— Просто трябва да… да продължа напред. — Сама не знам как успях да запазя гласа си спокоен и безизразен. — Трябва да се върна в Лондон. Работата е там, че не мога да се прибера у нас. Кетърман си е купил апартамент в моя блок. Той живее там.
— Да, чух. — Усещам как Гай потръпва от ужас. — Доста неприятно.
— Не мога да го погледна, Гай. — Сълзите отново заплашват да потекат, затова си поемам дълбоко дъх. — Чудех се… Може ни да остана у вас за малко? Само за някой и друг ден.
Той мълчи. Не очаквах мълчание.
— Саманта… с удоволствие бих ти помогнал — подхвърля накрая той. — Само че трябва първо да говоря с Шарлот.
— Разбира се — отвръщам объркана аз.
— Чакай така. Веднага ще й се обадя.
През следващите минути останах да чакам. Докато слушах някакво изпълнение на арфа, се опитвах да не се оставя да се чувствам неудобно. Естествено, че той няма да се съгласи веднага. Не може да не се съобрази с приятелката си.
Най-сетне чувам отново гласа му.
— Саманта, извинявай, но просто няма да стане.
Не мога да повярвам.
— Добре. — Опитвам се да се усмихна, да продължа разговора с напълно естествен глас, сякаш това не е кой знае колко важно. — Няма страшно… Не е важно…
— В момента Шарлот е много заета… пребоядисваме спалните… просто моментът не е подходящ…
Той се колебае и ми се струва, че иска час по-скоро да прекъсне разговора, за да се отърве от мен. И в този момент разбирам истината. Той изобщо не е питал Шарлот. Просто си намери подходящо извинение. Не иска да се мотая около него. Сякаш провалът ми е заразен, сякаш и неговата кариера ще се провали.
Вчера бях най-добрата му приятелка. Вчера, докато знаеше, че ще ме изберат за партньор, непрекъснато ме обикаляше, вечно усмихнат, весел и сърдечен. А днес не иска и да чува за мен.
Знам, че не трябва да си отварям устата, че е най-добре да запазя достойнството си, но просто не успявам да се въздържа.
— Просто не искаш да имаш нищо общо с мен, нали? — избухвам аз.
— Саманта! — Той е обиден. — Не ставай смешна.
— Аз съм все още същият човек. Мислех, че си ми приятел, Гай…
— Аз наистина съм ти приятел! Само че не очаквай да… Трябва да мисля за Шарлот… не разполагаме с много място… Виж, звънни ми след ден-два, може да се видим да пийнем по нещо…
— Не се притеснявай. — Опитвам се да овладея гласа си. — Извинявай за безпокойството.
— Чакай! — възкликва той. — Не затваряй. Какво ще правиш?
— О, Гай! — Успявам да се изсмея. — Не се прави, че те е грижа.
Прекъсвам връзката и усещам, че ми се вие свят. Не мога да повярвам. Всичко се е променило. Може би той не се е променил. Може би той винаги е бил такъв, но аз не съм го разбрала.
Поглеждам към екранчето на телефона и задъхано наблюдавам как се нижат секундите. Чудя се какво да правя. Неочаквано започва да вибрира в ръката ми и аз трепвам. „Тенисън“ пише на екрана.
Това е мама.
Започвам да се притеснявам. Сигурно вече е разбрала. Трябваше да се сетя, че и това ме чака. Мога да остана при нея за известно време, хрумва ми накрая. Странна работа. Тази възможност дори не ми бе минала през ума. Отварям капачето и си поемам дълбоко дъх.
— Здрасти, мамо.
— Саманта! — Гласът й пронизва ухото ми. — Колко време смяташе да криеш този провал? Оказва се, че трябва да разбера за позора на дъщеря си от вицовете по интернет. — Тя изрича последните думи с отвращение.
— Вицове по интернет ли? — повтарям немощно аз. — Как така?
— Ти не ги ли знаеше? Очевидно в някои среди новият термин за петдесет милиона лири стерлинги е „Саманта“. Държа да ти кажа, че не ми е никак смешно.
— Мамо, съжалявам…
— Добре че поне скандалът няма да излезе извън света на правистите. Разговарях с хората от „Картър Спинк“ и те ме увериха, че няма да предприемат никакви мерки. Трябва да си благодарна, че ще оставят нещата така.
— Да… благодарна съм…
— Ти къде си? — прекъсва ме тя. — Къде се намираш в момента?
Скрила съм се в един килер, заобиколена от пакети ориз, корн флейкс, боб, леща и какво ли не.
— Ами… у едни хора. Не съм в Лондон.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам. — Потривам лице. — Трябва да си стъпя на краката. Да си намеря работа.
— Работа, значи — съска тя. — Да не би да си въобразяваш, че някоя правна фирма ще те вземе?
Тонът й ме кара да се свия.
— Ами… не знам, мамо. Току-що разбрах, че съм уволнена. Не мога просто да…
— Можеш. Добре че се застъпих за теб.
Тя се била застъпила за мен.
— Какво си…
— Обадих се на всички, които ми дължат услуги. Не ми беше никак лесно. Старшият партньор във „Фортескю“ е готов да се срещне с теб утре в десет.
Слушам и не мога да повярвам.
— Ти си ми уредила интервю?
— Ако всичко мине както трябва, ще започнеш работа като старши сътрудник. — Гласът й е строг. — Този шанс ти се дава като лична услуга, която някой ми дължи. Сама се сещаш, че всички са с огромни резерви. Така че, ако искаш да напреднеш, Саманта, ще се наложи да си седнеш на задните части и да се докажеш. Трябва да отдадеш на тази работа всичкото си време.
— Разбира се. — Затварям очи и мислите ми политат напълно объркани. Чака ме интервю за работа. Ново начало. Та това е изходът от кошмара.
Защо не изпитвам облекчение? Защо не се радвам?
— Ще трябва да дадеш повече от себе си, отколкото в „Картър Спинк“ — продължава да нарежда до ухото ми мама. — Никакво отпускане. Никаква проява на самочувствие. Ще трябва да се доказваш двойно повече. Разбра ли ме?
— Да — отвръщам автоматично аз.
Още часове. Повече работа. Нови безсънни нощи. Имам чувството, че върху гърба ми се стоварва нов товар от бетон. Още по-тежък и невъзможен за носене.
— Тоест… не — чувам гласа си аз. — Не. Не искам. Просто не искам. Не мога. Прекалено е…
Думите сами се изплъзват от устата ми. Не съм искала да ги кажа. Дори не съм се замисляла досега. Ето че сега са казани и усещам, че съм казала… самата истина.
— Моля, какво? — гласът на мама е остър. — Какви ги говориш, Саманта?
— Не знам. — Масажирам челото си и се опитвам да изплувам от собственото си объркване. — Мислех си, че… ами мога да си почина малко.
— Почивката ще сложи край на кариерата ти на правист. — Гласът й ехти застрашително. — Това ще бъде краят.
— Мога да се занимавам с нещо… с нещо друго.
— Няма да изкараш и две минути на друга работа! — Тя май е приела думите ми като лична обида. — Саманта, ти си правист. Учила си за правист.
— Има и други професии на този свят освен правото — изплаквам аз, напълно загубила самообладание.
Следва зловещо мълчание.
— Саманта, ако ще ми правиш някоя от онези нервни кри…
— Няма! — повишавам глас още повече. — Просто защото задавам въпроси за живота си, не означава,
