То

— Без да я натискаш? — запита Бев.

Стан вдигна рамене. Жестът не беше унил; просто казваше, че не знае.

— Мисля, че е било, защото крещял имена на птици — настоя Еди. — Но защо. Във филмите човек размахва кръст…

— … или казва Божията молитва… — добави Бен.

— … или Двайсет и трети псалм — вметна и Бевърли.

— Знам Двайсет и трети псалм — сърдито каза Стан, — но за стария номер с разпятието не ме бива. Забравихте ли, че съм евреин?

Те сведоха очи, смутени както от това, че е роден различен, така и от собстевната си разсеяност.

— Птици — повтори Еди. — Исусе!

И той пак се озърна виновно към Стан, но Стан гледаше мрачно отсрещния тротоар, където беше клонът на Бангорската хидроелектрическа компания.

— Бил ще измисли какво да правим — изведнъж изрече Бен, сякаш най-сетне се съгласяваше с Бев и Еди. — Ха на бас. На каквото искате.

— Слушайте — каза Стан и ги огледа сериозно. — Дотук добре. Ако искате, можем да поговорим с Бил. Но лично за мен нещата свършват с разговора. Наречете ме шубелия, наречете ме дрисльо, не ми пука. Мисля, че не съм шубелия. Просто ония твари в кулата…

— Ако не си се изплашил от нещо подобно, трябва да си луд, Стан — тихо каза Бевърли.

— Да, изплаших се, но не е там работата — разпалено възкликна Стан. — Не ми е думата за това. Не разбирате ли…

Всички го гледаха с очакване и в очите им блестеше тревога, примесена с неясна надежда, но Стан изведнъж откри, че не може да обясни какво чувствува. Думите бяха изчезнали. Огромният товар на усещането задръстваше гърдите му, задушаваше го и той нямаше сили да го изхвърли през гърлото. Макар и спретнат, макар и самоуверен, Стан все пак си беше само едно единайсетгодишно момче, завършило едва четвърти клас.

Искаше да им каже, че има и по-лошо от страха. Можеш да се изплашиш, че щяла да те блъсне кола, както си караш велосипеда, или пък че ще те хване детски паралич, ако не си ваксиниран. Можеш да се страхуваш от онзи смахнат Хрушчов или от удавяне, ако влезеш на дълбокото. Можеш да се плашиш от всички тия неща и все пак животът ще продължава.

Но ония твари във Водонапорната кула…

Искаше да им каже, че мъртвите момчета, които се люшкаха и тътреха нозе по спиралната стълба, не само го бяха изплашили. Много по-зле — бяха го оскърбили.

Да, бяха го оскърбили. Друга дума не му идваше на ум, но ако я кажеше, всички щяха да се разсмеят — знаеше, че го обичат, че са го приели за свой, ала въпреки всичко щяха да се разсмеят. Все едно, има неща, които не бива да съществуват. Те оскърбяват чувството за ред на всеки здравомислещ човек, оскърбяват основната представа, че Бог е наклонил земната ос, та здрачът да трае около дванайсет минути на екватора и да се бави по час-два там, където ескимосите строят ледените си къщички, а след като сторил това, накрая Той казал: „Е, добре, ако можете да разберете тоя наклон, значи ще разберете каквото си искате, пусто да остане. Защото дори светлината си има тегло, и когато свирката на влака изведнъж губи тон, това е Доплеровият ефект, а когато реактивен самолет преминава звуковата бариера, гърмежът не е ангелско ръкопляскане или демонска пръдня, а просто нахлуване на въздух в освободеното пространство. Дадох ви наклона на оста, а после седнах на средния ред да ви гледам сеира. Нямам какво повече да кажа, освен че две и две правят четири, светлинките в небето се наричат звезди, кръвта се вижда и от деца, и от възрастни, а мъртвите момчета си остават мъртви.“ Мисля, че със страха може да се живее, би им казал Стан, ако имаше думи. Навярно не завинаги, но дълго, много дълго. Оскърблението е онова, с което не може да се живее, защото то пропуква самото ти мислене и ако надзърнеш в пукнатината, ще видиш нейде долу живи твари с жълти, немигащи очички сред непрогледен, вонящ мрак и почваш да си мислиш, че там може да има цяла нова вселена, където в небето грее квадратна луна, звездите се смеят с хладни гласове, някои триъгълници имат четири ъгъла, други пет, а трети — пет на пета степен. В тази вселена може да растат пеещи рози. Всичко води къмвсичко, би им казал той, ако имаше думи. Ходете на черква и слушайте как Христос ходел по водата, обаче ако аз зърна някой да прави такива работи, ще пищя, ще пищя и пак ще пищя. Защото не бих го сметнал за чудо. Бих го сметнал за оскърбление.

