То

ремонт, затова сложили вместо нея поилка за птички. Голяма каменна поилка.

Всички го гледаха. Стан преглътна. Чуха как щракна гърлото му.

— Може би знаете, че наблюдавам птиците. Имам си албум, бинокъл „Цайс-Икон“ и тъй нататък. — Той се завъртя към Еди. — Остана ли ти аспирин?

Еди му подаде шишенцето. Стан извади две хапчета, поколеба се и добави трето. Преглътна ги едно по едно, с мъчителна гримаса. После продължи разказа си.

10.

Премеждието на Стан се случи преди два месеца. В една дъждовна априлска привечер той си облече дъждобрана, сложи албума и бинокъла в непромокаема торба с шнурче и тръгна към Мемориал парк. Обикновено ходеше там с баща си, но тази вечер баща му работеше извънредно и малко преди вечеря се бе обадил по телефона специално на Стан.

Един от клиентите му в агенцията, също природолюбител, бил забелязал птица-кардинал — Fringillidae Richmondena — да пие вода от поилката в Мемориал парк. Тия птици имали навика да се хранят и къпят по здрач. Голяма рядкост било да се види кардинал толкова далече на север от Масачузетс. Та, искал ли Стан, запита баща му, да отскочи дотам и да опита да го включи в колекцията си? Вярно, времето било доста калпаво, но…

Стан веднага се съгласи. Майка му го накара да обещае, че няма да сваля качулката, но всъщност той и без това нямаше да си мокри главата. Беше спретнато момче. Никога не възразяваше, като му кажеха да носи галоши през есента или грейка през зимата.

Измина двата километра до Мемориал парк под толкова ситен и колеблив дъждец, че не можеше да го нарече и ръмеж; приличаше по-скоро на плътна влажна мъгла. Наоколо тегнеше глуха тишина, но беше някак вълнуващо. Въпреки последните чезнещи преспички под храстите и дърветата (напомняха му купища мръсни, изхвърлени калъфки за възглавници) из въздуха се носеше дъх на млади растения. Гледайки клоните на брястовете, кленовете и дъбовете на фона на оловното небе, Стан си помисли, че изглеждат загадъчно набъбнали. След седмица-две щяха да се покрият с одежди от крехки, почти прозрачно зелени листа.

Тази вечер въздухът има зелен мирис, помисли той и се поусмихна.

Крачеше бързо, защото след по-малко от час щеше да се стъмни. В наблюденията бе също тъй прилежен, както в облеклото и учението. Ако нямаше достатъчно светлина, за да бъде абсолютно сигурен, не би си позволил да впише кардинала в колекцията, дори и да вярваше от дън душа, че го е видял.

Пресече диагонално Мемориал парк. Отляво се издигаше масивният бял силует на Водонапорната кула. Стан почти не я забеляза. Кулата не го интересуваше ни най-малко.

Мемориал парк имаше приблизително правоъгълни очертания и слизаше полегато надолу. Тревата (излиняла и мъртва по това време на годината) се поддържаше грижливо през лятото; имаше и кръгли цветни лехи. Ала нямаше детски площадки. Смяташе се, че паркът е за възрастни.

В края на парка теренът се изравняваше преди стръмно да слезе към Канзас стрийт и Пущинака отвъд нея. Поилката, за която бе споменал баща му, се намираше на това равно място. Представляваше плитък каменен купел, прикрепен върху масивен зидан пиедестал — всъщност дори прекалено масивен за скромната си роля. Бащата на Стан каза веднъж, че преди да закъса с бюджета, Общинският съвет възнамерявал да възстанови статуята на войника.

— Според мен поилката е по-хубава, татко — рече му Стан.

Мистър Юрис разроши косата на сина си.

— И според мен, синко. Повече поилки за птички и по-малко куршуми, това е моят девиз.

В горния край на пиедестала върху камъка бе изсечен друг девиз. Станли можеше да го разчете, но не го разбираше; от латинския знаеше само родовите названия на птиците в албума. Текстът гласеше:

Apparebat eidolon senex.

