Торба с кости

ужасно — че тя се пресягаше към мен, покритите и с петна ръце се размахваха, молеха се за помощ. Търсещите й длани се разтопиха в моите. Не можехме да се докоснем, защото сега аз бях призракът. Аз бях призракът и постепенно разбрах, като видях как движенията й се забавят и силите й отслабват, че не мога не мога о не мога

да дишам — давех се.

Превих се на две, отворих уста и този път избълвах огромно количество езерна вода, която заля пластмасовия бухал. Притиснах кутията с „Полезните вещи на Джо“ към гърдите си, защото не исках да намокря съдържанието й, и това движение предизвика нов спазъм. Този път студената вода рукна и през носа ми. С мъка дълбоко поех дъх и се закашлях.

— Това трябва да свърши — казах, но разбира се, вече бяхме накрая, в един или, друг смисъл. Защото Кира беше последната.

Изкачих се по стълбите в студиото и седнах на пода, за да си поема дъх. Навън трещяха гръмотевици и валеше дъжд, но ми се струваше, че най-страшното вече е минало. Или може би се надявах да е така.

Провесих крака в отвора — вече нямаше призраци, които да се протягат към глезените ми, не зная защо бях толкова сигурен, но бях — и измъкнах ластиците, с които бяха прикрепени бележниците. Отворих първия, прелистих го и установих, че е изписан почти докрай с почерка на Джо, а сред страниците бяха пъхнати няколко машинописни листа, напечатани на единична разредка: плод на тайните й пътешествия доТР през 1993 и 1994 г. Най-вече откъслечни бележки и текстът на записки, които може би все още се намират някъде из килера. Може би в чувала с видеото или при магнетофона. Но те не ми трябваха. Сигурен съм, че като му дойде времето — ако му дойде времето — ще открия повечето неща тук. Какво се е случило, кой го е направил, как са го прикрили. Точно сега не ми пукаше. В този миг само исках да се уверя, че Кира е и ще продължи да бъде в безопасност. Имаше само един начин да проверя.

Лужи в миръ.

Понечих отново да прикрепя бележниците с ластика, но онзи, който не бях разгледал, се изплъзна от мократа ми ръка и падна на пода. Отвътре изпадна зелено листче. Вдигнах го и прочетох следното:

Джеймс Нунан р. 1868 г.	Бриджет Нунан р. 1866 + Бентън Остър р. в Мотън…?
Пол Нунан р. 1892 г.	Хари Остър р. 1885 г.
Джак Нунан р. 1920 г.	Нормал Остър р. 1915 г.
Сид р. 1956 г. & Майк р. 1958 г. +Джо	Кени Остър р. 1940 г.& Кери Остър р. 1943 г. — поч. 1945 г.
Нашата К.?	Дейвид Остър р. 1970 г. & Киша Остър р. 1974 г.
	ЗДРАВА И ЧИТАВА (Д.С.)

За секунда излязох от странното състояние на изостряне на съзнанието — светът се върна към нормалните си измерения. Но цветовете бяха някак прекалено ярки, а предметите присъстваха около мен твърде подчертано. Чувствах се като войник на фронта, за миг окъпан в зловеща бяла светлина, в която всичко се вижда.

Семейството на баща ми беше от Нек, поне за това бях прав — според това листче прапрадядо ми се е казвал Джеймс

Нунан и никога не е бил дупе и гащи с Девор. Макс Девор или е излъгал Мати… или не е бил добре осведомен… или просто се е объркал, както хората започват се объркват, като станат на осемдесет години. Дори човек като Девор, който почти напълно бе запазил разсъдъка си, не е застрахован от пропуски на тази възраст. Но не е бил и толкова далеч от истината. Защото ако се съди по тази табличка, моят прапрадядо е имал по-голяма сестра, Бриджет. А Бриджет се е омъжила за Бентън Остър.

Проследих с пръст линията до Хари Остър. Син на Бентън и Бриджет Нунан, роден през 1885 година.

— Исусе Христе — прошепнах. — Дядото на Кени Остър ми е прачичо. А той е бил един от тях. Каквото и да са направили, Хари Остър е бил един от тях. Това е връзката.

