— Не. Нищо.
— Жалко.
— Да.
Опитвам се да се държа естествено, но между нас припламват искри, когато сме заедно. Дишам плитко и накъсано. Вдигам поглед към Ерик, убедена, че той е забелязал нещо, но той изобщо не трепва. Нима не е усетил? Просто невероятно.
— Ерик, трябва да поговорим за проекта Бейсуотър — настоява Ейва, докато рови из кожената си чанта. — Вчера ходих до обекта и направих бележки…
— Лекси, иди да разгледаш апартамента, докато двамата с Ейва поговорим. — Ерик изтегля ръката си. — Джон ще те разведе.
— А, не се притеснявай — дръпвам се аз.
— С удоволствие — намесва се Джон. Говори с такова отегчение, че се притеснявам. — Ако ти е интересно.
— Всъщност, няма нужда…
— Мила, Джон е създал тази сграда. — В гласа на Ерик забелязвам неодобрение. — За теб е изключителна възможност да се запознаеш с идеите на компанията.
— Ела, ще ти обясня първоначалната идея. — Джон посочва другия край на стаята.
Няма начин да се измъкна.
— Чудесно — съгласявам се най-сетне.
Добре, след като иска да говори, да говори. Следвам Джон и заставаме до водопада. Възможно ли е човек да живее до тази шумна водна стена?
— И така — започвам любезно. — Откъде ти дойдоха тези идеи, посветени на богатите?
Джон се намръщва и сърцето ми се свива. Дано не започне да ми приказва за артистичния си гений. Просто не съм в настроение за претенции и надувки.
— Питам се какво би искал един кретен — отвръща най-сетне той. — И веднага го прилагам.
Не успявам да сдържа шокирания си смях.
— Ако бях кретенка, щеше страшно да ми хареса.
— Ето, видя ли? — Той пристъпва към мен и снишава глас. — Значи не помниш нищо.
— Абсолютно нищо.
— Добре — въздиша шумно той. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим. Има едно място, старата Канал Хаус в Излингтън. Ще забележиш високите тавани, Лекси — добавя вече по-високо. — Те са типични за нашето строителство. — Поглежда ме и забелязва изражението ми. — Какво има?
— Ти луд ли си? — съскам аз и поглеждам към Ерик, за да се уверя, че не е чул нищо. — За твое сведение, не открих никакво доказателство, че с теб сме имали връзка. Нищо. Невероятен усет към пространството! — добавям на висок глас.
— Доказателство ли? — Джон очевидно не разбира. — Какво доказателство например?
— Например… ами не знам. Някоя любовна бележка. Или дрънкулки.
— Дрънкулки ли? — Имам чувството, че Джон едва се удържа да не се изсмее. — Не бяхме почитатели на дрънкулките.
— Значи връзката ни не е била кой знае какво — сопвам се аз. — Прегледах тоалетката и там няма нищо. Прегледах дневника си — също нищо. Попитах сестра ми, тя никога не е чувала за теб.
— Лекси. — Той говори така, сякаш има намерение да ми обясни положението. — С теб имахме тайна връзка. Това означава, че не оставяш доказателства.
— Значи нямаш доказателство. Знаех си.
Обръщам му гръб и тръгвам към камината. Джон ме следва.
— Доказателство ли искаш? — чувам го да мърмори. — Като например, че имаш белег като ягода на дясното бедро ли?
— Нямам… — Обръщам се доволно и спирам рязко, когато Ерик ни поглежда от другия край на стаята. — Не знам откъде ти е хрумнала идеята за такова осветление! — Махам с ръка на Ерик, а той отвръща и продължава разговора си.
— Знам, че нямаш белези по бедрата — извива очи Джон. — Нямаш абсолютно никакви белези по рождение. Само една бенка на ръката.
В първия момент мълча. Така е. Какво от това?
— Може да си налучкал. — Скръствам ръце.
— Само че не съм. — Той ме поглежда. — Лекси, не си измислям. Двамата с теб имаме връзка. Обичаме се. Дълбоко и страстно.
— Виж… — Прокарвам ръце през косата си. — Просто… това е пълна лудост! Не бих започнала извънбрачна връзка. Нито с теб, нито с когото и да е. Никога през живота си не съм била невярна…
— Двамата с теб правихме секс на този под преди четири седмици — прекъсва ме той. — Точно тук — кима към пухкава кожа на пода.
Поглеждам я и не знам какво да кажа.
— Ти беше отгоре — добавя той.
— Престани! — Силно притеснена се врътвам и се отдалечавам от него към далечния край на помещението, откъдето вита стълба води към мецанина.
— Да погледнем останалата част — заявява той на висок глас, докато ме следва. — Според мен, ще ти хареса…
— Не, няма — изстрелвам през рамо. — Остави ме на мира.
И двамата сме на върха на стълбата и поглеждаме през металната балюстрада, откъдето се вижда Ерик, а светлините на Лондон нахлуват през огромните прозорци. Не съм справедлива към него. Апартаментът е наистина великолепен.
Застаналият до мен Джон души въздуха.
— Я ми кажи — подхвърля той. — Да не би да си похапвала чипс със сол и оцет?
— Може би — поглеждам го подозрително.
Джон се ококорва.
— Впечатлен съм. Как успя да го вмъкнеш покрай фашиста на хранителния взвод?
— Не е никакъв фашист — сопвам се, обзета от желание да защитя Ерик. — Той просто… грижи се за правилното ми хранене.
— Той е истински Хитлер. Готов е да събере всичкия хляб на света и да го натъпче в концентрационен лагер.
— Престани!
— След това ще пусне много газ. Ще започне с обикновените кифли, след тях ще дойде ред на кроасаните.
— Престани! — Свивам устни, когато усещам неистово желание да се засмея, и му обръщам гръб.
Този тип е по-забавен, отколкото си мислех. Освен това е сексапилен и интересен с тази рошава тъмна коса.
Но пък толкова много неща са забавни и сексапилни. Приятелите са забавни и сексапилни. Не е задължително да съм имала връзка с него.
— Какво искаш? — Накрая се обръщам към него, напълно безпомощна. — Какво очакваш да направя?
— Какво искам ли? — Той мълчи, сбърчил чело, сякаш обмисля отговора си. — Искам да кажеш на съпруга си, че не го обичаш, да тръгнеш с мен и двамата да започнем нов живот.
Той говори напълно сериозно. Идва ми да се изсмея.
— Искаш да дойда да живея с теб — повтарям аз, сякаш да съм сигурна, че съм чула правилно. — Веднага. Просто така.
— Не веднага, след около пет минути. — Той поглежда часовника си. — Трябва да свърша няколко неща преди това.
— Ти си напълно луд — клатя глава.
— Не съм луд — отвръща търпеливо той. — Обичам те. Ти също ме обичаш. Наистина. Просто ми повярвай.