Плиний

Стан седна на една пейка, извади албума от торбата и пак прелисти към изображението на кардинала, за да го огледа по-внимателно и да запомни характерните белези. Мъжкият кардинал трудно можеше да се сбърка с друга птица — беше червен като пожарникарска кола, макар и не толкова голям — но Стан беше цял изтъкан от навици и условности; тия неща го успокояваха и подсилваха чувството му, че има място и роля на белия свят. Затова цели три минути добросъвестно проучва илюстрацията преди да затвори книгата (от влажния въздух ъгълчетата на страниците се подвиваха) и да я прибере в торбата. После измъкна бинокъла от калъфа и вдигна окулярите към очите си. Нямаше нужда да ги фокусира, защото при последната употреба на бинокъла бе гледал същата поилка от същата скамейка.

Старателно момче, търпеливо момче. Не се въртеше. Не ставаше да се разтъпче, не прехвърляше поглед от място на място да търси нещо интересно. Седеше неподвижно, насочил бинокъла към поилката, а мъглата лепеше едри капки по жълтия му дъждобран.

Не скучаеше. Гледаше птиче сборище, което би могло да се сравни с човешки конгресен център. За известно време четири кафяви врабчета постояха на ръба, потапяйки човки в поилката, за да пръснат небрежно капки вода по гръбчетата и крилцата си. После отгоре с крясъци налетя сойка — същинско ченге, разгонващо банда нехранимайковци. През бинокъла сойката изглеждаше грамадна като къща и в сравнение с тези размери крясъците й звучаха странно тихо (след малко повечко взиране през бинокъла увеличените птици започваха да изглеждат съвършено нормални). Врабчетата отлетяха. Завладяла терена, сойката се напери, топна се във водата, поскуча минута-две и хвръкна. Врабчетата се завърнаха, после пак отлетяха, когато две червеношийки пристигнаха да се изкъпят и (може би) да обсъдят важни въпроси от света на пернатите. Бащата на Стан се бе разсмял при колебливото му предположение, че птиците разговарят; Стан не се съмняваше, че татко му е прав като твърди, че птиците нямат достатъчно ум, за да говорят — че мозъчните им кутии са прекалено дребни — но, дявол да го вземе, беседите им наистина приличаха на разговор. Кацна още една птица. Беше червена. Стан бързо донагласи фокуса на бинокъла. Нима беше…? Не. Беше ален танаджър — хубава птица, но нямаше нищо общо с търсения кардинал. Появи се и кълвач, един от честите гости на поилката в Мемориал парк. Стан го позна по раздърпаното дясно крило. Както винаги, той се замисли какво ли е сполетяло кълвача — най- вероятно задушевна беседа с някоя котка. Нови птици долитаха и отлитаха. Стан видя гарга, тромава и грозна като хвърчащ товарен вагон, после синя птица, след нея още един кълвач. Най-сетне бе възнаграден за търпението с гледката на нова птица — не кардиналът, а ливаден кос, който изглеждаше грамаден и глуповат в обективите. Отпусна бинокъла на гърдите си и пак измъкна албума от торбата, като се надяваше, че косът няма да отлети преди да го сравни с илюстрацията. Е, сега поне имаше нещичко да разкаже на баща си. Време беше да се прибира. Денят бързо гаснеше. Чувствуваше се мокър и измръзнал. Надникна в албума, после пак погледна през бинокъла. Птицата още не бе отлетяла, макар че не се къпеше, просто стоеше на ръба и зяпаше тъпо. Да, най-вероятно беше ливаден кос. В прииждащия здрач и без характерните белези — поне такива, които да си личат отдалече — нямаше как да е сигурен сто на сто, но може би щеше да има време за още една проверка. Съсредоточено свъсил вежди, той проучи илюстрацията, после пак хвана бинокъла. Едва го бе насочил към поилката, когато глухо тътнещо бууум! накара ливадния кос — ако наистина беше ливаден кос — да размаха криле и да изчезне. Стан опита да го проследи с бинокъла, макар да знаеше колко нищожни са шансовете да хване птица в полет. Не успя и ядно изсъска през зъби. Е, нищо, щом бе дошъл веднъж, навярно щеше да дойде пак. Пък и в края на краищата беше само ливаден кос

(навярно ливаден кос)

а не златист орел или гагара.

Стан пъхна бинокъла в калъфа и прибра албума. После се изправи и хвърли поглед наоколо, като се чудеше откъде ли бе долетял онзи внезапен тътен. Не звучеше като изстрел или автомобилен ауспух. По- скоро напомняше евтините звукови ефекти, с който се отварят вратите в разни зловещи филми за замъци и подземни тъмници.