То

долавяше мирис на влага и тлен, воня на мъртво прасе, гъмжащо от червеи нейде в потайно място, далече от слънцето.

— Кой е? — изпищя той остро и треперливо.

Отвърна тежък, бълбукащ глас, сякаш задавен от кал и застояла вода.

— Мъртвите, Станли. Ние сме мъртвите. Потънахме, но сега се реем… както и ти ще се рееш.

Усети как водата плъзва край нозете му. Разтърсван от непоносим ужас, той се сви край вратата. Вече бяха съвсем близо. Усещаше близостта им. Усещаше мириса им. Отчаяно и безсмислено блъскаше вратата с тяло и при всеки удар нещо ръбесто се впиваше в бедрото му.

— Мъртви сме, но понякога излизаме за малко и се правим на клоуни, Станли. Понякога ние…

Беше албумът.

Без да мисли, Стан го сграбчи. Книгата се заклещи в джоба на дъждобрана и не искаше да излиза. Един от ония вече беше долу; чуваше провлачените му стъпки през тясната каменна площадка между стълбата и вратата. След миг щеше да посегне, да го докосне с хладната си плът.

Дръпна още веднъж, с чудовищно усилие, и книгата се озова в ръцете му. Вдигна я пред себе си като жалко подобие на щит. Не мислеше какво върши, ала изведнъж почувствува, че е правилно.

— Червеношийки! — изкрещя той в мрака.

За миг наближаващото създание (навярно вече ги деляха не повече от пет крачки) се поколеба — Стан бе почти сигурен в това. И не бе ли усетил за миг известно разхлабване на вратата, край която се свиваше?

Но той вече не се свиваше. Стоеше прав сред мрака. Какво бе станало? Нямаше време за чудене. Стан облиза пресъхналите си устни и занарежда:

— Червеношийки! Сиви чапли! Гмурци! Алени танаджъри! Гарги! Чукоглави кълвачи! Червеноглави кълвачи! Синигери! Орехчета! Пели…

Вратата се отвори с недоволно скриптене и Стан направи огромна крачка назад, в пустотата. Просна се по гръб на мъртвата трева. Беше прегънал албума почти на две и по-късно тази вечер щеше да види върху него дълбоките отпечатъци на пръстите си, сякаш корицата беше от пластилин, а не от корав картон.

Не се опита да стане, а заблъска с пети, плъзгайки гръб по мократа трева. Обтегнатите му устни оголваха зъбите. В тъмния правоъгълник видя два чифта крака под диагоналната сянка на полуотворената врата. Видя джинси, придобили от разложението пурпурно-червеникав цвят. По шевовете полепваха разнищени оранжеви конци, от крачолите се стичаха локвички вода около прогнилите обувки, през чиито дупки стърчаха подути, алени пръсти.

Ръцете им висяха безволно край джинсите — прекалено дълги и восъчнобели. Под всеки пръст висеше малко оранжево помпонче.

Изпънал напред прегънатия албум, усещайки по лицето си влага от дъжда, потта и сълзите, Стан шепнеше дрезгаво и монотонно:

— Ястреби-мишелови… черешарки… колибрита… албатроси… кивита…

Една от ръцете се завъртя, разкривайки длан, по която безкрайната водна ерозия бе изтрила всякакви линии. Оставаше нещо идиотски гладко, като ръка на манекен в магазин за конфекция.

Единият пръст се изпъна… и пак се сви. Помпончето подскачаше и провисваше, подскачаше и провисваше.

Подмамваха го.

Стан Юрис, който щеше да умре след двайсет и седем години във ваната, със срязани накръст вени, се надигна на колене, после стъпи на крака и побягна. Претича през Канзас стрийт без да се оглежда за коли. Спря задъхан на отсрещния тротоар и се озърна към парка.

От тук не се виждаше вратата в подножието на Водонапорната кула; масивна, ала и някак грациозна, кулата се извисяваше в сумрака.

— Мъртви бяха — прошепна си само потресеното момче.

Завъртя се и хукна към дома.

11.

Сушилнята бе замлъкнала. Стан също.

Дълго време другите трима го гледаха мълчаливо. Кожата му бе посивяла почти като априлската вечер, за която им разказваше преди малко.

— Уха! — изрече най-сетне Бен и въздъхна с дълбоко, тръпнещо свистене.

— Истина е — тихо каза Стан. — Пред Бога се кълна.

— Вярвам ти — каза Бевърли. — След онова, което се случи у нас, бих повярвала на всичко.

Тя стана рязко, като едва не прекатури стола, и прекрачи към сушилнята. Взе да вади парцалите един по един и да ги сгъва. Беше с гръб към момчетата, но Бен подозираше, че плаче. Искаше да застане до нея, но не му достигаше смелост.

— Трябва да говорим с Бил за това — каза Еди. — Бил ще знае какво да направим.

— Да правим ли? — Стан се вторачи в него. — Какви ги плещиш?

Еди го изгледа смутено.

— Ами…

— Аз не искам да правя нищо — заяви Стан. Погледът му беше тъй яростен и свиреп, че Еди се сви на стола. — Искам да забравя. Това смятам да правя и нищо повече.

— Не е толкова лесно — тихо каза Бевърли и се обърна. Бен беше прав: жарките слънчеви лъчи, падащи през мръсните прозорци на пералнята, заблестяха в струйките сълзи по бузите й. — Не сме само ние. Чух Рони Гроган. А малкото момченце, което чух най-напред… мисля че може да е бил Матю Клемънтс. Онзи, дето изчезнал от велосипедчето си.

— И какво от това? — предизвикателно отвърна Стан.

— Ами ако продължи? — запита тя. — Ако убие още деца?

Пламналите му лешникови очи се кръстосаха с нейния хладен син поглед, отговаряйки безмълвно: И какво като ги убие?

Но Бевърли го гледаше все тъй втренчено и след малко Стан сведе очи… може би само защото тя продължаваше да плаче, а може би и защото тази тревога й придаваше неподозирана сила.

— Еди е прав — каза тя. — Трябва да говорим с Бил. А после може би с шефа на полицията…

— Точно тъй — прекъсна я Стан. Може би искаше да го каже презрително, но нищо не излезе. В гласа му звучеше само умора. — Мъртви хлапета във Водонапорната кула. Кръв, която се вижда само от деца, но не и от възрастни. Клоуни бродят по Канала. Балони се реят срещу вятъра. Мумии. Прокажени типове под верандите. Шефът Бортън ще се спука от смях… и после ще ни тикне в лудницата.

— Ако всички идем при него — смутено се обади Бен. — Ако сме всички заедно…

— Ясна работа — каза Стан. — Точно така. Хайде, разправи ми още нещо, Камара. Напиши ми книга. — Той стана и пристъпи към прозореца с ръце в джобовете. Изглеждаше ядосан, объркан и изплашен. Загледа се навън и вдървените му рамене стърчаха под чистата риза. Без да се обръща, той повтори: — Напиши ми някоя шибана книга!

— Не — тихо каза Бен. — Книгите ще ги пише Бил.

Смаяният Стан рязко се обърна и другите се втренчиха в него. По лицето на Бен Ханском бе застинало стреснато изражение, сякаш най-ненадейно го бе зашлевила собствената му ръка.

Бев сгъна последния парцал.

— Птици — обади се Еди.

— Какво? — запитаха в един глас Бен и Бев.

Еди гледаше Стан.

— Ти си се измъкнал заради имената на птиците, нали?

— Може би — неуверено каза Стан. — А може просто вратата да е била заклещена и най-сетне да се е поддала.