чиния — смътно помня как Бил и Кени Остър я свалиха тук през 90-а или 91-ва. Имаше някакви метални кутии — всъщност чекмеджета от картотека — увити в полиетилен и натрупани на палети. Стари плочи и книжа. Осемпистов магнетофон в найлонов чувал. До него в друг чувал се мъдреше стар видеокасетофон. А в ъгъла…
Седнах, провесих крака и усетих допир по глезена, който бях изкълчил в езерото. Насочих фенера между коленете си и за миг осветих чернокож младеж. Но не беше детето от езерото — това бе по-голямо и доста по-едро. Изглеждаше на дванадесет или може би на четиринадесет години. Малкият удавник бе на не повече от осем години. Това дете се озъби насреща ми и изсъска като котка. Очите му нямаха зеници — бяха изцяло бели, като на момчето в езерото, все едно гледаш статуя. То клатеше глава.
— Но ти не почиваш в мир — отвърнах и насочих фенера право в него. За миг станах свидетел на отблъскваща картина. Виждах право през него, но същевременно виждах и
Слязох, вдигнал високо фенера. Под лъча танцуваха множество сенки, които сякаш протягаха ръце.
На пода в килера (което бе ласкателен термин за място, където единствено може да се пълзи) бяха наредени дървени скари, за да не поставяме вещите направо на земята. Водата която се стичаше по склона, вече се бе превърнала в истинска река, а почвата бе толкова изронена, че дори да се пълзи беше доста трудно. Ароматът на парфюма вече не се усещаше. Помещението излъчваше неприятния дъх на речно дъно и — зная, звучи доста неправдоподобно, имайки предвид настоящите атмосферни условия — далечна, потискаща миризма на пепел и огън.
Почти веднага забелязах онова, за което бях дошъл. Бухалите, които Джо бе поръчала по пощата и сама бе дошла да получи през ноември 93-та, бяха в североизточния ъгъл, където само шейсет сантиметра деляха наклонените скари от пода на студиото. „Божке, ама как мязат на истински!“ — бе казал Бил Дийн, и Божке, колко беше прав: под яркия лъч на фенера изглеждаха като птици, които са се задушили в прозрачната пластмаса. Очите им бяха като блестящи венчални халки около огромни черни зеници. Пластмасовите им пера бяха боядисани в тъмнозеления нюанс на борови иглички, коремчетата им грееха в мръсно оранжево-бяло. Запълзях към тях по скърцащите, разместващи се скари, а лъчът на фенера подскачаше пред мен и се опитвах да не си задавам въпроса дали чернокожото хлапе не ме преследва пълзешком. Като стигнах до бухалите, машинално вдигнах глава и се ударих в изолацията под пода на студиото. „Веднъж за «да» и два пъти за «не», тиквеник с тиквеник“ — помислих си.
Подхванах с пръст найлона, в който бяха увити бухалите, и го придърпах към себе си. Исках да се махна оттук. Усещането, че непосредствено под мен тече вода, бе особено и неприятно. Както и миризмата на огън, която като че ли се усилваше, независимо от влагата. Ами ако студиото гори? Ами ако Сара е успяла някак да го подпали? Като нищо ще се опека тук, макар калните потоци от поройния дъжд да стигат чак до корема ми.
Забелязах, че единият бухал има пластмасова поставка — да го закрепиш по-стабилно върху верандата или площадката си, скъпи, за да плаши свраките — но поставката, на която трябваше да е прикрепен другият, липсваше. Измъкнах се заднишком през капака, като стисках фенера в една ръка и влачех чувала с бухалите с другата, потръпвайки при всяка гръмотевична канонада. Изминах едва няколко крачки, когато влажното тиксо, с което беше залепен чувалът, се отлепи. Бухалът без поставка бавно се наклони, вперил в мен замислен поглед.
Въздушна вихрушка. Едва доловим, успокоителен аромат на парфюм „Ред“. Измъкнах бухала за рогоподобните образувания на челото и го обърнах надолу с главата. На мястото, където е била пластмасовата поставка, бяха останали само две пречки с празно пространство помежду им. В дупката имаше малка тенекиена кутия, която познах още преди да съм я извадил. Знаейки какво ще видя, насочих фенера към капака: „Полезните вещи на Джо“ бе изписано със старинни позлатени букви. Беше купила кутийката от някакъв антикварен магазин.
Погледнах я и сърцето ми се разтуптя. Над главата ми трещяха гръмотевици. Капакът на килера стоеше отворен, но вече бях забравил, че искам да се кача. Бях забравил всичко освен тенекиената кутийка, която стисках — беше голяма колкото кутия за пури, но не толкова дълбока. Разперих длан над капака и го повдигнах.
