Просто не разбирам за какво става въпрос. Каква е тази кобра?
Картината се измества към единия от мъжете. Сега е седнал в някакъв кабинет, а небето се вижда през прозореца зад него.
— Тая не е човек — мърмори той. — Не разбра ли, че денонощието има само двайсет и четири часа? Стараем се, доколкото можем, но на нея изобщо не й пука.
Докато говори, се появявам аз. Сега крача в някакъв склад. Обзема ме ужас. Той да не би да говори за мен? Следва картина от улица в Лондон, а мъжът се опитва да се защити, но аз не му позволявам да каже нищичко.
— Уволнен си! — зъбя се аз толкова остро, че ахвам, докато гледам. — Повече не те искам в екипа си.
— Кобрата отново захапа! — чувам гласа на водещия. — Да видим отново този момент.
Чакай малко. Той да не би да се опитва да каже, че… Аз ли съм Кобрата?
Демонична музика съпътства пуснатите на бавни обороти кадри, докато аз изричам:
— Уволнен ссссси! Повече не те иссссскам в екипа ссссси.
Не мога да откъсна очи от екрана, а главата ме стяга от ужас. Какво, по дяволите, са направили? Манипулирали са глада ми. Наистина звучи като на змия.
— Тази седмица Лекси е в най-отровната си форма! — продължава мъжкият глас. — Междувременно в другия екип…
На екрана се появява друга група, също в костюми и започва спор за цените. Аз съм толкова шокирана, че не смея да помръдна.
Защо… как…
Защо никой не ми е казал? Защо никой не ме предупреди? На автопилот посягам към телефона и набирам номера на Ерик.
— Здрасти, Лекси.
— Ерик, току-що гледах дивидито с риалитито! — гласът ми трепери от вълнение. — Те ме наричат Кобра! Държала съм се невероятно противно с всички! Защо не ми каза?
— Мила, шоуто беше невероятно — опитва се да ме успокои Ерик. — Страхотно беше излязла.
— Но те са ме кръстила на змия.
— И какво от това?
— Не искам да бъда змия! — Знам, че гласът ми звучи истерично, но не успявам да се сдържа. — Никой не обича змиите! Аз съм по-скоро като… като катеричка. Или като коала.
Коалите са меки и пухкави. Човек с удоволствие ще ги гушне.
— Коала ли? Лекси! — избухва в смях Ерик. — Мила, ти си кобра. Преценяваш момента, в който да нанесеш удара си абсолютно точно. Подбираш момента, в който да нападнеш. Тъкмо затова си толкова добра в бизнеса.
— Но аз не искам да бъда… — Прекъсвам мисълта си, когато чувам, че се звъни. — Таксито ми дойде. Трябва да тръгвам.
Връщам се в спалнята, грабвам трите лъскави пликчета и се опитвам да си върна оптимизма; опитвам се да се развълнувам, защото ми предстои прекрасен ден. Неочаквано самоувереността ми се е изпарила.
Аз съм змия. Нищо чудно, че всички ме мразят.
Докато пътувам с таксито, седя вдървено на задната седалка, стиснала пликчетата, и се опитвам да си дам кураж. Първо, всички знаят, че в предаванията нещата са изкривени. Никой не ме мисли за змия. Освен това риалитито са го давали преди цяла вечност и сигурно всички са забравили какво е било.
Господи! Лошото, когато се опитваш да си дадеш кураж, е, че много добре знаеш каква е истината.
Таксито ме оставя пред сградата, аз си поемам дълбоко дъх и изпъвам костюма на „Армани“. След това, обзета от ужасно притеснение, се отправям към третия етаж. Слизам от асансьора и попадам на Фи, Каролин и Дебс, застанали до автомата за кафе. Фи обяснява нещо за косата си, а Каролин й приглася, ала в мига, в който ме виждат, разговорът замира, сякаш някой е изключил радио.
— Здравейте, момичета! — Отправям им най-топлата усмивка, на която съм способна. — Върнах се!
