— Здрасти — започва той с пресипнал глас. — Аз съм. Това ви е известно. — Той се усмихва, след това започва да се задушава от кашлица, която облекчава, като дръпва от пурата, сякаш е чаша вода. — Всички знаем, че шансът ми по време на операцията е петдесет на петдесет. Аз сам съм виновен, че съм докарал тялото си до това положение. Затова реших да изпратя това съобщение на вас, на семейството си, просто за всеки случай.
Той замълчава и отпива дълга глътка от чаша уиски. Забелязвам, че ръката му трепери, докато оставя чашата. Дали е подозирал, че ще умре? Неочаквано в гърлото ми засяда бучка. Поглеждам Ейми. Тя е оставила телефона, гледа екрана и не смее да откъсне очи.
— Живейте добре — обяснява татко пред камерата. — Бъдете щастливи. Бъдете мили едни с други. Барбара, престани да отдаваш живота си на тъпите кучета. Те не са човешки същества. Никога няма да ти дадат достатъчно обич, нито да ти помогнат, нито да си легнат с теб, освен ако не си много отчаяна.
Притискам устата си с ръка.
— Не мога да повярвам, че го каза.
— Да, но го каза — хихика Ейми. — Мама излезе от стаята.
— Мили мои, имате само един живот. Не го пилейте. — Той поглежда камерата с блеснали очи и аз си спомням какъв беше като по-млад, как ме чакаше след училище в спортна кола. Показвах го на всички. Това е татко ми! Децата зяпаха колата, а майките го оглеждаха тайно, и елегантното му ленено сако, и тена, придобит в Испания.
— Знам, че прецаках нещата неведнъж и не два пъти — продължава татко. — Знам, че не бях най- подходящият човек, който да създаде семейство, но с ръка на сърцето заявявам, че дадох най-доброто от себе си. Обичам ви, мили мои. Ще се видим от другата страна. — Той вдига чашата към камерата и отпива. След това екранът потъмнява.
Дивидито се изключва, но ние с Ейми не помръдваме. Гледам празния екран и се чувствам още по- самотна и изоставена отпреди. Баща ми е мъртъв. Мъртъв е вече три години. Никога повече няма да мога да поговоря с него, нито да му купя подарък за рождения ден. Няма да мога да го помоля за съвет. Не че можеш да поискаш съвет от баща си, освен какво сексапилно бельо да купиш за любовницата си. Въпреки това поглеждам към Ейми, която среща погледа ми и свива рамене.
— Много мило съобщение — заявявам аз, решила да не проявявам сантименталност и да не плача. — Татко добре го е измислил.
— Да — кима Ейми. — Много добре.
Ледът между нас се е стопил. Ейми посяга към чантата си и вади кутийка за грим с надпис „Сладурана“ на капачето. Вади молив за устни и наднича в малкото огледалце. Никога преди не я бях виждала как си слага грим, освен за маскени балове.
Ейми вече не е дете, казвам си аз, докато я наблюдавам. Тя е на прага на зрелостта. Знам, че днес нещата не потръгнаха, но може в миналото да сме били приятелки.
Може да съм й се доверявала.
— Кажи, Ейми — започвам тихо и предпазливо. — Ние с теб бяхме ли близки преди катастрофата? Говорехме ли си… за разни неща? — Поглеждам към кухнята, за да се уверя, че мама не чува.
— Понякога — тя свива рамене. — Какви неща?
— Просто се питах… — Опитвам се да говоря естествено. — Питам само от любопитство, споменавала ли съм някога Джон?
— Джон ли? — Моливът за уста на Ейми застива в ръката й. — Онзи, с когото си правила секс ли?
— Какво? — надигам глас. — Ти сигурна ли си?
Господи! Значи е истина.
— Да — Ейми е силно изненадана от реакцията ми. — Ти ми каза на Нова година. Били сте пияни.
— Какво друго ти казах? — Сърцето ми бие като полудяло. — Кажи ми всичко, което си спомняш.
— Ти ми разказа всичко! — Очите й заблестяват. — Всички гадни подробности. Било ти е за пръв път, а той изгубил презерватива и на двамата ви замръзнали задниците…
— Замръзнали са ни задниците ли? — Гледам Ейми и се опитвам да открия някакъв смисъл в казаното. — Ти да не би да говориш за… Джеймс?
