— Това тук още ли трябва да се пече? — Той отваря горната фурна и вади агнешкото, забулено в облак дим. Покрито е с тъмнокафява коричка.
— По дяволите! — Притискам ръка към устата си. — Съвсем го забравих!
— Откога е вътре?
— Ами… от три часа.
Той се опитва да го бодне с вилица.
— Твърдо е като камък. Ще го взема за кучката. Тя ще реши, че е кокал.
След около половин час кухнята има по-приличен вид. Хващам яйчената черупка, сипвам си още малко коантро и си поемам дълбоко дъх.
— Добре.
Време е шоуто да започне.
— Пожелавам ти успех. — Натаниъл извива вежди. Отварям вратата на кухнята и виждам, че Триш и Еди се мотаят из трапезарията, стиснали чаши с шери в ръце.
— А, Саманта! Готово ли е всичко? — Лицето на Триш е светнало в очакване и аз усещам как ме пробожда чувство на вина заради онова, което се каня да й причиня.
Само че друг начин няма.
Поемам си дълбоко дъх, готова да вляза в битка.
— Госпожо Гайгър, господин Гайгър… — Поглеждам от единия към другия, за да се уверя, че ме слушат внимателно. — Аз съм сломена.
Затварям очи и клатя глава.
— Сломена ли? — повтаря невярващо Триш.
— Постарах се, наистина се постарах. — Отварям очи. — Страхувам се, че не мога да работя с вашите уреди. Вечерята не отговаря на професионалните ми стандарти. Не мога да допусна подобно нещо да излезе извън кухнята. Аз, разбира се, ще възстановя всичките ви разходи… Смятайте, че това е оставката ми. Утре сутринта ви напускам.
Ето. Готово. Няма жертви.
Не се сдържам и поглеждам застаналия на вратата на кухнята Натаниъл. Той клати глава с нещо като усмивка и вдига палци.
— Как така напускаш! — Триш ме наблюдава ужасена, а сините й очи всеки момент ще изскочат. — Не можеш да напуснеш! Ти си най-добрата икономка, която някога сме имали! Еди, направи нещо!
— Госпожо Гайгър, след провала тази вечер просто нямам избор — обяснявам аз. — Честно признавам, че вечерята не беше годна за ядене.
— Не си виновна ти! — бърза да ме оправдае тя. — Вината е изцяло наша. Незабавно ще ти поръчаме нови уреди.
— Ама…
— Просто направи списък с нещата, от които се нуждаеш. Не се притеснявай за разходите! Освен това ще ти повишим заплатата! — В същия момент тя се сеща за нещо друго. — Кажи колко искаш. Кажи на каква заплата ще бъдеш доволна!
Разговорът не протича по начина, по който на мен ми се искаше.
— Ами… никога не сме говорили за заплата… — свеждам притеснено очи.
— Еди! — Триш се извръща гневно към него. — Ти си виновен! Саманта иска да напусне, защото не й плащаш достатъчно!
— Не съм казала подобно нещо… — започвам безпомощно аз.
— Освен това има нужда от нови тенджери и тигани. И то от най-добрите. — Тя сръчква Еди в ребрата и настоява: — Кажи нещо!
— Ами… Саманта. — Еди прочиства гърлото си. Очевидно е, че се чувства много неловко. — Много ще ни бъде приятно, ако останеш при нас. Харесва ни как се грижиш за къщата и каквито и да са очакванията ти за заплата… ще се съобразим с тях. — Триш отново го сръчква в ребрата. — Дори ще ти дадем повече.
— И здравно осигуряване — добавя Триш.
И двамата ме гледат, очите им са изпълнени с очакване. Извръщам се към Натаниъл, който е наклонил глава, сякаш иска да каже „Защо не?“.
Обзема ме странно чувство. Трима човека за десет минути ми казаха, че искат да остана при тях.
Мога да остана. Съвсем просто е.
Не можеш да готвиш, напомня ми тъничък гласец. Не знаеш как да чистиш. Ти не си икономка.
Мога да се науча. Мога да науча всичко необходимо.
Мълчанието прераства в напрежение. Дори Натаниъл не откъсва очи от мен.
— Ами… добре. — Усещам, че се усмихвам. — Добре. Щом искате… ще остана.
По-късно същата вечер, след като изядохме поръчаната по телефона китайска храна, аз изваждам мобилния, обаждам се в офиса на мама и изчаквам да се включи телефонният секретар.
— Всичко е наред, мамо — започвам аз. — Не е нужно да използваш връзките си и да молиш за услуги. Вече си осигурих работа. — След тези думи затварям.
Все едно, че съм изгорила моста с миналото.
Чувствам се свободна.
10
Единствената ми задача в момента е да се науча как да бъда икономка.
На следващата сутрин нагласявам часовника да звъни рано и слизам в кухнята преди седем, облечена в униформа. Над градината е надвиснала мъгла, не се чуват никакви звуци освен гласовете на две свраки, които се карат на поляната. Имам чувството, че в този час съм единствената будна.
Колкото е възможно по-тихо изпразвам съдомиялната и прибирам всичко в шкафовете, след това подреждам столовете под масата. Сетне се заемам с кафето. Озъртам се и оглеждам гранитните плотове.
Това е моето царство.
Не го усещам като моето царство. Това е страховитата кухня на някой друг.
Какво да правя? Не мога да стоя просто така. Трябва да си намеря някаква работа. Погледът ми попада на стар брой на „Икономист“, пъхнат на стойката за списания край масата, и аз го дръпвам. Преглеждам го и се зачитам в интересна статия за международния финансов контрол, докато пия кафе.
След малко от горния етаж долита някакъв звук и бързо оставям вестника. Икономките не би трябвало да четат статии за международния финансов контрол. Те би трябвало да се суетят из кухнята, да бъркат конфитюр или нещо подобно.
Само че тук шкафът е зареден с най-различни видове конфитюри и сладка. Да не говорим, че нямам представа как се прави конфитюр.
Какво друго? С какво се занимават икономките по цял ден? Оглеждам кухнята и ми се струва съвършено чиста. Хрумва ми, че мога да направя закуска. Само че не знам какво ще искат…
Изведнъж си спомням какво беше вчера сутринта. Триш ми направи чаша чай.
Защо днес да не й направя аз чай! Може би двамата чакат на горния етаж, потропват неспокойно с пръсти и се питат: „Къде е проклетият чай?“
Бързо слагам чайника на печката и след това приготвям чай и за двамата. Поставям чашки и чинийки на един поднос и след кратко колебание добавям няколко бисквити в една чинийка. След това се отправям на горния етаж и тръгвам по притихналия коридор към спалнята на Триш и Еди. Спирам пред вратата им.
Ами сега какво?
Ами ако още спят и ги събудя?
Ще почукам дискретно, решавам аз. Точно така. Ще почукам тихичко и внимателно, както подобава на една икономка.
Вдигам ръка, за да почукам, само че подносът е прекалено тежък, за да го задържа само с една ръка, и се чува подозрително звънтене, когато започва да се килва на една страна. Обзета от ужас, успявам да го
