Торба с кости

— Ще ти помогна да почиваш в мир — казах. — Това поне мога да ти обещая.

Водата се оттече в канала… но винаги остава езерото, ако размисля, винаги мога да сляза до езерото. Излязох от банята и отново погледнах Ки. Не беше помръднала, усещането, че Сара е в мен, бе изчезнало, а хлопката на Бънтър мълчеше… и все пак изпитвах лека тревога и не ми се искаше да оставя малката сама. Но се налагаше, защото трябваше да свърша всичко докрай. Буря или не, паднали дървета или не, рано или късно ще се появят областните и щатските шерифи.

Да, но…

Излязох в коридора и притеснено се огледах. Падна гръмотевица, но бурята вече губеше силата си. И вятърът отслабваше. Не изчезваше единствено усещането, че нещо ме наблюдава — нещо, което не е Сара. Миг-два продължих да стоя, убеждавайки се, че това е жуженето на опънатите ми нерви, после се отправих по коридора към входната врата.

Излязох на верандата… и рязко се извърнах, сякаш очаквах да зърна нещо или някого да дебне иззад етажерката с книги. Някоя сянка може би. Нещо, което продължаваше да си иска бърсалката за прах. Но аз бях единствената останала сянка и не видях друго освен дъжда, който се стичаше по стъклата.

Продължаваше да вали доста силно и докато прекося предната веранда и изляза на алеята, отново се измокрих до кости, но изобщо не се разтревожих. Току-що бях станал свидетел на удавянето на едно малко момиче, неотдавна и аз самият за малко не се удавих — по дяволите, някакъв си дъжд изобщо нямаше да ми попречи да си свърша работата. Отместих падналия клон от покрива на колата и отворих задната врата.

Покупките от „Корени и китки“ още стояха на задната седалка, прилежно прибрани в платнената торбичка. Лопатката за засаждане и косерът се виждаха, но третият предмет беше в найлонов плик. „Искаш ли да ти го сложа отделно? — бе попитала Лайла. — Страх лозе пази, нали знаеш.“ А после, на тръгване, ми заговори за Боровинка, кучето на Кени, което Щяло да гони чайки до припадък, и се засмя високо и сърдечно. Но очите й не се смееха. Може би по това се различават марсианците от земните жители — очите на марсианците никога не се смеят.

На предната седалка забелязах подаръка от Роми и Джордж — стенографската маска, която отначало бях помислил за кислородната маска на Девор. В този миг заговориха хамалите от избата — или поне прошепнаха — аз се наведох и грабнах маската за ластика, без изобщо да имам понятие защо го правя. Пуснах я в платнената торба, затръшнах вратата на колата и заслизах по дървените стъпала към езерото. Пътьом се отбих да надникна под верандата, където от край време държим някои инструменти. Не намерих кирка, но грабнах някакъв бел. След това за последен път — както смятах тогава — заслизах като в моя сън към Улицата. Не беше необходимо Джо да ми показва мястото — през цялото време Зелената жена бе посочвала към него. А дори да не ми го бе показала, дори ако от Сара Тидуел не се надигаше смрад и до ден днешен, мисля че пак щях да го намеря. Щеше да ме отведе собственото ми смутено от духове сърце.

Между мен и сивото чело на скалата, застинала като страж край пътеката, стоеше мъж и когато поспрях на последното стъпало, той ми подвикна с дрезгав глас, който ми бе твърде познат:

— Ей, сводник, къде ти е курвата?

Стоеше насред Улицата в пороя, но дрехите му — зелени памучни панталони, карирана вълнена риза — и синьото му избеляло кепе бяха сухи, защото дъждът валеше по-скоро през него, отколкото върху него. Изглеждаше съвсем тленен, но бе не по-действителен от Сара. Слязох на пътеката и тръгнах към него, напомняйки си този факт, но сърцето ми биеше все по-учестено и хлопаше в гърдите ми като увит в парцали чук.

Беше облечен в дрехите на Джаред Девор, но не беше той. Пред мен стоеше праправнукът на Джаред, Макс, който бе започнал попрището си с кражба на шейна и го бе завършил със самоубийство… като не бе пропуснал да организира убийството на снаха си, която с цялото си нахалство му бе отказала онова, което той толкова силно желаеше.

