Торба с кости

белите панделки, но тя решително поклати глава и предпочете обикновен ластик.

— Тези панделки вече не ми харесват — заяви.

Реших, че и на мен не ми харесват. Прекосих дневната и застанах пред печката.

— Какво правиш? — Тя изгълта втората чаша мляко, плъзна се от високия стол и се приближи до мен.

— Ще запаля огън. Сигурно съм се изнежил от жегата. Така казваше мама.

Тя мълчаливо ме гледаше как вадя лист по лист от купчината, която бях преместил от масичката върху печката, смачквам го на топка и го пъхвам през вратичката. Като реших, че съм сложил достатъчно, отгоре започнах да редя подпалки.

— Какво пише на тези листове? — попита Ки.

— Нищо важно.

— Това роман ли е ?

— Не точно. То е по-скоро нещо като… ох, не зная като какво. Като кръстословица. Или писмо.

— Много дълго писмо — отбеляза тя и опря глава на крака ми, сякаш бе уморена.

— А-ха — съгласих се. — Любовните писма обикновено са дълги, но не е хубаво човек да ги пази.

— Защо?

— Защото… — „Могат да се превърнат в призраци“ — ми беше на езика, но не можех да го кажа. — Защото в бъдеще може да те злепоставят.

— О!

— Освен това в известен смисъл тези листове са като твоите панделки.

— Ти вече не ги харесваш.

— Именно.

Тогава забеляза кутията — тенекиената кутия, на която пишеше „Полезните вещи на Джо“. Стоеше на плота между дневната и мивката, недалеч от мястото, където бе окачен „котешкият“ часовник. Не си спомнях да съм я донесъл от студиото, но нищо чудно — тогава не бях с всичкия си. Пък и нищо чудно да е дошла… самичка. Вече вярвах в такива неща — имах сериозни основания.

Очите на Кира грейнаха така, както не ги бях виждал да искрят от мига, в който се бе събудила от следобедния си сън и бе разбрала, че майка й е мъртва. Бе се надигнала на пръсти, за да достигне кутията, и сега прокарваше пръстчетата си по позлатения надпис. Сетих се колко е важно за едно дете да има собствена тенекиена кутия. Човек има нужда от подобно нещо за тайните си работи — най-хубавата играчка, най-прекрасната връзка за обувка, първото бижу. Или може би снимка на майка му.

— Толкова е… хубава — тихо и почтително произнесе Кира.

— Можеш да я вземеш, ако искаш, стига да нямаш нищо против, че вместо „Полезните вещи на Ки“ на нея пише „Полезните вещи на Джо“. Вътре има документи, които искам да прочета, но мога да ги прибера другаде.

Тя вдигна поглед, за да се увери, че не се шегувам.

— С удоволствие — отвърна със същия тих, почтителен тон.

Взех кутията, извадих бележниците, записките и изрезките и я върнах на Ки. Тя започна да отваря и затваря капака, за да се упражни.

— Познай какво ще сложа в нея — рече.

— Тайни съкровища?

— Да! — викна тя и за миг дори се усмихна. — Коя е била Джо, Майк? Аз познавам ли я? Познавам я, нали? Тя беше от „ледилните“ човечета.

— Тя… — Хрумна ми нещо. Разрових пожълтелите изрезки, но не открих онова, което търсех. Предположих, че съм го изгубил по пътя, но после забелязах крайчеца му да се подава от единия бележник. Измъкнах го и го подадох на Кира.

— Какво е това?

— Нарича се негатив. Дръж го срещу светлината.

Тя го вдигна и дълго го гледа в захлас. В ръката й като на сън видях образа на съпругата си, застанала на сала по бански костюм.

— Това е Джо — обясних.

— Хубава е. Радвам се, че ще си слагам работите в нейната кутия.

— И аз се радвам, Ки — отвърнах и я целунах по челото.