Купчина хвърчащи листчета бяха наслагани върху два бележника с пружина, от онези, в които си водя бележки и си записвам имената на героите. Двата бяха прикрепени с ластик. Най-отгоре бе поставен лъскав черен квадрат. Чак когато го взех и го доближих до фенера, осъзнах, че е негатив.
Призрачна, чернокожа и леко оранжевееща, пред мен бе Джо в сивия си бански от две части. Бе застанала на сала, скръстила ръце на тила си.
— Джо — прошепнах, но не можах да изрека нито дума повече. Задавиха ме сълзи. Подържах негатива още миг, защото не ми се щеше да се разделя с него, после го прибрах в кутията с листчетата и бележниците. Заради тези неща е идвала в Сара през юли деветдесет и четвърта — за да ги събере и да ги скрие на колкото е възможно по-сигурно място. Махнала е бухалите от верандата (Франк е чул външната врата да се тряска) и ги е донесла тук. Представях си я съвсем живо как трескаво откъсва поставката на единия бухал и набутва тенекиената кутия в пластмасовия му корем, после увива и двата в найлонов чувал и ги довлича тук, а през това време брат й седи на капака на колата си, пуши марлборо и усеща вибрациите. Лошите вибрации. Съмнявам се, че някога ще проумея причините, накарали Джо да го направи, или какво си е мислела тогава… но почти със сигурност е вярвала, че в крайна сметка ще стигна до това подземие. Иначе защо ще оставя негатива?
Повечето хвърчащи листове бяха фотокопия от вестникарски статии от „Касъл Рок Кол“ и „Уикли Нюс“, очевидно предшественик на „Кол“. На всяко копие датите бяха. отбелязани със спретнатия, строг почерк на жена ми. Най-старият материал беше от 1865 г. и носеше заглавието „Още един спасен дом“. Завърналият се от фронта се наричаше Джаред Девор, тридесет и двегодишен. Изведнъж проумях една от загадките, които ме тревожеха: разминаващите се поколения. Докато клечах върху скарите с фенера, насочен към изписаната със старовремски шрифт страница, наум ми дойде една песен на Сара Тидуел. Песен с циничен текст, който гласи: „Старите го правят и младите също/И старите учат младите какво да правят…“
Когато Сара и Червените шапки се появили в Касъл Каунти и се настанили на ливадата, известна в последствие с названието „Тидуеловата ливада“, Джаред Девор трябва да е бил вече на шейсет и седем- осем години. Възрастен, но все още здрав и прав. Ветеран от Гражданската война. Тъкмо такъв възрастен мъж, когото младите гледат с уважение. А и Сара е права в песента си — старите учат младите какво да правят.
Но какво точно са направили?
От статиите за Сара и Червените шапки не ставаше ясно. Вярно е, че ги прегледах набързо, но общият тон ме потресе. Бих го описал като неизчерпаемо презрение. Червените шапки биваха наречени „нашите косове от Юг“ и „ритмичните черньовци“. Били пълни със „здрачна доброта“. Самата Сара била „изключителна чернокожа дама с широк нос, плътни устни и благородно чело“, която „с бодрото си настроение, ослепителната си усмивка и пронизителния си смях допада както на мъже, така и на жени.“
Това бяха, Боже опази, критични материали. Хубави статии, освен ако човек няма нищо против да го наричат изпълнен със здрачна доброта.
Набързо прерових листовете, търсейки нещо за обстоятелствата, при които „нашите косове от Юг“ са си заминали. Не намерих нищо. Но пък попаднах на материал от „Кол“ на който беше отбелязано 19 (веднага си помислих: „отвесно деветнадесет“) юли 1933 г. Заглавието гласеше: „Ветеран в туризма не успява да спаси дъщеря си“. Според статията Фред Дийн се борел с огнената стихия в източния край на ТР заедно с двеста други мъже, когато вятърът изведнъж се обърнал, заплашвайки да отнесе огъня към северния край на езерото, който до момента се считал за безопасен. По онова време много от местните държали лагери за лов и риболов там (това и аз го знаех). Махалата дори имала бакалия и свое име — Хейлоу Бей. Съпругата на Фред, Хилда, била там с тригодишните близнаци Уилям и Карла. В Хейлоу Бей били и множество други съпруги и деца.
Огънят бързо се разпространявал с промяната на вятъра, както твърдеше вестникът — като „парад от експлозии“. Преминал единствената преграда, която мъжете оставили на север, и се насочил право към
