То

наричаше призрачни фъшкии), виждаше как танцуват прашинки в горещите слънчеви лъчи, падащи през зацапаните прозорци, виждаше вехтите списания с откъснати корици. Всички тия неща бяха нормални. Кротки, нормални и скучни. Ала тя се боеше. Ужасно се боеше. Защото усещаше, че нито една от историите не е измислена, въображаема — мумията на Бен, прокаженият на Еди… и двете чудовища можеха да бродят навън довечера, след залез слънце. Или пък братчето на Бил Денброу можеше да броди из мрачните канали под града едноръко и неумолимо, със сребърни монети вместо очи.

И все пак когато Стан не отговори веднага, тя повтори:

— Какво беше?

Стан изрече със сдържан глас:

— Бях в онова паркче, където е Водонапорната кула…

— Божичко, не го обичам това място — жално промърмори Еди. — Ако в Дери изобщо има призраци, сигурно са там.

— Какво? — рязко запита Стан. — Какво каза?

— Ама ти не знаеш ли? — изненада се Еди. — Още преди да почнат убийствата мама не ми даваше да ходя там. Тя… тя е много добра и се грижи за мен. — Той се усмихна смутено и прихвана по-здраво инхалатора в скута си. — Нали разбираш, там са се удавили някакви момчета. Три или четири. Те… Стан! Стан, добре ли си?

Лицето на Стан бе придобило оловносив цвят. Устните му беззвучно потрепваха. Очите му се извъртяха нагоре, потъвайки под клепачите до крайчетата на ирисите. Едната му ръка немощно посегна из пустотата и се отпусна до бедрото.

Еди извърши единственото, което му хрумна. Приведе се, обгърна с тъничката си ръка провисналите плещи на Стан, натъпка инхалатора в устата му и дръпна спусъка с всичка сила.

Стан се разкашля, задавен и полузадушен. Седна нормално и очите му се избистриха. Продължи да кашля, но вече прикриваше устата си в шепи. Накрая дълбоко изхлипа, пое си дъх и безсилно се облегна назад.

— Какво беше това? — запита той като се поопомни.

— Моето лекарство против астма — виновно обясни Еди.

— Божичко, прилича на пикня от умряло куче.

Другите се разсмяха, но смехът им бе нервен. Гледаха го тревожно. По бузите на Стан бавно се разля бледа руменина.

— Вярно, много е отвратително — каза Еди с нескрита гордост.

— Да, ама разрешават ли го Мойсеевите закони? — запита Стан и те отново се разсмяха, макар че никой (включително и Стан) нямаше точна представа какви са Мойсеевите закони.

Стан прекрати смеха пръв и се втренчи в Еди.

— Кажи какво знаеш за Водонапорната кула.

Еди започна пръв, но Бен и Бевърли също допринесоха за разказа. Водонапорната кула беше на Канзас стрийт, около два километра и половина западно от центъра, близо до южните покрайнини на Пущинака. Някога, в края на миналия век, тя бе осигурявала питейна вода за целия град със своята вместимост от седем милиона литра. Тъй като от кръглата открита галерия под покрива имало великолепен изглед към Дери и околностите, мястото било много популярно до началото на трийсетте години. В ясните съботни и неделни дни цели семейства идвали в мъничкия Мемориал парк, за да се изкачат по сто и шейсетте вътрешни стъпала и да се насладят на гледката. Често се случвало да разпънат покривки и да си устроят пикник на тревата.

Стъпалата минавали между ослепително белосаната външна тухлена стена и вътрешния резервоар — стоманен цилиндър с височина тридесет и два метра. Изкачвали се до върха по стръмна спирала.

Точно под нивото на галерията дебела дървена врата в стоманената стена водела към платформа над самата вода — черно, тихичко поплискващо езеро, осветено от голи електрически крушки с тенекиени отражатели. При максимално зареждане водата дълбочината й била точно тридесет метра.

— Откъде е идвала водата? — запита Бен.

Бев, Еди и Стан се спогледаха. Никой не знаеше.

— Добре де, как са се удавили момчетата?

