— По дяволите!
— Шшш! — Той също е силно развълнуван. — Не мърдай. Здрасти, Ейва. Какво става?
Камъните. Точно така. Нали с това трябваше да се заемем? Грабвам торбата и започвам да вадя скалите и да ги пускам в аквариума бързо, сред водни пръски. Нещастните риби се лутат като полудели, но аз нямам избор.
— Всичко наред ли е? — наднича Ейва. — Ще доведа група гости да огледат…
— Няма проблем. Почти сме готови — уверява я Джон. Щом Ейва излиза, той затваря вратата с крак и се връща при мен.
— Лекси! — Притиска лицето ми с длани, все едно иска да ме погълне, да ме прегърне, а може би и двете. — Да знаеш само какво мъчение беше…
— Престани! — отдръпвам се аз, а умът ми се върти като калейдоскоп. — Аз съм омъжена! Не можем… Ти не трябва… — Ахвам и покривам устата си с ръка. — По дяволите. По дяволите!
Вече не гледам Джон. Не откъсвам очи от аквариума.
— Какво? — Джон проследява погледа ми. — Опа! Стана гаф.
Спокойствието в аквариума се е възцарило. Тропически риби плуват спокойно сред камъните освен една на синьо райе, която се носи най-отгоре.
— Убих рибата! — смея се, обзета от истеричен страх. — Сигурно съм я пернала с някоя от скалите.
— Сигурно — отвръща Джон и оглежда аквариума. — Добре попадение.
— Тя струва триста лири! Какво да правя? Гостите ще дойдат всеки момент!
— Много лош фън шуй — хили се Джон. — Добре, отивам да забавя малко Ейва. Ти я пусни в тоалетната и дръпни водата. — Той посяга към ръката ми и я стиска. — Не сме приключили. — Целува върховете на пръстите ми, след това излиза от стаята и ме оставя при аквариума. Мръщя се и бръквам в топлата вода, за да извадя мъртвата риба за опашката.
— Много се извинявам — прошепвам. Подлагам другата си ръка, за да не капе, и с бърза крачка се отправям към невероятната баня. Пускам злощастната риба в искрящо бялата тоалетна и търся къде да натисна. Няма къде. Тази тоалетна сигурно е от интелигентните.
— Пусни се, вода — нареждам на глас и размахвам ръце с надеждата да ме улови някой сензор. — Вода, пусни се!
Нищо не става.
— Вода! — командвам отчаяно. — Хайде, пусни се! — Само че тоалетната не реагира. Рибата се поклаща отгоре и синият й цвят се откроява на белия порцелан.
Не мога да повярвам. Ако нещо може да отврати клиента от луксозния апартамент, това е мъртва риба, пусната в тоалетната. Вадя телефона от джоба и търся „Контакти“, за да намеря номера на Джон. Има само Дж. Трябва да е той. Набирам и след миг той се обажда.
— Джон слуша.
— Рибата е в тоалетната. Не знам как да пусна водата.
— Би трябвало сензорите веднага да реагират.
— Знам! Само че не реагират! От тоалетната чиния ме гледа умряла синя риба. Какво да правя?
— Всичко е наред. Отиди при панела до леглото. Оттам също се пуска водата. Здрасти, Ерик! Как върви? — Той прекъсва разговора. Бързо се връщам при леглото и откривам панела на стената. Страховит дисплей мига срещу мен и аз пъшкам нещастно. Как е възможно човек да живее в къща, която е по-сложна дори от НАСА? Защо му е на човек да живее в чак толкова интелигентен дом? Не може ли всичко да е по- елементарно?
С треперещи пръсти натискам „меню“, след това „опции“. Списъкът е дълъг. Температура… Осветление… Къде е банята? Къде е вода в тоалетната? Дали съм попаднала на правилния панел?
Неочаквано забелязвам втори панел от другата страна на леглото. Това трябва да е. Хуквам към него, отварям капачето и започвам да натискам поред. След по-малко от минута ще се наложи да изгреба противната риба с ръка.
