То

Не видя нищо.

Закрачи надолу по склона към Канзас стрийт. Сега Водонапорната кула беше отдясно — призрачен млечнобял цилиндър сред мъглата и прииждащия здрач. Сякаш… сякаш се рееше.

Мисълта бе странна. Предположи, че трябва да е изплувала от собственото му съзнание — откъде другаде можеше да дойде? — но някак не приличаше на негова мисъл.

Вгледа се по-внимателно в кулата и неусетно свърна натам. По кръглите стени на равни интервали се издигаха спираловидно тесни прозорци. Призрачно белите тухли се издаваха като вежди над всеки от тия мрачни отвори. Чудя се как ли са го направили, помисли си Стан — не чак толкова любопитно, колкото би си го казал на негово място Бен, но все пак с известен интерес — и точно тогава забеляза далеч по-широкия черен правоъгълник в подножието на кулата. Издълженият отвор се очертаваше ясно върху кръглата основа.

Той спря, навъси се и помисли, че мястото е необичайно за прозорец — нарушаваше симетрията на всички останали. После осъзна, че не е прозорец. Беше врата.

Шумът, който чух, помисли той. Бил е от разтварянето на тази врата.

Огледа се. Ранна, навъсена привечер. Белезникавото небе се наливаше с мъждив пурпур, мъглата се сгъстяваше постепенно и прерастваше в упорит дъждец, който нямаше да спре цяла нощ. Здрач, мъгла и никакъв вятър.

Значи… ако не е бил вятърът, някой трябва да е блъснал вратата, нали? Защо? А вратата изглеждаше адски тежка, за да се хлопне с ткава сила, че да издаде онзи шум. Е, ако някой много едър човек… може би…

Заинтригуван, Стан се приближа да поогледа.

Вратата се оказа далеч по-грамадна, отколкото бе предполагал — два метра висока и шейсет сантиметра дебела, сглобена от масивни дъски и бронзови ленти. Стан я притвори. Въпреки размерите си, тя се въртеше съвсем леко на добре смазаните панти. И безшумно — изобщо не скръцна. Стан пристъпи към стената, за да види доколко са пострадали тухлите от удара. Не бяха пострадали; нямаше дори драскотина. Пълен шаш, както би казал Ричи.

Е, значи не си чул вратата и толкоз, каза си той. Може някой изтребител от базата в Лоринг да е минал звуковата бариера над Дери или нещо подобно. Вратата сигурно си е била отворена през ця…

Кракът му закачи нещо. Стан погледна надолу и видя катинар… не, грешка. Останки от катинар. Желязото беше цъфнало на всички страни. Сякаш някой бе натъпкал ключалката с барут и после бе драснал клечка кибрит. Остри метални листенца стърчаха от корпуса на катинара като застинали пръски. Дебелото желязно резе висеше само на един болт, почти изтръгнат от дървото. Останалите три се търкаляха на мократа трева. Бяха изкривени като кравайчета.

Навъсен, Стан пак отвори вратата и надникна вътре.

Тесните стъпала отиваха нагоре, правеха завой и изчезваха. Откъм външната страна имаше гола дъсчена стена с масивни подпорни греди, скрепени с клинове. Някои клинове бяха по-дебели от ръката на Стан, или поне така му се стори. Вътрешната стена беше стоманена и грамадните нитове по нея се издуваха като пришки.

— Има ли някой? — запита Стан.

Тишина.

Той се поколеба, после пристъпи навътре, за да огледа по-добре тесния стълбищен коридор. Нищо. Шубелийско място. Както би казал все същият Ричи. Накани се да излезе… и чу музика.

Беше тиха, но Стан мигновено я позна.

Музика на латерна.

Той наклони глава, вслуша се и лицето му просветля. Да, нямаше грешка, музика на латерна, музика от карнавалите и панаирите. Тя разбуждаше едва доловими спомени — колкото бледи, толкова и чудесни: пуканки, захарен памук, кнедли в цвърчащо олио, пъшкане на мотори откъм верижните люлки, въртележките, влакчетата.

