че имам нервна криза! Не съм те молила да ми търсиш нова работа. Самата аз не знам какво искам. Трябва ми малко време, за да… за да помисля…
— Утре да си отишла на интервюто, Саманта, и без повече приказки. — Гласът на мама е като камшик. — Утре в десет да си там.
— Няма.
— Кажи ми къде си! Ще ти изпратя веднага кола.
— Няма. Остави ме на мира.
Прекъсвам връзката, излизам от килера и със свиреп замах стоварвам телефона на масата. Лицето ми пламти. Горещи сьлзи напират в очите ми. Телефонът започва гневно да вибрира на масата, но аз се правя, че не забелязвам. Няма да се обадя. С никого няма да говоря. Ще си пийна нещо. А след това ще сготвя проклетата вечеря.
Сипвам си малко бяло вино в една чаша и отпивам няколко глътки. След това се обръщам към натрупаните на масата продукти.
Мога да готвя. Мога да се справя. Нищо, че всичко в живота ми се разпада. Ще успея, все някак ще се справя.
Без да се колебая и бавя повече, скъсвам опаковката на агнешкото. Ще го пъхна във фурната. Трябва да го сложа в някакъв съд. Много просто. И грахът да върви с него. След това ще го смачкам на пюре и готово!
Отварям шкафа и вадя натрупани едно в друго плата и тавички за печене. Избирам едно плато и изсипвам в него граха. Няколко зрънца се търкулват на пода, но на мен не ми пука. Грабвам олиото от плота и поливам граха. Вече се чувствам като майстор готвач.
Натъпквам платото във фурната и я пускам на максимум. След това прехвърлям агнешкото в елипсовидна тава и слагам и него във фурната.
Дотук добре. Сега просто трябва да разлистя готварските книги на Триш, за да открия как се прави гъши дроб с медна глазура.
Тук никъде не се споменава гъши дроб с медена глазура. Най-близката рецепта е за пита с кайсии и малини. Просто ще взаимствам някои идеи.
„Смесете мазнината и брашното, докато получите ронливо тесто“, чета аз.
Първо, това няма никакъв смисъл. Ронливо, казват. И как ще стане ронливо, след като е направено от масло и брашно?
Взирам се невиждащо в страницата, а мислите ми препускат. Току-що отхвърлих единствената възможност да си върна живота. Дори не разбирам защо го направих. Аз съм адвокат. Това ми е в кръвта. Какво друго мога да правя? Какво става с мен?
Мама му стара. Защо тази фурна бълва дим?
В седем вечерта все още готвя.
Поне си въобразявам, че готвя. И двете фурни са горещи. На котлоните бълбукат разни неща. Отдушникът бръмчи уморено. Вече два пъти успях да си изгоря дясната ръка, докато вадех разни неща от фурната. Отворила съм осем книги с рецепти и съм ги пръснала из цялата кухня. Едната е залята с олио, а друга е оплескана с жълтък. Лицето ми е станало червеникавокафяво, цялата съм потна и на всеки няколко минути тичам до мивката, за да топна ръце под студената вода.
Така е от цели три часа. А все още нямам представа каква ще бъде вечерята. Досега вече изхвърлих шоколадовото суфле, което се скапа, два тигана с прегорял лук и една тенджера със замразени праскови, от които ми се догади само като ги гледах.
Нямам представа какво ще излезе. Нямам и достатъчно време, за да разбера какво не е наред. Нямам и желание да правя анализ. Всеки път, щом нещо не се получи, аз изхвърлям проблемното нещо и започвам отново.
Семейство Гайгър нямат представа какво става в кухнята им. Двамата пият кротко шери в хола. Мислят си, че всичко е наред. Преди около половин час Тршп се опита да влезе в кухнята, но аз успях да я прогоня навън.
След по-малко от час двамата с Еди ще се настанят в трапезарията в очакване на изискана вечеря. Ще разстелят салфетките, изпълнени с очакване, ще си сипят минерална вода.
Усещам как ме обзема истерия. Знам, че няма да успея. Въпреки това не мога да се откажа. Все си мисля, че ще стане някое чудо. Нещата ще се подредят. Все някак ще се справя.
Господи, сосът извира!
Затварям вратата на фурната, грабвам лъжица и започвам да бъркам. Та той представлява доста гнусна на пръв поглед кафява вода на буци. Отварям трескаво шкафовете, за да открия нещо, което да сипя вътре. Брашно. Царевично брашно. Нещо такова ми трябва. Това ще ми свърши работа. Грабвам малко бурканче и сипвам енергично от бялата пудра, а след това избърсвам потта от челото си. Добре. Ами сега какво?
В този момент си спомням за белтъците, забравени в купата. Грабвам готварската книга и прокарвам пръст по страницата. Промених десерта на целувки с яйчен крем, след като прочетох, че се правели много лесно.
Дотук добре. Ами после? „Поставете стегналите се целувки в соса, пресипан върху готварско фолио.“
Поглеждам в купата. Да са се стегнали, значи. Моите са в течно състояние.
Трябва да се получат, повтарям си отчаяно аз. Просто трябва да се получат. Следвах инструкциите много внимателно. Може би течността е по-гъста, отколкото изглежда. Може би като започна да я пресипвам, ще се стегне, както обикновено става според кулинарните закони на физиката.
Започвам бавно да пресипвам в тавичката.
Не се сгъстява. Разлива се на бяло лепкаво езерце и започва да капе по пода.
Нещо ми подсказва, че целувките с яйчен крем няма да са готови за вечерята в осем.
Лепкава капка плосва върху крака ми и аз надавам отчаян вик. Готова съм да ревна. Защо не се получи? Толкова внимателно изпълних всичко! В гърдите ми започва да се надига дълго потискана ярост и заплашва да изригне. Яростта е насочена към мен, към противните подли белтъци, към готварските книги, към готвачите и към храната… Насочена е най-силно към онзи, посмял да напише, че целувките са „лесна работа“…
— Не са! — крясвам аз. — Изобщо не е вярно! — Запокитвам книгата към другия край на кухнята и тя се удря във вратата.
— Какво по дяволите! — възкликва мъжки глас, пълен с изненада.
В следващия миг вратата се отваря и на прага застава Натаниъл. Краката му са като яки дървета, а косана му блести на залязващото слънце. Носи раница и изглежда, се кани да се прибира. — Всичко наред ли е?
— Наред е — отвръщам стреснато аз. — Всичко е наред. Благодаря те. Много ти благодаря. — Махвам пренебрежително с ръка, но той дори не трепва.
— Чух, че приготвяш изискана вечеря — отбелязва той, докато оглежда хаоса.
— Да, точно така. В моменат съм в най… най-сложния етап от… ъъъ… — Поглеждам към котлона и писвам. — Мама му стара. Сосът!
Нямам представа какво става. От тигана извират кафяви мехурчета, потекли са по печката и преливат към пода. Все едно, че варя каша във вълшебно гърне, което не спира да бълва.
— Дръпни го от огъня, за бога! — възкликва Натаниъл. Грабва тигана и го премества. — Какво, по дяволите, е това чудо?
— Нищо! — отвръщам аз. — Най-обикновени съставки…
Натаниъл вече е забелязал малкото бурканче на плота. Грабва го и го зяпва изумен.
— Бакпулвер? Сипала си бакпулвер в соса? На това ли ви учат в… — Той млъкна и подушва. — Чакай малко. Нещо изгаря.
Наблюдавам безпомощно как отваря долната фурна, грабва домакинска ръкавица и с един замах вади платото, пълно с нещо като дребни черни куршуми.
Господи! Грахът. Съвсем го забравих.