— Здрасти, Лекси! — смотоляват те и Фи свива рамене. Добре, не беше усмивка, но поне реагира.
— Много си хубава, Фи! Този топ е върхът. — Посочвам кремавата й блуза и тя проследява слисана погледа ми. — И Дебс изглежда супер. Ами Каролин! Косата ти е невероятна, тази прическа… и ботушите!
— Тези ли? — Каролин изсумтява и подритва единия кафяв велурен ботуш с другия. — Имам ги от години.
— Нищо… пак са страхотни.
Цялата тръпна от нерви и дрънкам глупости. Нищо чудно, че и трите ми се струват объркани. Фи е скръстила ръце, а Дебс се удържа да не прихне.
— Както и да е. — Насилвам се да си събера ума в главата. — Донесла съм ви нещо. Фи, това е за теб, Дебс…
Раздавам им пликчетата и в същия момент ми се струват прекалено лъскави и неподходящи.
— Какво е това? — пита намръщената Дебс.
— Ами… Просто за да… — мънкам аз. — Вие сте ми приятелки и… Хайде! Отворете ги.
Те се споглеждат притеснени, но започват да отварят.
— „Гучи“? — ахва Фи и вади зелена кутия за бижута. — Лекси, не мога да приема…
— Моля те! Моля те. Просто я отвори, ще видиш…
Фи я отваря и вътре лъсва златен часовник гривна.
— Помниш ли? — питам разпалено аз. — Едно време ги гледахме по витрините. Всеки уикенд. А сега имаш.
— Всъщност… — въздиша Фи с неудобство. — Лекси, подариха ми същата преди две години.
Тя вдига ръка и на китката й блести същият часовник, но не толкова лъскав, тъй като е бил носен.
— Така ли? — Сърцето ми се свива. — Добре. Нищо. Мога да я върна или да я сменя, да ти взема нещо друго…
— Лекси, не мога да го използвам — прекъсва ме Каролин и ми връща парфюма, който съм й купила, и кожената чанта. — От тази миризма ми се гади.
— Но тя ти е любимата — отвръщам напълно слисана.
— Беше — поправя ме тя. — Преди да забременея.
— Ти си бременна? Господи, Каролин, честито! Та това е чудесно! Много се радвам за теб. Мат ще бъде най-страхотния татко на света…
— Бебето не е от Мат — прекъсва ме тя.
— Не е ли? — ахвам аз. — Но как… Вие двамата да не би да сте се разделили?
Не е възможно. Просто е невероятно. Всички смятахме, че Каролин и Мат ще бъдат заедно завинаги.
— Не ми се говори по този въпрос — срязва ме Каролин и с ужас откривам, че очите й са пълни със сълзи. Тя пъхва плика в ръцете ми, обръща ми гръб и влиза в офиса.
— Браво, Лекси — подхвърля саркастично Фи. — Тъкмо когато си мислехме, че е преживяла раздялата с Мат.
— Не знаех! — Наистина нямах представа. — Много съжалявам… — Потривам лице. Усещам, че съм се изчервила. — Дебс, отвори подаръка си.
Купила съм на Дебс кръст с диаманти. Тя толкова си пада по бижута, че тук няма да има грешка. Със сигурност ще го хареса. Дебс мълчаливо отваря подаръка.
— Знам, че е доста екстравагантен — започвам нервно аз. — Искаше ми се да е нещо специално…
— Кръст! — Дебс набутва кутийката в ръцете ми и носът й се набръчква така, сякаш е подушила някаква гадост. — Не мога да го нося. Аз съм еврейка.
— Еврейка ли? — ахвам. — Откога?
— Откакто съм сгодена за Джейкъб — отвръща тя, все едно че е очевидно. — Приех юдаизма.
— Виж ти! Сгодена значи? — Чак сега забелязвам платинения пръстен на лявата й ръка с диамант в средата на халката. Дебс носи толкова много пръстени, че не го бях забелязала. — Кога е сватбата? —