Закрачих към него, а той застана в средата на пътеката да ми препречи пътя. Усещах студа, който напичаше от него. Зная точно какво казвам, изразявайки онова, което помня, колкото се може по-ясно: усещах студа, който напичаше от него. Да, бях прав — това наистина беше Макс Девор, но предрешен като дървар на маскен бал, младолик на вид като по времето, когато трябва да се е родил синът му Ланс. Възрастен, но запазен. От онези мъже, които младите гледат с уважение и възхищение. И сякаш самата мисъл ги извика, те заизникваха като бледи призраци зад него, застанали един до друг напряко на пътеката. Бяха същите, които придружаваха Джаред Девор на панаира във Фрайбърг, но вече познавах някои от тях. Фред Дийн, разбира се, едва деветнадесетгодишен през хиляда деветстотин и първа година, повече от тридесет години преди да удави дъщеря си. А онзи, който напомняше на мен самия, бе Хари Остър, първородният син на сестрата на прапрадядо ми. Ще да е бил на шестнайсет, още с жълто около устата, но достатъчно голям да работи в горите с Джаред. Да бъде дупе и гащи с Джаред. Да сбърка отровата на Джаред с мъдрост. Един от останалите изви врат и присви клепач едновременно — този тик ми беше познат от някъде. Откъде? После се сетих: от „Лейквю“. Този младеж е бащата на покойния Ройс Мерил. Другите не ги познавах. А и не държах да се запозная.

— Няма да минеш — заяви Девор и вдигна ръце. — Не си и помисляй. Прав ли съм, момчета?

Те измърмориха одобрително — както биха измърморили в наши дни членовете на банда гангстери или главорези, предполагам — но гласовете звучаха някак далечни, по-скоро тъжни, отколкото заплашителни. Човекът в дрехите на Девор изглеждаше що-годе истински, може би защото в живота си е бил изпълнен с изключителна жизненост, но другите бяха почти като прожектирани изображения.

Тръгнах напред, сякаш пристъпвайки в напечената леденина, в миризмата, която излъчваше — същата смрад, която обгръщаше Девор при предишната ни среща.

— Къде си тръгнал, бе? — кресна той.

— На разходка — отвърнах. — Не е забранено. На Улицата добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо. Сам го каза.

— Не разбираш — възрази Макс-Джаред. — И никога няма да разбереш. Не си от онзи свят. Това беше нашият свят.

Спрях и го загледах с любопитство. Нямах време, исках да приключа с всичко това… но трябваше да разбера, а Девор бе готов да ми разкаже, струва ми се.

— Накрай ме да разбера — рекох. — Убеди ме, че кой да е свят е бил твоят свят. — Продължих да го гледам, после отместих поглед към трепкащите, полупрозрачни силуети отзад: прозирна плът, полепнала върху белезникави кости. — Разкажи ми какво сте направили.

— Тогава всичко беше различно — започна Девор. — По твое време, Нунан, може да извървиш и пет километра, чак до Хейлоу Бей, и да срещнеш само десетина човека на Улицата. След Деня на труда47 може и никого да не срещнеш. Брегът е обраснал с храсталаци, издигащи се около падналите дървета — след тази буря ще нападат още повече, защото хората от града вече не поддържат Улицата както едно време. Но по наше време…! Тогава, Нунан, горите бяха по-големи, разстоянията бяха по-дълги и съседството означаваше нещо. Тогава това наистина беше улица. Разбираш ли?

Разбирах. Като се втренчех в призрачните силуети на Фред Дийн, Хари Остър и останалите, разбирах всичко. Не бяха просто призраци, а матови прозорци към друга епоха. Виждах

летен следобед през… 1898 година? Или може би 1902? 1907? Няма значение. През онзи период всичко изглежда еднакво, сякаш времето е спряло. Това е времето, което кореняците пазят в спомените си като някакво подобие на златен век. Това е царството на Някога, селенията на Когато-Бях- Момче. Слънцето къпе земята в нежните лъчи на безкраен юли; езерото е синьо като мечта, обсипано с безброй слънчеви зайчета. А Улицата! Тя е равно окосена като ливада и широка като булевард. Тя е булевард, виждам добре, това е мястото, където общността живее най-пълноценно. Това е главното средство за общуване, централният кабел в лабиринт от проводници, оплели целия град. Отдавна предусещам съществуването на тези кабели — още когато Джо бе жива, ги чувствах под земята, а това е мястото, откъдето тръгват. Хората се разхождат по Улицата, по целия източен бряг на езерото Дарк Скор щъкат групички, които се смеят и разговарят под безоблачното лятно небе, и оттук излизат всички проводници. Наблюдавам хората и си давам сметка колко неправ съм бил да ги смятам за марсианци, за жестоки и пресметливи извънземни. На изток от тяхната алея за разходки се възправят тъмните гори с просеките и деретата, където дебнат какви ли не злини, от крак, отсечен при дърварска злополука, до