страна. За осем месеца сме прекарали цели пет нощи заедно. — Той замълчава… за момент. — А с Ерик си била 235.
Не знам какво да отговоря. Джон гледа напред. Напрегнат е.
— Да продължавам ли? — пита най-сетне.
— Да. — Гърлото ми е сухо. — Продължавай.
Докато пътуваме през Кент, Джон ми разказва всички подробности около връзката ни. Очевидно аз не мога да си спомня нищо, затова пътуваме мълчаливо през полята. Не че забелязвам нещо около мен. Израснала съм в Кент, затова живописната английска провинция не ме интересува особено. Наблюдавам екрана на борд компютъра като в транс и следя стрелката.
Неочаквано си припомням разговора със Скапаняка Дейв и въздишам.
— Какво? — пита Джон.
— А, нищо. Все още се питам как стигнах дотук. Какво ме е накарало да градя кариера, да си оправя зъбите, да се превърна в… друг човек — вдигам рамене.
— Ами — отвръща Джон с въздишка. — Всичко е започнало със случката на погребението.
— Как така?
— Онази работа с баща ти.
— Какво за него? — питам удивена. — Нямам представа за какво говориш.
Джон набива спирачки насред поле, пълно с крави, и се обръща към мен.
— Майка ти не ти ли каза за погребението?
— Разбира се, че ми каза — извивам вежди. — Татко е бил… кремиран.
— Именно.
Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че мама не спомена нищо друго за погребението. Смени темата, доколкото си спомням. Но това е напълно в стила на мама. Тя променя всяка тема, която не й е приятна.
Джон клати невярващо глава и отново подкарва.
— Не е възможно. Ти нищо ли не знаеш за живота си?
— Очевидно не — отвръщам ядосана. — Хайде, кажи ми! Щом е толкова важно.
— Ох! — Джон клати глава и спира пред покрита с чакъл алея. — Не е моя работа. Трябва да попиташ майка си. Пристигнахме.
Да, пристигнахме, а аз дори не забелязах. Къщата си е почти същата, каквато я помня — от червени тухли, строена в началото на миналия век, с оранжерия от едната страна, а старото волво на мама е паркирано отпред. Истината е, че тук нищо не се е променило, откакто се нанесохме, само е по-неугледно. По покрива се е събрал мъх, бръшлянът се е качил още по-високо по стените. Под някакъв линолеум се виждат плочките, които татко остави навремето. Май щеше да ги продава, за да започне бизнес. Това беше преди… осем години, струва ми се. Дали не бяха десет?
Виждам градината, която навремето беше много красива, с цветя и подправки, но след това се появиха кучетата.
— Искаш да кажеш, че мама ме е излъгала ли?
Джон клати глава.
— Не те е излъгала. Просто е редактирала фактите. — Той отваря вратата. — Ела.
Уипетите изглеждат малки и хърбави, но когато се изправят на задните си крака, стават огромни. А когато са цели десет и се опитват да се накачулят върху теб, имаш чувството, че си нападната от улична банда.
— Офелия! Рафаел! — чувам гласа на мама над джафкането и скимтенето. — Долу! Лекси, миличка! Много бързо дойде. Какво става? — Тя е с кадифена пола и престилка на сини райета с разръфани ръбове на ръкавите и стиска стара кърпа с надпис „Чарлз и Даяна“.
— Здрасти, мамо — отвръщам задъхано, докато се опитвам да се провра покрай кучетата. — Това е Джон. Мой… приятел — обръщам се към Джон, който гледа уипета право в очите и нарежда:
— Свали си лапите долу. Стой настрани от хората.
— А, добре. — Мама ми се струва притеснена. — Ако знаех, щях да сготвя нещо. Как да реагирам за толкова кратко време…
— Мамо, не сме дошли да обядваме. Искам папката. Тук ли е?
— Разбира се — повишава глас тя. — Нищо й няма.
Качвам се по скърцащата стълба, покрита със зелен мокет, и влизам в стаята си, която е все още с флоралните тапети от „Лора Ашли“.
Ейми е права. Тук наистина вони. Не мога да преценя дали е от кучетата или влагата, или има мухъл… но тук трябва да се оправи. Забелязвам папката на един скрин и я грабвам, след това оставам на място. Сега вече ми е ясно защо мама е толкова нервна. Отвратително! Тук всичко е пропито с воня на кучешка пикня.
Мръщя се и отварям папката.
Почеркът е мой. Изписала съм няколко страници със ситен равномерен почерк. Преглеждам първата страница и се опитвам да вляза в крачка, да си припомня какво съм възнамерявала да правя, за какво точно става въпрос… Виждам някакво предложение, но за какво точно става въпрос? Обръщам страницата и се мръщя, след това обръщам нова страница и тогава виждам името. Господи!
В този момент разбирам. Всичко ми е ясно. Вдигам глава, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Идеята е великолепна. Просто е гениална. Виждам потенциала, ще се получи велико, ще промени абсолютно всичко…
Изпълнена с адреналин, аз грабвам папката, без да се интересувам на какво смърди, и изфучавам от стаята. Прескачам през стъпало, за да стигна по-бързо долу.
— Взе ли я? — Джон ме чака в основата на стълбите.
— Да! — По лицето ми пълзи усмивка. — Великолепна идея!
— Твоя е.
— Наистина ли? — Изпълва ме гордост и се опитвам да я потисна. — Точно от това имаме нужда. С това трябва да се захванем. Ако се получи, няма да се откажат от мокетите. Трябва да са напълно луди.
Едно от кучетата подскача и се опитва да дръпне кичур от косата ми, но дори това не е в състояние да помрачи настроението ми. Не мога да повярвам, че съм измислила подобно нещо. Аз, Лекси! Нямам търпение да разкажа на всички…
— Така! — Мама приближава с поднос с кафета. — Мога поне да ви направя по чаша кафе и нещо за пиене.
— Няма нужда, мамо — отвръщам аз. — Трябва да тръгваме…
— Аз ще пия кафе с удоволствие — усмихва се мило Джон. Какво? Хвърлям му убийствен поглед и го следвам към хола. Сядаме на избелялото канапе. Джон се настанява, сякаш си е у дома. Може и така да е.
— Лекси тъкмо ми разказваше как ще подреди живота си отново — обяснява той и посяга към сладките. — Мислех си, че събитията на погребението на баща й ще помогнат.
— Истинска травма е, когато човек загуби родител… — Мама се опитва да счупи бисквита. — Хапни си, Офелия. — Тя подава половинката на уипета.
— Не говоря за това — продължава Джон. — Говоря за другите събития.
— Други събития ли? — чуди се мама. — Рафаел, не се прави така! Лекси, ти искаш ли кафе?
Кучетата са се качили на масичката и се опитват да изпразнят чинията със сладки и бисквити, а стъклото е покрито със слюнки и трохи. Как да ядем?
— Лекси май не помни всичко — настоява Джон.
— Смоуки, още не ти е дошъл редът…
— Престани да говориш на тъпите кучета! — прогърмява гласът на Джон и аз трепвам.
Мама е прекалено шокирана, за да отговори. Не смее дори да помръдне.
— Това е дъщеря ти — посочва ме Джон. — Не това! — Той посочва едно от кучетата и става от канапето. И двете с мама сме приковали поглед в него. Той приближава до камината, прокарва пръсти през
