— Дадоха ми „Форд фокус“. — Той небрежно подръпва ръкави, за да видя копчетата за ръкавели. — Ползвам служебна кредитна карта „Амекс“. През зимата ходя на ски в базата на компанията.
— Браво! — Вече сме пред ресторанта, който се оказва приятно италианско заведение. Сядаме, аз подпирам лакти на масата и отпускам брадичка в ръце. Скапаняка Дейв ми се струва малко напрегнат, докато подмята ламинираното меню и непрекъснато поглежда телефона.
— Дейвид — започвам аз. — Нямам представа дали си получил съобщението ми. — Обясних защо искам да се видим.
— Секретарката ми каза, че си искала да поговорим за едно време — отвръща предпазливо той.
— Да. Работата е там, че претърпях катастрофа. Сега се опитвам да събера парчетата и да разбера какво се е случило, да поговорим за раздялата ни…
Скапаняка Дейв въздиша.
— Миличка, мислиш ли, че е разумно да ровим в миналото? И двамата казахме, каквото имахме да казваме още навремето…
— Какво по-точно?
— Нали знаеш… — Той се оглежда и подвиква на сервитьор, който минава наблизо: — Тук има ли кой да ни обслужи? Вино предлагате ли? Я една бутилка домашно червено, ако обичате.
— Но аз не помня. Нямам представа какво се е случило! — Навеждам се напред и се опитвам да привлека вниманието му. — Страдам от амнезия. Секретарката ти не ти ли предаде? Не помня нищо.
Скапаняка Дейв много бавно се обръща към мен и ме зяпва така, сякаш очаква да се разсмея на собствената си шега.
— Ти си с амнезия?
— Да! Бях в болница.
— Мама му стара! — Той клати глава, докато сервитьорът налива и го чака да опита. — Значи не помниш нищо.
— Нищичко от последните три години. Искам да разбера защо сме се разделили. Да не би да се е случило нещо… или просто връзката ни се е разпаднала… кажи?
Скапаняка Дейв не отговаря веднага. Наблюдава ме през очилата.
— Има ли нещо, което да помниш?
— Последният ми спомен е от вечерта преди погребение на татко. Бях в един клуб и ти бях бясна, защото не дойде… след това паднах по едни стълби, валеше… това е, друго не помня.
— Така, така — кима умислен той. — Помня онази вечер. Всъщност… тъкмо заради това се разделихме.
— Защо? — питам недоумяващо.
— Защото не дойдох. Ти ме заряза. Финито. — Той отпи глътка вино и въздиша облекчен.
— Наистина ли? Аз съм те зарязала?
— На следващата сутрин. Било ти писнало, така че всичко приключи. Разделихме се.
Мръщя се, докато се опитвам да си представя сцената.
— Много ли се карахме?
— Не бих казал — отвръща Скапаняка Дейв след кратко колебание. — Беше по-скоро разговор между зрели хора. И двамата бяхме на мнение, че е дошло време да сложим край. Ти каза, че може би правиш най-голямата грешка в живота си, но не можеш да овладееш ревността си и желанието си да ме контролираш.
— Така ли? — питам напълно неспособна да повярвам.
— Точно така. Предложих ти да дойда на погребението на баща ти, за подкрепа, но ти отказа, защото не можеше да ме търпиш. — Той отпива нова глътка. — Не съм се обидил. Отвърнах: „Лекси, винаги ще държа на теб. Твоите желания са закон за мен.“ Подарих ти роза и се целунахме за последно. След това си тръгнах. Беше красива сцена.
Оставям чашата и го поглеждам. Погледът му е открит и втренчен, също както в случаите, когато се опитва да преметне някой клиент и да го накара да приеме допълнителната застраховка.
— Това било значи — кимам аз.
— Дума по дума. — Той вдига менюто. — Какво ще кажеш да си разделим едно чесново хлебче?
Аз ли си въобразявам, или той изведнъж се развесели, когато разбра, че имам амнезия?
— Скапаняко Дейв… това ли се случи наистина? — Отправям му най-страшния си пронизващ поглед.
— Разбира се — отвръща той и се прави на засегнат. — И престани да ме наричаш Скапаняко Дейв.
— Извинявай — въздъхвам и започвам да разопаковам гризина. Може пък да ми казва истината. Ако не е точно истината, то със сигурност става въпрос за неговата версия за събитието. Може наистина да съм го зарязала. Спомням си, че наистина ми беше накипяло.
— Нещо друго случи ли се? — Счупвам гризината на две и отхапвам — Нещо друго помниш ли? Например как така изведнъж съм станала толкова амбициозна и съм тръгнала да гоня кариера? Защо съм се откъснала от приятелките си? Какво е станало?
— Знам ли? — Скапаняка Дейв разглежда специалитетите. — Какво ще кажеш да си поръчаме лазаня за двама?
— Наистина съм много объркана — потривам чело. — Все едно че някой ми е връчил карта и ми е оставил стрелки, които посочват „Ти си тук“. Искам да разбера как съм стигнала тук.
Най-сетне Скапаняка Дейв вдига поглед от специалитетите.
— Трябва ти сателитна навигация — заявява той с такъв глас, сякаш е Далай Лама, който дава напътствия на простолюдието от върха на някоя планина.
— Точно така! Именно?! — Накланям се доволна напред. — Чувствам се напълно изгубена. Ако успея да проследя пътеката, по която съм стигнала дотук, ако успея по някакъв начин да се върна назад…
Скапаняка Дейв кима мъдро.
— Да сключим сделка.
— Каква сделка? — недоумявам.
— Сделка за сателитната навигация. — Той потрива носа си. — В момента предлагаме страхотно намаление.
В този момент имам чувството, че ще избухна от яд и безсилие.
— Изобщо не ми трябва сателитна навигация — повишавам глас. — Това е метафора! Ме-та-фо-ра!
— Добре де, добре, разбрах — кима Скапаняка Дейв, сбръчкал чело, сякаш се опитва да проумее думите ми и мисли усилено над тях. — Това някаква вградена система ли е?
Направо невероятно! Наистина ли съм излизала с този нещастник?
— Точно така — отвръщам най-сетне. — На „Хонда“. Хайде да си поръчаме чеснов хляб.
Прибирам се вкъщи с намерението да разпитам Ерик какво знае за скъсването ми със Скапаняка Дейв. Не може да не сме обсъждали старите си връзки. Щом влизам в апартамента, усещам, че моментът изобщо не е подходящ. Той крачи нервно, говори по телефона и по всичко личи, че е подложен на стрес.
— Хайде, Лекси! — покрива телефона с ръка. — Ще закъснеем.
— За какво?
— Как за какво? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм го попитала какво е гравитация. — За представянето!
По дяволите! Днес е партито по случай представянето на „Блу 42“. Как можах да забравя!
— Разбира се — отвръщам аз. — Отивам да се приготвя.
— Не трябва ли да си вдигнеш косата? — поглежда ме неодобрително той. — Така е прекалено непрофесионално.
— А, да, разбира се.
Напълно объркана, аз обличам черен копринен костюм, обувам най-високите си черни лачени обувки и прибирам косата си на кок. Слагам диаманти и се оглеждам.
Господи! Приличам на бабичка. Тъпа работа. Трябва ми… нещо по-различно. Вече нямам ли брошки?
