забавно и вълнуващо. Не съм и предполагала… Не ми е минавало през ума, че…
— Здрасти. — Някакъв глас пронизва мислите ми и аз вдигам глава. Фи е застанала на прага.
— А, здравей — бърша очи с един замах. — Извинявай, аз просто…
— Добре ли си? — пита тя с известно неудобство.
— Да, добре съм. Съвсем добре. — Отварям едно от чекмеджетата на бюрото, за да извадя кърпичка и да си избърша носа.
— С какво да ти помогна?
— Извинявай за лепящите се листчета. — Тя прехапва устни. — Изобщо не ни мина през ум, че Саймън може да слезе. Просто искахме да се посмеем.
— Няма нищо — гласът ми трепери. — Откъде ще знаете.
— Той какво каза?
— Не беше много доволен — въздишам. — Но той така или иначе не е особено доволен от мен, така че какво значение има?
Отчупвам хапка шоколадова кифла, натъпквам я в устата си и настроението ми веднага става по-добро. Само че това трае не повече от наносекунда.
Фи не откъсва поглед от мен.
— Мислех, че вече не ядеш въглехидрати — промълвява най-сетне.
— Да бе. Да не би да си въобразяваш, че мога да изкарам без шоколад? — Отхапвам нова огромна хапка кифличка. — Жените имат нужда от шоколад. Това е научно доказано.
Следва мълчание, аз вдигам очи и забелязвам, че Фи ме гледа напълно объркана.
— Много странно — признава тя. — Говориш като старата Лекси.
— Че аз съм старата Лекси. — Щом разбирам, че се налага да започна с обясненията от начало, ме притиска силна умора. — Фи… представи си, че се събуждаш утре и откриваш, че е 2010 година. Налага ти са да приемеш новия си живот и разбираш, че си била съвсем различен човек. Така е при мен. — Отхапвам отново, оглеждам кифлата и я оставям на бюрото. — Да не говорим, че не познавам новия човек, в когото съм се превърнала. Нямам представа защо е станала такава. Доста е… ами… трудно е.
И двете мълчим. Аз не вдигам очи от бюрото, дишам тежко и роня кифлата на малки парченца. Не смея да вдигна поглед, да не би Фи да каже нещо саркастично, както става всеки път напоследък, или да ми се присмее, защото отново ще избухна в сълзи.
— Лекси, съжалявам.
Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че едва го чувам.
— Аз… нямах представа. Просто ти… външно си съвсем същата…
— Знам — усмихвам й се тъжно. — Приличам на кукла Барби, само че брюнетка. — Кичур кестенява коса се измъква от кока, но аз не го прибирам. — Когато се видях в огледалото в болницата, за малко да получа удар. Просто нямах представа коя съм.
— Виж… — Тя хапе устната си и навива на пръст кичур коса. — Много се извинявам. Извинявай за кифличките, за листчетата и за… за всичко. Защо не обядваш днес с нас? — Фи пристъпва към бюрото, обзета от неочакван ентусиазъм. — Хайде да пробваме отново.
— С удоволствие — усмихвам се с благодарност. — Само че днес не мога. Имам среща със Скапаняка Дейв. Ще обядвам с него.
— Със Скапаняка Дейв ли? — Тя ми се струва толкова шокирана, че аз избухвам в смях. — От къде на къде? Лекси, да не би да си решила да…
— Не! Не, разбира се! Просто се опитвам да разбера какво се е случило през изминалите три години. — Колебая се, защото осъзнавам, че Фи по всяка вероятност знае отговорите на всичките ми въпроси. — Фи, ти знаеш ли как скъсах със Скапаняка Дейв?
— Нямам никаква представа — свива рамене тя. — Така и не ни разказа как сте скъсали. Ти просто ни изключи от живота си. Дори мен. Като че ли… единственото, което те интересуваше, беше кариерата ти. Затова накрая престанахме да те търсим.
Долавям обидата в гласа й.