Когато шерифът Риджуик похлопа на вратата, сметнах за разумно да отворя с вдигнати ръце. Изглеждаше ужасно притеснен. Обстановката се успокои от един най-прост, непреднамерен въпрос:

— Къде е Алан Пангборн, шерифе?

— В Ню Хампшир — отвърна Риджуик и свали пистолета (след миг-два го прибра в кобура, очевидно без изобщо да забележи). — Двамата с Поли са много добре. Като изключим нейния артрит. Добре, че още не я мъчи толкова много. Човек дълго може да изкара, ако от време на време се случва по някой и друг хубав ден, тъй мисля. Господин Нунан, налага се да ви задам цял куп въпроси. Знаете го, нали?

— Да.

— Първият и най-важен въпрос е при вас ли е детето? За Кира Девор става дума?

— Да.

— Къде е?

— С удоволствие ще ви заведа при нея.

Прекосихме северния коридор и застанахме на прага на спалнята. Пухеният юрган стигаше чак до брадичката на малката. В юмруче тя стискаше плюшеното кученце — познах го по калната опашка. Дълго стояхме на прага, потънали в мълчание, и я гледахме как спи. Дърветата в горите бяха престанали да падат, но продължаваше да духа вятър, който свистеше в стрехите на къщата като езическа музика.

ЕПИЛОГ

На Коледа падна сняг — от кумова срама натрупа петнадесет сантиметра, колкото уличните изпълнители на коледни песни да изглеждат като извадени от „Този живот е прекрасен“50. Като се върнах, след като нагледах Кира за трети път, вече бе станало един и петнайсет през нощта на двадесет и шести декември и снегът бе спрял. Пълната, но бледа луна надничаше иззад разкъсващите се пухкави облаци.

Отново прекарвах празника заедно с Франк и само двамата бяхме будни. Децата, включително Ки, бяха потънали в дълбок сън след ежегодната вакханалия с обилна храна и подаръци. Франк пиеше трета чаша скоч, но аз още бях на първия. Със сигурност щя да се пропия, ако не беше Ки. Когато сме заедно, не си позволявам дори чаша бира. Сега ми я бяха дали за три последователни дни… но, по дяволите, за какво ти е проклетата Коледа, ако не можеш да я прекараш с детето си!

— Добре ли си? — попита ме Франк, когато отново седнах до него и отпих символична глътка от чашата си. Вече му бях разказал какво се е случило в нощта на гръмотевичната буря.

Ухилих се. Не ме попита тя добре ли е, а ти добре ли си. Е, никой не е казвал, че Франк е глупав.

— Да ме беше видял, когато през октомври от „Социални грижи“ ми разрешиха да прекарам с нея съботата и неделята. Наглеждах я поне десет пъти, преди да си легна… после продължих в същия дух. Ставах й надзъртах в стаята й, вслушвах се в дишането й. В петък вечер въобще не мигнах, а в събота да съм спал най-много три часа. Сега имам голям напредък. Но ако някога се изпуснеш за онова, което ти разказах, Франк — само да разберат как бях пуснал ваната да се пълни, преди да спре токът, завинаги ще се простя с шансовете си да я осиновя. Сигурно ще трябва да попълвам три екземпляра формуляри, за да ми разрешат да присъствам на тържеството, когато завърши гимназия.

Нямах намерение да разправям на Франк за ваната, но като се разприказвах, почти всичко си казах. Подозирам, че съм имал нужда да споделя е някого, за да продължа да живея някак. Отначало смятах, че като му дойде времето, довереник ще ми бъде Джон Стороу, но Джон отказваше да коментира събитията освен във връзка със заведеното съдебно дело относно попечителството над Кира Елизабет Девор.

— Ще си държа езика зад зъбите, не се тревожи. Как върви битката по осиновяването?

— Бавно. Вече мразя съдебната система в Мейн, както и социалната служба. Ако разгледаш поотделно служителите в бюрокрацията, болшинството са нормални хора, но взети заедно…