И тук не бяха твърде наясно. Изглежда, по ония времена („старите времена“, тържествено ги нарече Бен, когато дойде негов ред да вземе думата) вратата към платформата над водата си стояла отключена. Една вечер две хлапета… а може би само едно… или цели три… заварили отключена и приземната врата. Хванали се на бас и се изкачили догоре. По грешка излезли на платформата вместо на галерията. Додето разберат какво става, вече били паднали през ръба.

— Едно момче, Вик Кръмли, разправяше, че го чул от баща си — каза Бевърли, — тъй че може и да е вярно. Вик казваше, че според татко му, щом веднъж били паднали във водата, смъртта им била неминуема, защото нямало за какво да се хванат. До платформата не можели да стигнат. Разправяше, че сигурно цяла нощ са пляскали с ръце и са викали за помощ. Само че никой не ги чувал, а те се изморявали все повече и повече, докато…

Тя замълча, осъзнавайки целия ужас на съдбата им. Представяше си как тия момчета — истински или измислени — пляскат като удавени кученца. Потъват, отново изплуват сред водни пръски. Със засилването на паниката все повече пляскат и все по-трудно се удържат на повърхността. Подгизналите гуменки натежават. Пръстите безплодно драскат в търсене на опора по гладките стоманени стени на резервоара. Усещаше вкуса на погълнатата вода. Чуваше глухото кънтене на виковете им. Колко е траяло? Петнайсет минути? Половин час? Колко време е минало преди виковете да секнат и те да останат неподвижни на водната повърхност с извърнати надолу лица като страннни риби, които надзирателят ще открие на следващото утро?

— Господи — сухо изрече Стан.

— Чувал съм, че и една жена си загубила бебето — внезапно се обади Еди. — Тогава вече окончателно затворили кулата. Поне така съм чувал. Знам, че са пускали хората да се качват горе. Но веднъж дошла някаква жена с бебе. Не знам колко е било голямо. Но платформата била над самата вода. Жената, разбирате ли, пристъпила до парапета с бебето в ръце и го изпуснала, или пък то се дръпнало. Разправят, че някакъв младеж опитал да го спаси. Рекъл да се прави на герой, нали разбирате. Скочил вътре, но от бебето нямало и следа. Може да е било с палтенце или нещо такова. Мокрите дрехи много тежат.

Изведнъж Еди бръкна в джоба си и измъкна малко кафяво шишенце. Отвори го, извади две бели хапчета и ги глътна без вода.

— Какво беше това? — запита Бевърли.

— Аспирин. Имам главоболие.

Той я изгледа предизвикателно, но Бевърли не каза нищо.

Бен довърши историята. След нещастния случай с бебето (лично той бил чувал, че не било бебе, а дете, тригодишно момиченце), Общинският съвет гласувал решение да се заключва и долната, и горната врата, а на екскурзиите и пикниците да се сложи край. От тогава насам Водонапорната кула стояла заключена. Разбира се, надзирателят идвал редовно, от време на време наминавали техниците и няколко пъти годишно се уреждали контролирани посещения. Любопитните граждани можели да придружат някоя дама от Историческото дружество по спиралната стълба до галерията на върха, а там вече да охкат, да ахкат и да щракат цветни снимки за хвалба пред съседите. Но вратата към резервоара вече била винаги заключена.

— Още ли е пълно с вода? — запита Стан.

— Мисля, че да — каза Бен. — Виждал съм пожарни коли да зареждат там, когато дойде време за палене на стърнищата. Свързват маркуча с долната тръба.

Станли отново гледаше как се въртят парцалите в сушилнята. Топката се бе разпаднала на части и някои от тях подхвърчаха като парашути.

— Какво видя там? — тихо запита Бевърли.

За миг си помислиха, че той няма да отговори. После Стан си пое дълбок, разтреперан дъх и каза нещо, което отначало им се стори безкрайно далечно от темата.

— Нарекли са го Мемориал парк заради 23-ти Мейнски полк от Гражданската война. Прякорът им бил Сините от Дери. Имало и статуя, но преди двайсетина години се строшила по време на буря. Нямало пари за