— У мама ли? — питам скептично.
— Поне провери. — Той свива рамене. — Звънни й и я попитай.
Разбърквам капучиното замислена, когато сервитьорката оставя нова чаша за Джон. Нямам никакво желание да звъня на мама. Всеки разговор с нея ми се отразява зле.
— Хайде, Лекси, ще се справиш. — Устните на Джон потрепват весело, докато наблюдава изражението ми. — Ти какво си, жена или морж?
Вдигам шашната поглед. В първия момент ми се струва, че не съм чула правилно.
— Това е лафът на Фи — заявявам аз.
— Знам. Разказвала си ми за Фи.
— Какво съм ти разказвала? — питам, без да крия подозренията си.
Джон отпива глътка капучино.
— Запознали сте се в часа на госпожа Брейди. С нея си изпушила първата и последната си цигара. Ходили сте три пъти до Ибиза. Беше силно травматизирана, че сте си развалили приятелските отношения. — Той кима към телефона. — Затова трябва да позвъниш.
Тази работа става все по-странна. Какво още знае? Поглеждам го неуверено, вадя телефона от чантата и набирам номера на мама.
— Лекси, не е никаква магия. — Джон едва сдържа усмивката си. — Двамата с теб имахме връзка. Говорили сме за много неща.
— Ало? — Гласът на мама ме кара да забравя Джон.
— Здрасти, мамо, аз съм, Лекси! Кажи ми, да съм носила наскоро документи? Една папка например?
— Голямата синя папка ли?
Не мога да повярвам. Истина е. Папката съществува. Усещам как в гърдите ми се надига вълнение. И надежда.
— Точно така. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Там ли е? Нали я пазиш?
— В твоята стая е, точно където я остави — възмущава се мама. — Е, единият ъгъл може да е малко мокър…
Не мога да повярвам. Някое от кучетата се е изпикало върху нея.
— Нали е здрава? — питам притеснено. — Нали всичко в нея се чете?
— Разбира се!
— Супер! — Стисвам телефона. — Пази я, мамо. Сложи я на сигурно място, още днес ще дойда да я взема. — Затварям телефона и се обръщам към Джон: — Прав беше! Там е. Добре, трябва веднага да тръгна. Ще отида до „Виктория“ и до час сигурно ще има някой влак…
— Лекси, успокой се. — Той допива кафето. — Ако искаш, ще те закарам.
— Какво?
— Днес не съм зает. Само че ще трябва да вземем твоята кола, защото аз нямам.
— Ти нямаш ли кола? — питам учудена.
— Търся си нова. — Той свива рамене. — Ползвам или колелото си, или хващам такси. Но знам как се кара последен модел мерцедес кабриолет. — Той отново ме поглежда така, сякаш става дума за някаква стара шега.
Аз би трябвало да знам тези шеги. Ако не аз, то момичето, което съм била преди.
Отварям уста да кажа нещо, но се чувствам прекалено объркана. В главата ми продължават да се роят мисли.
— Добре — отвръщам накрая. — Добре, благодаря.
Измислихме какво да кажем. Вече съм решила какво ще бъде. Ако някой попита, с Джон имаме урок по кормуване. Наминал, когато съм се качвала в колата, и предложил да ми покаже.
Само че никой не пита.
Денят е слънчев, и докато дава на заден, Джон отваря покрива. Бръква в джоба си и вади ластик.
— Ще ти трябва. Доста духа.
Посягам учудена към ластика.
— Откъде се е взел в джоба ти?
— Държа ги навсякъде. Всичките са твои. — Той извива очи. — Не знам какво правиш, но ги ръсиш къде ли не.
Без да кажа и дума, прибирам косата си на опашка, а той завива на първата отбивка.
— В Кент е — обяснявам аз, когато спираме на червен светофар. — Трябва да излезеш от Лондон по…
— Знам къде е.
— Знаеш къде е къщата на мама? — питам слисана.
— Ходил съм.
Светофарът става зелен и потегляме. Гледам към огромните къщи, но почти не ги виждам. Той е ходил в къщата на мама. Знае за Фи. Мой ластик за коса е в джоба му. Знаеше за синята папка. Или се е поразровил, или…
— Да приемем… — обаждам се най-сетне — че сме били любовници.
— Да приемем — кима той, без да ме поглежда.
— Какво се случи? Как стана така, че…
— Вече ти казах, че се запознахме на едно парти. Срещахме се непрекъснато във фирмата, аз идвах все по-често у вас. Пристигах по-рано, когато знаех, че Ерик ще има работа. Двамата с теб си бъбрехме, седяхме на терасата… Беше невероятно. — Той млъква и се престроява. — Един уикенд Ерик замина. Аз дойдох и стана още по-невероятно.
Започвам да вярвам. Все едно че светът ми се изплъзва, все едно някакъв екран се вдига. Цветовете стават по-ярки и по-бистри.
— Какво друго се случи?
— Виждахме се колкото често бе възможно.
— Това ми е известно — тросвам се. — Питам… какво ставаше. Какво си казвахме, какво правехме? Хайде, разкажи ми.
— Направо ме убиваш — Джон клати глава и очите му заблестяват. — Винаги го казваш. „Хайде, разкажи ми.“
— Обичам да ми разказват — свивам рамене. — Обичам да слушам за стари неща.
— Знам. Добре. Стари неща. — Известно време шофира мълчаливо и аз забелязвам усмивката му, докато мисли. — Независимо къде ходехме, винаги ти купувахме къси чорапки. Всеки път беше същото, защото изхлузваше обувките си, за да тичаш по тревата или по пясъка, после ти ставаше студено и тръгваш да ти търсим чорапки. — Той спира на пешеходна пътека. — Какво друго? Караше ме да ям пържените картофки с горчица.
— С дижонска горчица ли?
— Именно. Когато се запознахме, реших, че това е някаква перверзия. Сега вече не мога да им се наситя. — Той пресича някакво кръстовище и се влива в двулентов път. Колата набира скорост и става все по-трудно да го чувам над шума. — Един уикенд валеше. Ерик беше отишъл на голф и двамата с теб изгледахме всички епизоди на „Доктор Ху“. — Той ме поглежда. — Да продължавам ли?
Всичко, което казва, има смисъл. Не мога да проумея. Не си спомням за какво ми е говорил, но някъде дълбоко в мен нещо потрепва и се опитва да се събуди. Имам чувството, че това съм аз, истинското ми аз.
— Продължавай — подканям го.
— И така… Играем тенис на маса. Жестока работа. Беше две игри напред, но всеки момент щеше да се пречупиш.
— Няма начин да се пречупя — отвръщам възмутена.
— Напротив.
— Никога! — смея се.
— Запозна се с мама. Тя веднага разбра. Познава ме твърде добре и няма начин да я излъжа. Няма страшно, тя е готин човек, никога няма да каже и дума. — Джон се престроява. — Винаги спиш от лявата
