— Джо, обичам те.
— И аз те оби…
Сара изпищя и започна да се завихря. Листа и клони се сляха и загубиха очертанията си — сякаш гледах как се втечняват в сокоизстисквачка. Създанието, което отначало изглеждаше като жена, се отказа от номерата си. От вихрушката започна да изниква нещо първично и гротескно нечовешко. То скочи върху жена ми. Когато я удари, цялата плътност и цвят в миг се отцедиха от Джо, като че я зашлеви гигантска длан. Тя се превърна във фантом, който се бореше с онова пищящо, мятащо се, замахващо насреща й чудовищно същество.
— Бързай, Майк! — изкрещя. — Бързай!
Наведох се и продължих да копая.
Лопатата се удари в нещо, което не беше буца кал, не беше камък, нито дърво. Разкопах наоколо, изравяйки мръсно, плесенясало късче брезент. Закопах като побъркан, изпълнен с желание максимално да увелича шансовете си за успех. Зад мен Сянката пищеше побесняла, а жена ми виеше от болка. Сара бе преотстъпила част от раздвоената си същност, за да получи отмъщение, и бе позволила в нея да проникне някакво същество, което Джо нарече Чужденец. Нямах представа какво е и не исках никога да узная. Знаех само, че Сара е негов проводник. И ако успеех да се справя с нея навреме… Бръкнах в подгизналата дупка и разчистих влажната пръст от вехтия брезент. Беше надписан с избледнели букви, отпечатали с шаблон: „Дъскорезница Дж. М. Маккърди“. Знаех, че дъскорезницата на Маккърди е изгоряла по време на големите пожари през 33-та година. Някъде я бях виждал на снимка цялата в пламъци. Сграбчих брезента, върховете на пръстите ми пробиха прогнилата материя и ме лъхна нова вълна задушлива миризма, в същото време дочух сумтене. Чувах
Девор. Той лежи върху нея и грухти като прасе. Сара вече е почти в несвяст и несвързано мърмори през насинените си устни, лъснали от кръв. Девор поглежда назад към Дрейпър Фини и Фред Дийн. Те са настигнали момчето, но то непрестанно пищи, пищи, та се къса, пищи, та чак мъртвите да събуди, а ако те чуват как методистите отсреща пеят „Как бих искал да разкажа“, значи и методистите може да чуят врещящото негърче. Девор заповядва:
— Хвърлете го във водата, накарайте го да млъкне.
В мига, в който го изрича (сякаш в тези думи се крие някаква магия), започва да се надървя.
— Какво искаш да кажеш? — извиква Бен Мерил.
— Прекрасно знаете, мътните го взели — отвръща Джаред. Изрича думите на пресекулки, тласкайки с хълбоци тялото под себе си. Клъощавият му задник белее под лъчите на следобедното слънце. — Той ни видя! Да не искате да му прережете гърлото и да се изцапате е неговата кръв? Нямам нищо против. Ето. Вземете ножа ми, заповядайте!
— Н-не, Джаред! — ужасен изписква Бен и сякаш се смалява при вида на ножа.
Най-сетне е готов. Просто му е нужно малко повече време, това е всичко, вече не е хлапе като останалите. Но сега…! Кой се интересува от нахалните приказки, от безсрамния смях, кой се интересува от съседите в града. Ако щат, всички да дойдат да гледат. Вкарва и го, винаги си го е просела, целият й род само това чака. Вкарва й го, дълбоко навътре. И дори като я изнасилва, не престава да издава заповеди. Задникът му се движи нагоре-надолу, тик-так, като котешка опашка.
— Някой да се заеме с него! Или искате да гниете през остатъка от живота си в Шоушенк заради дрънканиципе на един черньо?
Бен сграбчва Кито Тидуел за едната ръка, Орън Пийбълс го хваща за другата, но докато го домъкнат до насипа, смелостта им се изпарява. Едно е да изнасилиш безочлива негърка, която има нахалството да се присмива на Джаред, когато падна и му се сцепиха панталоните. Да удавиш уплашено хлапе в кална локва като мръсно коте… това е съвсем друго нещо.
Отпускат хватката, тревожно се споглеждат и Кито се изплъзва от ръцете им.
— Бягай, злато! — крещи Сара. — Бягай и доведи… — Джаред сключва ръце на гърлото й и започва да я души.