И тъй като нямаше думи за всичко това, той просто повтори:

— Изплашен съм, но не е там работата. Просто не искам да се забърквам в нещо, което ще ме прати в лудницата.

— Но поне ще дойдеш да поговорим с него, нали? — запита Бев. — Да чуем какво ще каже.

— Дадено — каза Стан и се разсмя. — Май ще трябва да донеса и албума.

После всички се разсмяха и им стана малко по-леко.

12.

Бевърли се раздели с момчетата на тротоара пред пералнята и тръгна да занесе парцалите у дома. Апартаментът все още беше празен. Прибра парцалите под мивката и затвори вратичката на шкафчето. Изправи се и погледна към банята.

Няма да влизам там, помисли си тя. Отивам да гледам по телевизията „Естраден подиум“. Може да се науча да подражавам на Кучето.

Мина в хола, пусна телевизора и пет минути по-късно го изключи докато Дик Кларк показваше колко мазнина може да смъкне само един тампон, напоен със „Стри-Декс“, от лицето на средностатистическия тинейджър („Ако мислите, че можете да се измиете само с вода и сапун — каза Дик, държейки мръсния тампон пред стъкленото око на камерата, та да го види хубавичко всеки тинейджър в Америка, — би трябвало внимателно да погледнете ето това.“).

Върна се в кухнята и отвори шкафчето над мивката, където бяха инструментите на баща й. Между тях имаше джобна рулетка с дълга разграфена лента. Стисна я с хладна ръка и тръгна към банята.

Безмълвната баня искреше от чистота. Нейде, сякаш безкрайно далече, мисис Дойън крещеше на сина си Джим незабавно да се маха от уличното платно.

Пристъпи към мивката и надникна в черното око на канала.

Постоя така, усещайки краката си хладни като мрамор в крачолите на джинсите, връхчетата на гърдите остри и твърди, устните пресъхнали. Чакаше гласовете.

Нямаше гласове.

От гърдите й излетя тихичка, треперлива въздишка и тя започна да вмъква тънката стоманена лента в канала. Лентата слизаше гладко — като сабя в гърлото на бродещ фокусник. Петнайсет сантиметра, двайсет, двайсет и пет. Заседна — навярно в извивката на тръбата, помисли си Бевърли. Завъртя я, като същевременно натискаше леко и накрая лентата отново пое по канала. Четиридесет сантиметра, шестдесет, метър.

Гледаше как жълтата лента се изплъзва от хромирания калъф, потъмнял по ръбовете от допира с едрата длан на баща й. В мислите си я виждаше как слиза през черната бездна на тръбата, тук-там закача слуз или олющва люспици ръжда. Долу, където слънцето не грее и нощта никога не свършва, помисли тя.

Представяше си как краят на лентата с удебеленото стоманено ръбче колкото нокът се плъзга все по- надолу и по-надолу в мрака, и частица от съзнанието й закрещя: Какво правиш? Чуваше този глас… ала сякаш нямаше сили да го послуша. Виждаше как сега краят на лентата слиза право надолу, през мазето. Видя го да прониква в канализацията… и в този миг лентата пак подскочи.

Завъртя я отново и тънката, гъвкава лента издаде глух призрачен звън, напомнящ донякъде звъна на голям трион, когато го прегъваш върху коляното си.

Представи си как крайчето опира в дъното на новата, по-широка тръба от печена керамика. Представи си как се огъва… и сега можеше отново да тласка лентата навътре.

Два метра. Два и половина. Три…

И изведнъж лентата побягна през пръстите й самичка, като че нещо долу дърпаше другия край. Не просто дърпаше — тичаше с него. Гледаше прелитащата лента със зяпнала уста, с