— Да бе! — цъка с език тя. — За него ти говоря. За Джеймс. Оня от бандата в училище. Защо, ти за кого питаш? — Тя си слага червило и ме поглежда с нов интерес. — Кой е Джон?
— Никой — бързам да отвърна. — Просто един… тип. Никой не е.
Ето, видяхте ли! Няма никакви доказателства. Ако наистина съм имала извънбрачна връзка, все някъде щеше да има следа. Или бележка, или снимки, или нещо, записано в дневника ми. Поне Ейми щеше да знае или…
Важното е, че съм щастливо омъжена за Ерик. Точка по въпроса.
Късно следобед е. Мама и Ейми си тръгнаха преди малко, след като най-сетне успяхме да убедим едното куче да слезе от балкона, друго да излезе от джакузито на Ерик, където се беше пъхнало, за да надроби една хавлиена кърпа. Сега съм в колата заедно с Ерик и пътуваме по Имбанкмънт. Той има среща с дизайнерката Ейва и предложи и аз да отида, за да видя последното му творение — „Блу 42“.
Всички сгради на Ерик се наричат „Блу“, а след тях е лепнат някакъв номер. Това е запазена марка на компанията му. Запазената марка било нещо много важно, също като музиката, която слушаш, и приборите на масата. Очевидно Ейва е гениална, когато трябва да се избира подходящата посуда.
Научих за Ейва от наръчника. Тя е на четирийсет и осем, разведена, двайсет години е работила в Ел Ей, написала е дълга поредица книги като например „Тиган и вилица“ и подготвя вътрешния дизайн на всички домове, които предлага компанията на Ерик.
— Ерик, искам да те питам нещо — обаждам се аз, докато пътуваме. — Днес преглеждах банковите си извлечения и попаднах на „Унито“, където съм прехвърляла пари. Звъннах в банката и те ми обясниха, че била офшорна сметка.
— Аха — кима незаинтересовано Ерик. Чакам да каже нещо друго, но той пуска радиото.
— Ти знаеш ли нещо? — опитвам се да надвикам новините.
— Не — свива рамене той. — Но пък идеята си я бива. Хубаво е човек да сложи малко пари в офшорна сметка.
— Ясно. — Никак не съм доволна от отговора му и ми се иска да се скарам с него, но така и не знам защо.
— Трябва да сипя бензин. — Ерик спира на бензиностанция. — Няма да се бавя.
— Чакай — спирам го аз, когато отваря вратата. — Ще ми купиш ли чипс? Ако има със сол и оцет.
— Чипс ли? — той се обръща и ме поглежда така, сякаш съм му поискала хероин.
— Да, чипс.
— Мила! — той е удивен. — Ти не ядеш чипс. Това го пише в наръчника. Специалистът ни по здравословно хранене ни е препоръчал диета с ниско съдържание на въглехидрати и с много протеини.
— Да, знам… Само че на всеки му се полага по някоя малка глезотийка от време на време, нали? А сега ми се яде чипс.
За момент Ерик се чуди какво да каже.
— Лекарят ме предупреди да очаквам неразумно държание, капризи — заявява той.
— Не е неразумно да изядеш пакет чипс — протестирам аз. — Те не са отровни.
— Мила… мисля за здравето ти — заявява мило Ерик. — Знам колко трудно ти е било да свалиш излишните килограми, за да се побереш в дрехи, два размера по-малки. Инвестирахме в твой личен треньор. Ако си решила да захвърлиш всичко заради пакетче чипс, добре. Още ли го искаш?
— Да — отвръщам по-предизвикателно, отколкото възнамерявах.
Забелязвам раздразнението му, но той успява бързо да го прикрие с усмивка.
— Както кажеш! — трясва вратата на колата. След няколко минути се връща с бърза крачка и носи пакет чипс.
— Заповядай — пуска ги в скута ми и пали.
— Благодаря — усмихвам се с благодарност, но той дори не ме чува. Потегля, а аз се опитвам да отворя пакета, но лявата ми ръка е все още трудно подвижна след катастрофата и не успявам да стисна плика. Накрая го захапвам със зъби, дърпам с дясната ръка и пакетът експлодира.
