Мръсник! Гадняр!
Крача из кабинета си, отпивам кафе, а стомахът ми се е свил от нерви. Никога досега не ми се е случвало да „скастрям“ когото и да е. Камо ли цял отдел, и то по време, когато се опитвам да докажа, че съм им приятелка, а не адско изчадие в ролята на шефка.
Поглеждам отново имейла на Наташа, личната асистентка на Саймън.
Колеги, Саймън научи, че хора от персонала редовно ползват повече от час за обедна почивка. Това е недопустимо. Саймън ще ви бъде много благодарен, ако се разберете по този въпрос с екипите и въведете по-строга дисциплина.
Благодаря.
Добре. Работата е там, че никъде не пише, че трябва да се накарам на хората от отдела си. Следователно не е нужно да бъда агресивна. Мога да им го съобщя мило и приятелски.
Ще пусна някоя шега като стара приятелка! Ще започна така: „Слушайте, колеги! Обедната ви почивка не е ли достатъчно дълга?“ Извивам очи, за да покажа, че се опитвам да бъда иронична, и всички ще се засмеят, а някой ще попита: „Има ли проблем, Лекси?“ Аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Не излиза от мен, а от надутите костюмари на горния етаж. Затова постарайте се да се връщате навреме, става ли?“ Няколко човека ще кимнат, все едно отвръщат „Става!“ Така всичко ще бъде наред.
Да. Така е добре. Поемам си дълбоко дъх, сгъвам листа, натъпквам го в джоба си и излизам от кабинета. Тръгвам към главния офис.
Вътре цари какофония от гласове, които обсъждат разни неща по телефона или просто си говорят. В първия момент никой не ме забелязва. След това Фи вдига поглед, сръчква Каролин, тя на свой ред побутва момиче, което не познавам и което приключва много бързо телефонния си разговор. В цялата стая колегите затварят телефоните, вдигат очи от екраните на компютрите и целият офис замира.
— Здравейте, всички! — Усещам как лицето ми гори. — Здравейте! Как е?
Никой не отговаря, никой с нищо не показва, че ме е чул. Зяпнали са ме и чакат да продължа.
— Добре! — опитвам се да говоря ведро. — Просто исках да ви попитам… Достатъчно дълга ли е обедната ви почивка?
— Какво? — пули се момичето, настанило се на моето бюро. — Да не би да имаме право на по-дълги?
— Не — бързам да отговоря. — Искам да кажа, че са прекалено дълги.
— Според мен са съвсем добре — свива рамене тя. — Един час е точно колкото да отидеш на пазар.
— Да — съгласява се друго момиче. — Колкото да стигнеш до Кингс Крос и да се върнеш.
Добре, май никой не разбра защо питам. Две от момичетата в ъгъла започнаха отново да си приказват.
— Слушайте всички! Моля ви, изслушайте ме! — Гласът ми става писклив. — Трябва да ви кажа нещо. Става въпрос за обедната почивка. Някои хора във фирмата… ъъъ… не казвам, че е някой от вас…
— Лекси — прекъсва ме Каролин. — Какво, по дяволите, се опитваш да ни кажеш? — Фи и Дебс избухват в смях и аз цялата поруменявам.
— Вижте… — опитвам се да запазя спокойствие. — Говоря сериозно.
— Сссссериозно — повтаря някой и се понася кикот. — Говори сссссериозно.
— Много смешно! — опитвам се да се усмихна. — Слушайте, наистина говоря сериозно…
— Наиссссстина сссссериозно…
Ето че почти всички в стаята съскат или се кискат, или и двете. Изглеждат доволни, забавляват се за моя сметка, докато не мен никак не ми е до смях. Неочаквано хартиено самолетче прелита покрай мен и пада на пода. Отскачам уплашено и всички избухват в смях.
— Добре, слушайте, просто спазвайте времето, определено за обедна почивка, става ли? — питам отчаяно.
Никой не ме слуша. Ново самолетче ме удря по носа, последвано от гумичка. В очите ми напират сълзи.
— Добре, доскоро! — успявам да изрека. — Благодаря ви за усилената работа. — Преследвана от смеха им, излизам от офиса. Пред очите ми плува пелена, когато се насочвам към дамската тоалетна и се разминавам с Дейна в коридора.
— В тоалетната ли си тръгнала, Лекси? — пита изненадано тя. — Нали знаеш, че имаш ключ за шефската. Там е доста по-чисто.
— Нищо. — Насилвам се да се усмихна. — Няма нищо.
Насочвам се към първата кабинка, трясвам вратата и сядам на капака на тоалетната чиния, за да подпра главата си с ръце. Напрежението започва да се оттича от тялото ми. Това определено бе най- унизителното преживяване в живота ми.
Като изключим случката с белия бански.
Как е възможно да съм искала да стана шеф? Защо? Единственото, което съм постигнала, е да изгубя приятелките си и да накарам всички да съскат по мен. И то защо? За да имам канапе в кабинета ли? Заради визитките?
Най-сетне уморено вдигам глава и оглеждам задната част на вратата, покрита с графити. Открай време използваме вратата като табло за съобщения или просто като отдушник, на който са записани шеги, подигравки или тъпи забележки. Мястото се запълва, а тъй като никой от ръководния състав не влиза тук, е напълно безопасно.
Преглеждам написаното и се усмихвам на разни клевети за Саймън Джонсън, когато ново съобщение, написано със син маркер, привлича погледа ми. Написано е с почерка на Дебс: „Кобрата се върна.“
Под него се мъдри надпис с химикалка: „Не се безпокой, плюх в кафето й.“
Има един-единствен начин да се съвзема и той е, като се напия безпаметно. Час по-късно съм в бара на хотел „Батгейт“, съвсем наблизо до офиса, и допивам третото си мохито. Светът вече ми се струва малко размазан, но аз нямам нищо против. Ако питате мен, колкото по-размазан, толкова по-добре, стига да успея да запазя равновесие на високия стол.
— Ехо — вдигам ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Още едно може ли?
Барманът извива вежди и отвръща:
— Разбира се.
Наблюдавам го презрително как вади ментата. Няма ли да ме попита защо искам още едно? Няма ли да ме отпусне малко от мъдростта, която барманите натрупват?
Той поставя коктейла на подложка, добавя купичка фъстъци, които аз презрително отмествам. Не искам нищо да размива вкуса на алкохола. Искам да го усетя право в кръвта си.
— Нещо друго ще желаете ли? Нещо да похапнете?
Той посочва малко меню, но аз не му обръщам никакво внимание и отпивам огромна глътка мохито. Напитката е студена, резлива, с вкус на лимон, просто съвършена.
— Приличам ли ви на гаднярка? — питам аз. — Кажете ми честно.
— Не — усмихва се барманът.
— Очевидно съм истинска гаднярка. — Отпивам нова глътка мохито. — Така разправят всичките ми приятелки.
— Значи приятелките ви не струват.
— Едно време струваха. — Оставям коктейла и го зяпвам нещастно. — Просто не знам къде се обърка животът ми.