Вече не се мръщеше, по устните му плъзна колеблива усмивка. Все още привел глава, Стан направи крачка напред, после още две. Пак спря. Спомените сякаш можеха наистина да възкресят панаира; вече надушваше пуканките, захарния памук, кнедлите… и още нещо! Люти чушлета, наденички с кетчуп, цигарен дим и дървени стърготини. Остър мирис на оцет, с който можеш да си поръсиш пържените картофки през надупчената капачка. Усещаше миризма на яркожълта, парлива горчица, която размазваш по наденичките с дървена лопатка.

Изумително… невероятно… омайващо.

Прекрачи нагоре и в този миг чу над себе си как по стълбите шумолят забързани стъпки. Отново наведе глава настрани. Звуците на латерна изведнъж се засилиха, сякаш искаха да заглушат стъпките. Сега позна и мелодията — беше „Лагерно надбягване“.

Стъпки, да — но всъщност не шумоляха, нали? По-скоро звучаха като… жвакане, нали? Като шляпане на подгизнали галоши.

В лагера ни госпожите пеят дуда-дуда.
(жвак-жвак)
Пистата е девет мили дълга, дуда-дуда.
(жвак-жвак — все по-близо)
Яздиме от изгрев,
яздиме до залез…

По стената горе заподскачаха сенки.

Изведнъж ужасът бликна в гърлото на Стан — сякаш бе глътнал нещо парещо и противно, някакво гнусно лекарство, което разтърси цялото му тяло. Ужасът идваше от сенките.

Зърна ги само за миг. В този кратичък интервал успя да забележи, че са две, че са прегърбени и някак неестествени. Повече не видя, защото светлината горе гаснеше, гаснеше прекалено бързо, а когато се завъртя, тежката врата на кулата бавно се захлопна пред него.

Разтреперан от страх, Станли хукна надолу по стъпалата (кой знае как, бе изкачил повече от дузина, макар да си спомняше само за две, най-много три). В мрака не виждаше почти нищо. Чуваше собствения си дъх, чуваше скрибуцането на латерна нейде високо горе

(какво дири латерна там в тъмното? кой я върти?)

и чуваше ония мокри стъпки. Те идваха. Наближаваха.

Блъсна вратата с разперени длани, блъсна я толкова силно, че искрящите болезнени тръпки пробягаха чак до лактите му. Преди малко се бе завъртяла съвсем леко… ала сега не помръдваше.

Не… не беше точно така. Отначало вратата поддаде съвсем мъничко, колкото за миг отляво да се открехне подигравателно тесен процеп, през който пробяга мъждива светлина. После лъчът изгасна. Сякаш от другата страна някой подпираше вратата.

Задъхан от ужас, Стан натисна с всичка сила. Усети как бронзовите ленти се впиват в дланите му. Нищо повече.

Извъртя се и заблъска вратата с гръб и плещи. Усети как по челото му се стича гореща, гъста пот. Латерната свиреше все по-силно. Неравномерното ехо кънтеше по спиралния стълбищен коридор. В музиката вече нямаше нищо весело. Мелодията се променяше. Превръщаше се в погребален марш. Виеше като вятър над водата и Стан зърна в мислите си селски панаир през късна есен: вятър гони дъждовните струи по пустите алеи, флаговете плющят, палатките се издуват, падат, търкулват се и отлитат като брезентови прилепи. Зърна опустелите въртележки да стърчат като скелети на фона на небето; вятърът виеше, фучеше и потропваше из кривите ъгловати подпори. Изведнъж разбра, че смъртта е дошла с него на този панаир, че смъртта идва от мрака да го вземе и не ще може да избяга от нея.

Изведнъж по стъпалата бликнаха струи вода. Сега вместо дъх на пуканки, кнедли и захарен памук Стан