— Съжалявам, Фи — отвръщам засрамено. — Не съм искала да ви прогоня. Поне така си мисля… — Това е наистина невероятно. Излиза, че се извинявам за нещо, което дори не помня. Все едно че съм върколак.
— Не се притеснявай. Ти не беше на себе си. Ти си беше ти, но… всъщност не беше ти… — Фи млъква. Струва ми се доста объркана.
— Трябва да вървя — поглеждам часовника и се изправям. — Може пък Скапаняка Дейв да ми каже какво е станало.
— Лекси — продължава притеснено Фи. — Не си видяла едно. — Тя се протяга към полата ми. Извивам се и дръпвам поредното листче. На него пише: „Саймън Джонсън, веднага ще ти пусна.“
— Няма да стане — заявявам аз и смачквам листчето.
— Няма ли? — хили се Фи. — Аз пък ще го направя.
— Да бе! — Не се сдържам и избухвам в кикот, когато забелязвам изражението й.
— Обзалагам се, че все още става.
— Той е дъртофел! Сигурно не може и да го вдигне… — Срещам погледа й и двете избухваме в неудържим смях, също както едно време. Пускам сакото и присядам на облегалката на канапето, притиснала ръка към корема и не мога да спра. Май не съм се смяла така нито веднъж след катастрофата. Имам чувството, че цялото напрежение излиза, че смехът ме пречиства.
— Господи, нямаш представа колко ми липсваше — заявява Фи, все още превита.
— И ти ми липсваше. — Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да си събера мислите. — Фи, много съжалявам за онова, което… каквото и да е било, каквото и да съм направила…
— Я не ставай тъпа — срязва ме остро Фи и ми подава сакото. — Върви да се видиш със Скапаняка Дейв.
Оказва се, че Скапаняка Дейв добре се е справил в живота. Ама наистина добре. Сега вече е старши мениджър по продажбите. Още щом слиза от асансьора, забелязвам, че е в изискан костюм на райе, с много по-дълга коса, отколкото едно време, и с фини очила. Скачам от мястото си във фоайето и възкликвам:
— Скапаняка Дейв! Виж се само!
Той веднага се мръщи и се оглежда крадешком.
— Вече никой не ми казва Скапаняка Дейв — сопва се тихо. — Казвам се Дейвид, разбра ли?
— Разбира се. Извинявай… ъъъ… Дейвид. Не си ли вече Буч? — Просто не се сдържах, а той ми отправя отровен поглед.
Закръгленото шкембе също го няма, забелязвам аз, когато се навежда, за да каже нещо на рецепционистката. Сигурно тренира усилено напоследък, за разлика от преди, когато правеше по пет лицеви опори, след което се награждаваше с бутилка бира и сядаше да гледа футбол.
Като си припомням какво е било, просто не мога да повярвам, че съм го търпяла. Мръсни боксерки се търкаляха из целия му апартамент. Непрекъснато пускаше груби шеги по адрес на жените. Гонеше го параноя, че се опитвам да го впримча, за да се омъжа за него, да му родя три деца и по цял ден да му дудна недоволно.
Тъпак, щеше да извади късмет с мен.
— Изглеждаш добре, Лекси. — Обръща гръб на рецепцията и ме оглежда от горе до долу. — Отдавна не сме се виждали. Гледах те, разбира се, по телевизията. В „Амбиция“. Едно време и аз щях да се навия да участвам в такова риалити. — Той ме поглежда със съжаление. — Само че надскочих тези мераци. Сега вече съм в бързата лента. Тръгваме ли?
Много се извинявам, но просто не мога да приема Скапаняка Дейв в ролята на „Дейвид“, бизнесмен от бързата лента. Излизаме от сградата и се отправяме към заведение, което Скапаняка Дейв нарича „нелоша квартална кръчма“. Той изобщо не престава да говори по телефона, обсъжда на висок глас разни „сделки“ и почти на всяка дума ме поглежда.
— Иха — възкликвам аз, когато най-сетне приключва. — Личи, че си станал шеф.
