Обичам работата си. За мен е истинско удоволствие да забележа вратичката в някой договор. Обожавам тръпката по време на преговори, споровете, държа мнението ми да е най-удачното.
Е, понякога, много рядко, имам чувството, че някой е стоварил огромен товар върху мен. Говоря за нещо като бетонни панели, поставени един върху друг, които се налага да мъкна независимо от това колко съм скапана…
Само че всички си имат подобни моменти. Това е напълно нормално.
— Кожата ви е силно дехидратирана. — Мая клати глава. Прокарва опитни пръсти по бузата ми, спира на врата и виждам, че започва да се притеснява. — Ускорена сърдечна дейност. Това не е здравословно. В момента напрегната ли сте?
— В момента имам доста работа. — Свивам рамене. — Просто моментът е такъв. Добре съм. —
— Добре. — Мая става. Натиска някакво копче на стената и се разнася нежна музика. — Мога само да ви кажа, че сте попаднали точно където трябва, Саманта. Целта ни е да стопим стреса, да ви вдъхнем нови сили и да почистим токсините.
— Чудесно — отвръщам аз, макар че я слушам с половин ухо. Току-що си спомних, че така и не се обадих на Дейвид Елдридж за договора с украинския петрол. Трябваше да му позвъня вчера. По дяволите.
— Целта на център „Разлистено дърво“ е да създаде неповторимо спокойствие и да ви откъсне от ежедневните грижи. — Мая натиска друго копче на стената и светлината става по-мека. — Преди да започнем — казва тихо тя, — имате ли някакви въпроси?
— Имам, да. — Привеждам се напред.
— Чудесно! — Тя засиява. — Искате да разберете повече за днешните процедури или нещо по-общо?
— Може ли да изпратя един бърз имейл? — питам любезно аз. Усмивката на Мая замръзва на лицето й.
— Много набързо — уточнявам аз. — Няма да отнеме повече от две сек…
— Саманта, Саманта… — Мая клати глава. — Тук сте, за да си починете и да се отпуснете. Посветете това време единствено на себе си. Не бива да изпращате имейли. Това е истинска лудост! Пристрастяване! Не по-малко вредно е от алкохола. Или кофеина.
За бога, не съм нито луда, нито пристрастена. Та това е смешно. Проверявам си имейлите веднъж на… май по веднъж на всеки трийсет секунди.
Работата е там, че за трийсет секунди могат да се променят много неща.
— Освен това, Саманта — продължава Мая, — в тази стая виждате ли компютър?
— Не — отвръщам аз и послушно оглеждам малката стая с приглушена светлина.
— Затова ви молим да оставите електронните уреди в сейфа. Не се допускат и мобилни телефони. Нито миникомпютри. — Мая разперва ръце. — Това е убежище. Място, където човек може да избяга от света.
— Разбира се — кимам послушно аз.
Май сега не му е времето да призная, че съм скрила джобен компютър в хартиените бикини.
— И така, да започваме — усмихва се Мая. — Отпуснете се на кушетката, завийте се с хавлиената кърпа. Ще ви помоля да си свалите часовника.
— Часовникът ми трябва!
— Поредното пристрастяване. — Тя започва да цъка неодобрително с език. — Докато сте тук, не е необходимо да гледате колко е часът.
Тя се обръща дискретно и аз свалям часовника с огромно неудоволствие. След това, със също толкова огромно нежелание, се настанявам на кушетката, като се старая да не отпусна цялата си тежест върху безценния си миникомпютър.
Разбира се, че видях надписа, че електронните устройства са забранени. Затова послушно си оставих диктофона. Само че нямаше начин да се лиша от миникомпютъра за цели три часа.
Ами ако изникне нещо важно? Ами ако случаят се окаже спешен?
Да не говорим, че в тази работа няма никаква логика. Ако тук наистина са решили да накарат хората да се отпуснат, значи трябва да им позволят да държат при себе си и джобните компютри, и мобилните телефони, а не да им ги конфискуват.
Какво толкова, тя така и няма да види какво имам под кърпата.
— Ще започна с успокояващ масаж на стъпалата — обяснява Мая и аз усещам как размазва някакъв лосион. — Опитайте се да се освободите от всички мисли.
Послушно зяпвам в тавана. Прочисти мислите си. Мислите ми са чисти и прозрачни като… стъкло…
Какво да правя с Елдридж? Трябваше да му се обадя. Той ще чака да му отговоря. Ами ако се оплаче на останалите партньори, че съм немарлива? Ами ако това повлияе върху шансовете ми да ме изберат за партньор?
Обзема ме паника. Сега не е моментът да оставям нещата на случайността.
— Опитайте се да се освободите от всички мисли… — повтаря Мая. — Веднага ще почувствате как напрежението ви напуска…
Може би ще успея да му изпратя един бърз имейл. Ще го напиша под кърпата.
Тайничко промъквам ръка и напипвам ръбчето на миникомпютъра. Бавно и незабележимо го измъквам от хартиените бикини. Мая продължава да масажира стъпалото ми и не забелязва абсолютно нищо.
— Тялото ви натежава… би трябвало мислите вече да са отлетели…
Примъквам компютърчето върху гърдите си и надничам под кърпата, за да видя екрана. Добре че стаята не е добре осветена. Опитвам се да не шавам много и скришом започвам да пиша имейла с една ръка.
— Отпуснете се… — не се отказва Мая. — Представете си, че се разхождате по плажа…
— Ъъъ… — въздишам аз.
„Дейвид — пиша аз. — Относно петролната сделка. Прегледах поправките. Според мен отговорът ни трябва…“
— Какво правите? — пита Мая, неочаквано застанала нащрек.
— Нищо — отвръщам аз и пъхвам компютърчето под кърпата. — Просто се опитвам… опитвам се да се отпусна.
Мая заобикаля кушетката и впива поглед в надигнатото място под кърпата, където съм стиснала устройството.
— Да не би да криете нещо? — пита тя, неспособна да повярва на очите си.
— Не!
Изпод кърпата компютърчето тихо изпиуква. По дяволите.
— Според мен това беше алармата на някакъв автомобил — отбелязвам аз, като се старая да омаловажа чутото. — Дойде отвън, от улицата.
Мая присвива очи.
— Саманта — започва тя бавно и зловещо. — Да не би да криете електронно устройство под кърпата?
Имам чувството, че ако не си призная, тя ще дръпне кърпата с един замах.
— Просто изпращах имейл — признавам най-сетне аз и гузно показвам миникомпютъра.
— Това сте вие, работохолиците! — Тя грабва възмутена компютъра. — Имейлите ще почакат. Всичко може да почака. Вие просто не знаете как да се отпуснете!
— Не съм работохоличка! — отвръщам възмутено. — Аз съм адвокат! Това е различно!
— Не се опитвайте да отричате. — Тя клати глава.
— Не отричам! Вижте, предстои ни много важна сделка. Просто не мога да го изключа! В момента е невъзможно. Аз съм… точно сега очаквам да ме направят партньор.
В момента, в който изричам тези думи, усещам как всичките ми нерви се свиват на твърда топка. Искам да стана партньор в една от най-големите правни фирми в страната. Това е единственото, което някога съм желала, честно.
— Искам да ме направят партньор — повтарям аз, вече по-спокойно. — Утре им предстои да вземат решение. Ако се случи, ще бъда най-младият партньор в историята на фирмата. Имате ли представа какво