Ненадейно мисълта за Кира ме изпълни с ужас. Беше сама в къщата вече почти час. Как може да съм толкова загубен? Всеки е можел да влезе, докато съм бил в подземието. Сара можеше да изпрати когото си поиска, за да…

Осъзнах, че това не е вярно. Убийците и децата-жертви са били свързани все по кръвна линия, а сега кръвната нишка вече изтъняваше и реката почти бе стигнала морето. Оставаше Бил Дийн, но той гледаше да е далеч от „Сара Лафс“. Оставаше и Кени Остър, но той бе отвел цялото си семейство в Таксачусетс. А най-близките кръвни роднини на Ки — майка, баща, дядо — бяха мъртви.

Значи съм само аз. Само аз й бях кръвен роднина. Само аз можех да го направя. Освен ако…

Хукнах към къщата с всички сили, като се подхлъзвах и залитах по наводнената пътека, отчаяно бързайки да се уверя, че всичко е наред. Не вярвах, че самата Сара може да навреди на Кира, независимо колко енергия изсмуква от кореняците… но ако греша?

Ами ако греша?

Глава 28

Ки спеше непробудно и въобще не беше помръднала — обърната на една страна, притиснала кученцето под брадичката си. Мръсната играчка бе оставила кално петънце на вратлето й, но сърце не ми даваше да я взема. През отворената врата на банята се чуваше постоянното плинк-плонк-плинк на водата, която шуртеше от крана във ваната. Хладно течение ме обвиваше в копринена прегръдка, галеше лицето ми и по гръбнака ми преминаваха тръпки, които бяха някак приятни. В дневната хлопката на Бънтър тихо издрънча.

„Водата е още топла, захарче — пошепна Сара. — Бъди й приятел, бъди добър татко. Хайде, върви. Направи каквото искам. Направи онова, което и двамата искаме.“

Аз наистина го исках и вероятно поради тази причина отначало Джо се бе опитала да ме държи далеч от ТР и „Сара Лафс“. И е запазила в тайна вероятната си бременност. Сякаш бях открил в себе си някакъв вампир — създание, което не изпитва никакъв интерес към съвест и морал. Част от мен искаше да отнесе Ки в банята и да я топне в топлата вана, да я натисне под водата и да наблюдава как червените панделки трепкат като бялата рокля и червените чорапки на Карла Диин, когато горите наоколо горят. Част от мен с огромно задоволство щеше да изплати последната дан от старата сметка.

— Мили Боже — промърморих и избърсах лицето си с трепереща ръка. — Тя знае хиляди номера. И е толкова силна, мамка му!

Вратата на банята се опита да се хлопне под носа ми, преди да съм успял да вляза, но аз я блъснах почти без никаква съпротива. Вратичката на аптечката се удари в стената и огледалото се счупи. Съдържанието на шкафчето полетя срещу мен, но нападението не беше много страшно — този път снарядите се състояха предимно от пасти и четки за зъби, пластмасови флакони и стари инхалатори. Докато измъквах запушалката и водата гъргореше в канала, едва-едва долавях яростните й крясъци. Достатъчно са се давили за един век в ТР, за Бога. И все пак за миг изпитах невероятно силно желание да поставя запушалката на място, докато все още имаше достатъчно вода да свърша работата. Вместо това я откъснах от веригата и я запратих в коридора. Аптечката се хлопна с всичка сила и останалата част от огледалото се посипа на парчета.

— Колко си взела досега? — попитах я. — Колко освен Карла Дийн, Кери Остър и нашата Киа? Две? Три? Пет? Колко още ти трябват, та да мирясаш?

„Всичките!“ — моментално прозвуча отговорът. Но това не беше само гласът на Сара — едновременно беше и моят собствен глас. Тя бе проникнала в мен, беше се промъкнала през избата като крадец… и вече си мислех, че дори и ваната да е празна и помпата временно да не работи, винаги остава езерото.

„Всичките! — отново кресна гласът. — Всичките, захарче!“

Разбира се — само всичките ще я задоволят. Дотогава няма да има покой в „Сара Лафс“.