Някакъв звук ме вцепенява. Невероятен вой. Нещо като сирена. Какво, по дяволите…
Преставам да натискам и поглеждам по-внимателно панела. На екрана блести надпис: „Охранителна система“. Неочаквано движение откъм прозореца привлича вниманието ми, вдигам поглед и забелязвам как метална решетка се спуска пред стъклото.
Какво, по…
Трескаво продължавам да натискам панела, но там се появява надпис „Нарушител“.
Господи! Сега пък какво направих?
Хуквам към вратата на спалнята и поглеждам долу.
Не мога да повярвам. Истински хаос.
Сирената е още по-силна тук. Метални решетки се спуска отвсякъде: и пред прозорците, и пред картините, и пред водопада. Богаташите са се скупчили в центъра като заложници, с изключение на някакъв нещастник, отделен от останалите при водопада.
— Обир ли е? Имат ли пистолети? — писка истерично жена в бял панталон и кърши ръце. — Джордж, глътни пръстените ми!
— Това е хеликоптер! — приглася сивокос мъж. — Чуйте! На покрива са. Ние сме мишените!
Не мога да откъсна очи от сцената, а сърцето ми ще се пръсне.
— Идва от спалнята! — изкрещява един от персонала на Ерик, който преглежда панела до камината. — Някой е натиснал паникбутона. Полицията ще дойде всеки момент.
Съсипах партито. Ерик ще ме убие, наистина ще ме убие…
— Дами и господа! — от стълбите се разнася гласът на Джон, и аз се врътвам към него. — Той държи дистанционно, поглежда ме за миг и отново се обръща към гостите. — Надявам се малката ни демонстрация да ви е харесала. Бъдете спокойни, няма обир, не сме нападнати.
Той замълчава и наоколо се разнася сподавен смях. Решетките започват да се вдигат.
— Така — продължава той. — Както всички знаете, сигурността в Лондон е от първостепенно значение. Много предприемачи говорят за сигурност, а ние ви предлагаме да се уверите сами какво предлагаме. Системата ни за сигурност е с качествата на системите на МИ5. С нея можете да се чувствате напълно защитени.
Краката ми омекват от облекчение, но отказват да ме носят. Той ми спаси живота.
Продължава да говори, а аз се връщам в банята и се оказва, че синята риба продължава да е в тоалетната чиния. Броя до три, пъхвам ръка, вадя рибата, потръпвам от отвращение и я натъпквам в чантата. Измивам си ръцете и излизам. Оказва се, че Ерик е взел думата.
— Това приключение доказа, че ние от „Блу Дивелъпмънтс“ сме по-загрижени за сигурността ви от вас — обяснява той. — Вие не сте просто наши клиенти… вие сте наши партньори в определен стил на живот. — Той вдига чашата. — Насладете се на обиколката.
Той отстъпва и всички започват да бъбрят оживено и да се смеят. Жената в белия панталон грабва три масивни диамантени пръстена от съпруга си и ги връща на местата им.
Изчаквам няколко минути и незабелязана се измъквам. Грабвам чаша шампанско от един сервитьор и отпивам огромна глътка. Никога повече няма да пипам панели. Нито пък риби. Нито пък тоалетни.
— Сладурче! — гласът на Розали ме стряска. Тя е облечена в оскъдна рокля с бродерия от тюркоазни пайети, съчетани с обувки на висок ток. — Господи, на това му се казва неподправен гений. Утре вестниците ще гръмнат. Всички ще говорят за невероятната система за сигурност. Знаеш ли, че струва триста бона? Само системата!
Триста бона, а в кенефа водата не работи.
— Да — отвръщам аз. — Супер!
— Лекси! — поглежда ме замислена Розали. — Сладурче, мога ли да ти кажа нещо? Става въпрос за Джон. Видях, че одеве си говорехте.
Не мога място да си намеря от нетърпение. Да не би да е видяла нещо?
— Кажи? — отвръщам напълно незаинтересовано. — Нали е архитект на Джон, та обсъждахме дизайна, както…
— Лекси! — Тя стисва ръката ми и ме тегли настрани от останалите. — Знам, че си ударила главата си. — Тя се навежда напред. — Помниш ли нещо за Джон? От миналото?
