Торба с кости

дългите панталони няма нищо. Забърза по кея към бара, където Ки протягаше ръце.

Нещо ме сграбчи за крака.

Наведох се и в бушуващата вода забелязах давещо се привидение. Тъмните очи се взираха в мен от плешивия череп. Рожет плюеше вода през посинелите си като сливи устни. Леко ми махна със свободната си ръка. Пръстите се отпускаха… и свиваха. Отпускаха… и свиваха. Отпуснах се на коляно и поех ръката й. Тя се вкопчи в дланта ми като с железни нокти и ме дръпна, опитвайки се да ме събори. Лилавите устни сякаш се обелиха и разкриха жълти проядени зъби, като на Сариния череп. Дочух смях — този път се смееше Рожет.

Олюлях се и се опитах да я издърпам. Не се замислих — направих го машинално. Бях поне с петдесет килограма по-тежък и три четвърти от тялото й се подаде над водата като гигантска изродена пъстърва. Нададе пронизителен писък, устреми се и впи зъби в китката ми. Болката бе непоносима. Инстинктивно замахнах още по-високо, после отпуснах ръка, но без да се стремя да нараня старата вещица — просто исках да се отърва от острите като на невестулка зъби. В същия момент в потъващия кей се разби поредната вълна. Дървената конструкция се надигна и една отцепена дъска се заби в лицето на Рожет, която в този миг политна надолу. Едното й око изскочи; в носа й като кама се заби мокра жълта треска; тънката кожа на челото й се разцепи и се откъсна от черепната кост, сякаш някой в миг вдигна щорите на прозорец. После течението я повлече навътре. Още миг виждах лицето й сред пороя, мокро и бледо като светлината на флуоресцентна лампа. После се обърна по корем и черният шлифер я обгърна като погребален саван.

Като извърнах поглед към бар „Сънсет“, отново за миг надзърнах под тънката кожа на този свят, но видяното далеч се различаваше от лицето на Сара, сраснала се със Зелената жена, или пък от ръмжащия силует на Чужденеца, който бях видял само за секунда. Кира стоеше на широката дървена веранда пред заведението сред преобърнати тръстикови столове. Пред нея се издигаше водна струя, в която още различавах — съвсем слабо — чезнещите очертания на жена. Беше коленичила с протегнати ръце.

Опитаха се да се прегърнат. Ръцете на Ки минаха през Мати и се измокриха.

— Мамо, не те стигам!

Водната жена говореше — устните й се движеха. Ки я гледаше като хипнотизирана. После за част от секундата Мати се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, а нейните бяха от езерна вода. Очите бяха самото езеро Дарк Скор, което съществуваше тук отдавна преди аз да дойда и щеше да остане много след като си отида. Вдигнах ръце към устните си и й изпратих въздушна целувка. Чезнещите ръце се протегнаха, сякаш да я уловят.

— Мамо, не си отивай! — викна Ки и отривисто прегърна фигурата. Моментално се измокри цялата, отстъпи назад и закашля със стиснати очи. При нея вече нямаше никого — по дъските се стичаше вода и през процепите се връщаше в езерото, което извира от пролуките в скалистите недра на ТР.

Придвижвайки се внимателно, сякаш на свой ред изпълнявах акробатичен номер, закрачих по танцуващия кей към бара. Когато достигнах Кира, я грабнах на ръце. Тя се вкопчи в мен с все сила, треперейки в прегръдките ми. Зъбките й тракаха като зарчета, а в косите й усещах мириса на езерото.

— Мати дойде — прошепна.

— Зная. Видях я.

— Мати изгони бялата баба.

— И това видях. А сега ще стоиш мирно. Връщаме се на брега, но не бива да се движиш. Иначе и двамата ще паднем в езерото.

Бе кротка като мушица. Когато отново стъпихме на Улицата и се опитах да я пусна на земята, тя ме стисна за врата с всичка сила. Нямах нищо против. Мислех да я внеса в хотела, но се отказах. Сигурно имат кърпи, вероятно и сухи дрехи, но подозирах, че вътре сигурно ни чака и вана, пълна с гореща вода. Освен това дъждът отново отслабваше и този път небето на запад като че ли се проясняваше.