Момчето се препъва в кофичката с плодове и тромаво пада на земята. Хари и Дрейпър лесно го хващат.
— Какво правите? — Девор надава нещо като отчаян стон и Хари отговаря:
— Каквото трябва.
Така бе отговорил той, а сега аз щях да направя каквото трябва — въпреки вонята, въпреки Сара, въпреки писъците на мъртвата си съпруга. Изтеглих навития брезент от земята. Въжетата, с които беше пристегнат в двата края, бяха здрави, но платът се разцепи по средата със зловещо пращене.
— Побързай! — извика Джо. — Не мога да го удържам още дълго!
То ръмжеше, лаеше като куче. Чу се трясък, сякаш се разцепи дърво — все едно тресваш вратата с такава сила, че тя се нацепва на трески — и Джо изстена. Грабнах торбичката, на която беше написано „Корени и Китки“ и я разтворих, докато в този миг
Хари — останалите го наричат Ирландеца заради рижавата му коса — сграбчва боричкащото се дете в мечешка прегръдка и скача с него в езерото. Малкият вече се съпротивлява с всичка сила — сламената му шапка пада и се понася по водата.
— Дръжте я! — пъхти Хари.
Фред Дийн коленичи и изважда мократа шапка. Погледът му е замаян, има вид на боксьор, който ще издържи още един рунд и ще се просне на тепиха. Зад тях дълбоко в гърдите и гърлото на Сара Тидуел се надига хъркане — споменът за свития юмрук на момчето и тези звуци ще преследват Дрейпър Фини до последния му миг, когато ще скочи в каменната кариера Ийдс. Пръстите на Джаред се впиват все по-дълбоко, едновременно душат и ритмично мачкат, а от челото му се лее пот. Миризмата на пот никога няма да се изпере от тези дрехи и когато му хрумва, че това е „пот на убиец“, изгаря дрехите, за да се отърве от нея.
Хари Остър иска да се отърве от всичко — да забрави абсолютно всичко и никога повече да не вижда тези мъже, най-вече Джаред Девор, когото вече смята за самия Сатана. Хари не може да се прибере у дома и да погледне баща си в очите, ако този кошмар не свърши и не бъде погребан. А майка си! Как ще се изправи пред обичната си майка Бриджет Остър с миловидното и кръгло ирландско лице и прошарената коса, и утешителния пристан на гръдта й; Бриджет, която винаги е намирала успокоителна дума и го е посрещала с гальовна длан; Бриджет Остър, спасена и окъпана в кръвта на агнето; Бриджет Остър, която в същия този миг сервира пай на пикника при новата църква; Бриджет Остър, която е негова майка; как ще я погледне — или тя него — ако трябва да отговаря в съда за изнасилване и побой над жена, пък била тя и чернокожа?
И той отблъсква увисналото на врата му момченце — Кито го одрасква, оставя му съвсем лека драскотина на врата, същата вечер Хари ще каже на мама, че се е одраскал на един храст и ще и позволи да целуне нараненото място — и го хвърля в езерото. Кито вдига поглед, лицето му трепти под водата и над него преминава рибка. Май е костур. За миг Хари се пита какво ли вижда момчето, взряно през сребристия щит на водната повърхност в лицето на онзи, който го натиска надолу, който го дави, но после пропъжда тези мисли.„Най-обикновен черньо — отчаяно си напомня. — Чисто и просто един най-обикновен негър. Да не ти е роднина?“
Ръката на Кито щръква над водата — тъмнокафява ръка, по която се стича вода. Хари се отдръпва, пази се малкият да не го одере, но ръката дори не посяга, просто стърчи право нагоре. Пръстите се свиват в юмрук. Отварят се. Свиват се в юмрук. Момчето вече не се мята така напористо, движенията на ритащите му крака се забавят, очите, които се взират в очите на Хари, придобиват любопитно изражение, но кафявата ръка продължава да стърчи, юмрукът продължава да се свива и отпуска, свива и отпуска. Дрейпър Фини стои на брега и плаче, сигурен е, че сега някой ще мине, сега някой ще види ужасното нещо, което направиха — ужасното нещо, което всъщност още правят. „Бъди сигурен, че грехът ти ще те последва — казва се в Добрата книга. — Бъди сигурен.“ Отваря уста да каже на Хари да го остави, може би
