувството, че някой ме е подложил на електрошокова терапия. Отдръпвам се рязко от Джон, препъвам се и изругавам.