— Какво ти каза Мати, слънчице? — попитах, докато крачех на север по Улицата. Ки позволяваше да я сваля на земята, когато трябваше да пропълзяваме под повалените дървета, но от другата страна веднага протягаше ръце да я взема.

— Да съм добро момиче и да не ми е мъчно. Но на мен ми е мъчно. Много ми е мъчно. — Разплака се и аз погалих мократа й коса.

Като стигнахме дървените стъпала, вече се беше наплакала… а над планините на запад вече се виждаше мъничко, но ослепително ярко късче синьо небе.

— Цялата гора падна — каза Ки и се огледа с широко разтворени очи.

— Е… не съвсем, но много дървета са рухнали.

На средата на стълбата поспрях запъхтян и доста изморен. Но не предложих на Ки да я сваля на земята. Не исках да я свалям на земята. Просто исках да си поема дъх.

— Майк?

— Кажи, кукличката ми.

— Мати ми каза още нещо.

— Какво?

— Може ли да ти го кажа на ушенце?

— Да, разбира се.

Ки се наклони, допря устни до ухото ми и зашепна. Заслушах се. Като свърши, кимнах, целунах я, преместих я в другата си ръка и се изкачихме до къщата.

„Не беше бурята на столетието, друже, хич не се заблуждавай. Не, госине.“

Така говореха кореняците пред огромната армейска шатра, която използваха вместо „Лейквю“ в края на лятото и цяла есен. Огромен бряст паднал през шосето и смазал постройката като картонена кутия. Не стига това, ами завлякъл оголени кабели, от които изскачали искри. Те подпалили пропана от протекла газова бутилка и магазинът се взривил. Но шатрата бе прекрасен заместител по време на горещините и жителите на ТР свикнаха да казват, че слизали до „Лазарета“ за хляб и бира — защото от двете страни на платнището още се забелязваше избелял червен кръст.

Кореняците седяха край брезентовата стена на походни столчета, махаха на другите кореняци, които преминаваха по шосето в раздрънканите си старовремски коли (всички титуловани кореняци карат или форд или шевролет, тъй че в това отношение съм много в тон с тях), после заменят потниците с фланели, защото дните застудяват и идва време за сайдер и за късните картофи, и гледат как градът започва да се преобразява. И както гледат, си говорят за снежната буря миналата зима, която бе прекъснала тока и направила на трески хиляди дървета между Китъри и Форт Кент; за циклоните през август 85-а, за голямата лапавица през 27-а. „Това се казват истински бури. Ама истински, Бога ми!“

Сигурен съм, че имат право и не споря с тях — почти никога не можеш да победиш в спор с кореняк янки, особено когато става въпрос за времето — но за мен бурята на 21 юли 1998 година завинаги ще си остане Бурята. Познавам едно момиченце, което също смята така. То може да доживее и до 2100 година, като се имат предвид чудесата на модерната медицина, но за Кира Елизабет Девор това винаги ще си остане Бурята. Когато мъртвата й майка дойде при нея, превърнала се в жена от езерна вода.

* * *

Първата кола пристигна чак в шест часа. Но вместо патрулка от областната полиция, заварих пред дома си жълта камионетка с въртящ се жълт буркан на покрива и един тип с мушама с надпис „Централна електрическа компания Мейн“ зад волана. На другата седалка обаче седеше ченге — всъщност Норис Риджуик, самият областен шериф. Той застана на прага ми с изваден пистолет.

Атмосферната промяна, която бе обещал метеорологът по телевизията, вече бе започнала и буреносните облаци отиваха на изток, тласкани от силен леден вятър. Поне час след спирането на дъжда дърветата в мокрите гори продължаваха да падат. Около пет часа приготвих сандвичи със сирене и доматена супа… както би казала Джо, храна за утешение. Кира яде без желание, но все пак се нахрани и изпи много мляко. Бях й облякъл друга моя тениска и тя си беше вързала косата на опашка. Предложих й