означава това? Имате ли някаква предста…
— Всеки може да отдели за себе си няколко часа — прекъсва ме Мая. Поставя длани на раменете ми. — Саманта, вие сте невероятно напрегната и нервна. Раменете ви са схванати, сърцето ви препуска… струва ми се, че сте на ръба.
— Добре съм.
— Та вие сте истинско кълбо от нерви!
— Не е вярно!
— На всяка цена трябва да намалите темпото, Саманта. — Тя ме поглежда съчувствено. — Вие сама можете да промените живота си. Ще го направите ли?
— Ами… аз…
Спирам и трепвам изненадана, защото нещо в хартиените ми бикини започва да вибрира.
Мобилният телефон. Напъхах го вътре заедно с миникомпютъра и го включих да „вибрира“, за да не вдига шум.
— Какво е това? — Мая поглежда гърчещата се кърпа. — Какво е това… трептене?
Не мога да призная, че съм вмъкнала и телефон. Не и след като тя откри джобния компютър.
— Ами… — Прочиствам гърлото си. — Това е специалната ми играчка.
— Какво? — Мая не може да повярва.
Телефонът отново започва да вибрира в бикините. Налага се да отговоря. Може да ме търсят от офиса.
— Ами… нали се сещате… в момента достигам до един доста интимен момент. — Поглеждам Мая многозначително. — Дали не може за малко да излезете от стаята?
В очите й заблестява подозрение.
— Чакайте малко! — Тя отново поглежда към кърпата. — Това да не би да е телефон? Как е възможно да вмъкнете и мобилен телефон?
Господи! Тя май е вбесена.
— Вижте — започвам аз в опит да се извиня. — Знам какви са правилата тук, наистина съм готова да ги уважа, да се съобразя с тях, само че работата е там, че… мобилният ми трябва. — Пъхвам ръка под кърпата.
— Оставете го! — Викът на Мая ме стряска. — Саманта — казва тя и се опитва да запази спокойствие. — Вие чухте ли поне една дума от онова, което ви казах? Изключете веднага телефона.
Телефонът продължава да вибрира в ръката ми. Поглеждам изписалия се на екранчето номер и стомахът ми започва да се свива.
— От офиса е.
— Ще ви оставят съобщение. Могат да почакат.
— Ама…
— Това време е посветено само на вас. — Тя се привежда напред и стиска разпалено ръцете ми. — Единствено и само на вас.
Господи, тя май наистина не разбира. Идва ми да се изсмея.
— Аз работя в „Картър Спинк“ — обяснявам аз. — Не разполагам с време, което да е само и единствено за мен. — Отварям капачето на телефона и в ухото ми гръмва разгневен мъжки глас:
— Къде, по дяволите, се намираш, Саманта?
Усещам как всичко в мен се свива. Обажда се Кетърман. Шефът на отдела по корпоративно право. Сигурно си има и малко име, но никой не го използва, обръщаме се към него с Кетърман. Той има черна коса, носи очила с метални рамки, очите му са воднистосиви, а навремето, когато постъпих на работа в „Картър Спинк“, заради него сънувах кошмари.
— Сделката на „Фалънс“ отново е на дневен ред. Връщай се веднага. Срещата е за десет и половина.
Как така отново на дневен ред?
— Връщам се веднага. — Затварям телефона и поглеждам гузно Мая. — Съжалявам.
Не съм пристрастена към часовника си.
Работата е там, че много разчитам на него. И вие щяхте да разчитате, ако времето ви е разграфено на сегменти от по шест минути. На всеки шест минути от живота ми на работното място получавам пари от някой клиент. Всичко, разбира се, е компютъризирано и грижливо подредено.
11.00 — 11.06 ч. — подготвяне на договор за проект А.
11.06 — 11.12 ч. — поправка на документи за клиент Б.
11.12 — 11.18 ч. — консултации за споразумение В.
В началото, когато започнах работа в „Картър Спинк“, този натоварен график направо ми вадеше душата, още повече, че се налагаше да записвам над какво работя и да давам обяснение за всяка минута от деня. Тогава си мислех: „Ами ако не правя нищо в продължение на шест минути? Какво ще запиша?“
11.00 — 11.06 ч. — зяпам безгрижно през прозореца.
11.06 — 11.12 ч. — фантазирам си как се сблъсквам с Джордж Клуни на улицата.
11.12 — 11.18 ч. — опитвам се да си докосна носа с език.
Истината е, че човек свиква да е натоварен. Свикваш да разпределяш живота си по минути. Освен това свикваш да работиш. По всяко време на денонощието.
Ако си адвокат в „Картър Спинк“, не можеш да си позволиш да се мотаеш и да си губиш времето. Не ти остава време да зяпаш през прозореца, да фантазираш и да мечтаеш. Не е възможно, след като всеки шест минути са толкова важни. Ще ви го кажа по друг начин. Ако позволя да минат шест минути, без да съм свършила нищо, това означава, че съм загубила 50 лири стерлинги на фирмата. Дванайсет минути са 100 лири. Осемнайсет минути стават 150 лири.
Както вече ви казах, адвокатите в „Картър Спинк“ не се размотават.
2
Когато пристигам в офиса, Кетърман се е настанил зад бюрото ми и оглежда с огромно неодобрение хаоса от документи и листа, пръснати навсякъде.
Ще си призная честно, че бюрото ми не е от най-подредените и спретнати. Всъщност… това е доста меко казано. Имам намерение скоро да го подредя и да сложа старите договори, пръснати по пода, където им е мястото. Обещавам да го направя веднага щом намеря малко време.
— Срещата е след десет минути — заявява той и си поглежда часовника. — Искам проектодоговорът готов.
— Разбира се — отвръщам аз и се опитвам да запазя спокойствие. Присъствието му е достатъчно, за да ме превърне в развалина.
Дори в най-добрите си моменти Кетърман е стряскащ. От него се излъчват страховити мозъчни вълни по същия начин, по който от други мъже се излъчва аромат на афтършейв. Само че днес нещата са хилядократно по-неблагоприятни, защото Кетърман е в комисията по одобрението. Утре, заедно с още тринайсет други партньори ще проведат важно съвещание, за да решат кой ще бъде най-новият партньор.
Утре ще разбера дали съм постигнала желания успех, или животът ми е пълен провал. След това няма да има нито напрежение, нито нищо.
— Документацията е тук… — Посягам към купчина папки и вадя със замах нещо, което ми прилича на документи.
Оказва се стара кутия с понички. Бързо я натъпквам в кошчето.
— Сигурна съм, че е някъде тук… — Ровя трескаво и отчаяно се опитвам да напипам правилната папка. Слава богу. — Ето я!
— Изобщо не ми е ясно как работиш в този хаос, Саманта. — Гласът на Кетърман е тънък и много саркастичен, а очите му са се присвили презрително.
— Поне всичко ми е под ръка!
Опитвам се да се засмея, но шефът продължава да стои като дърво. Силно притеснена, дръпвам стол и
