Торба с кости

ми се обърна камък и паднах на една страна. В небето блесна светкавица, отново изпука клон и в следващия миг нещо полетя към мен. Вдигнах ръце да предпазя лицето си и се преметнах надясно, встрани от пътеката. Клонът падна до мен, а аз се изтърколих надолу чак до средата на хлъзгавия склон, застлан с мокри иглички. Най-сетне съумях да се изправя на крака. Клонът бе още по-голям от онзи, който беше паднал върху колата. Ако ме беше ударил, вероятно щеше да разцепи черепа ми.

„Върни се!“ — Съскащ, злъчен глас сред дърветата.

„Довърши работата!“ — Лигавият, гърлен глас на езерото, което се плискаше в скалите под Улицата.

„Гледай си работата! — Това бе самата къща, която стенеше върху основите си. — Гледай си работата и ме остави да свърша моята!“

Но моята работа беше Кира. Кира бе моя дъщеря.

Вдигнах фенера. Корпусът ми беше пропукан, но крушката светеше ярко и уверено — едно на нула за отбора на домакините. Приведох се срещу виещия вятър, вдигнах ръка да се пазя от други падащи клони и се запрепъвах надолу по склона към студиото на мъртвата си съпруга.

Глава 27

Отначало вратата не искаше да се отвори. Валчестата дръжка се въртеше в ръката ми, следователно не беше заключено, но дървото сигурно се е изметнало от дъжда… или може би нещо подпира от другата страна? Отдръпнах се, приведох се и блъснах вратата с рамо. Този път леко поддаде.

Тя беше. Сара. Стоеше от другата страна на вратата и се опитваше да я затисне. Как ли го прави? Как, за Бога? Нали е призрак, да я вземат дяволите!

Спомних си за пикапа от „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАМ“… и сякаш мисълта бе магична сила, почти го виждах в края на Алея четиридесет и две, паркиран на магистралата. Лимузината с възрастните дами бе отзад, вече се бяха появили още три-четири други коли. Чистачките на цялата колона автомобили работеха безспирно и фаровете им прорязваха водната завеса. Бяха подредени на разширението като на разпродажба. Но нямаше разпродажба, просто кореняците мълчаливо седяха в колите си. Кореняците, които също като мен се намираха в зоната. Кореняците, които излъчваха трептенията.

Тя черпеше сили от тях. Крадеше от тях. Правеше същото с Девор — и с мен, разбира се. Много от свръхестествените явления, на които бях станал свидетел откакто се завърнах, най- вероятно бяха причинени от собствената ми психическа енергия. Беше забавно, като се замисли човек.

Или може би „ужасяващо“ е думата, която търся.

— Джо, помогни ми — изрекох сред проливния дъжд. Блесна светкавица и за миг превърна потоците в сребристи нишки. — Ако си ме обичала някога, помогни ми сега.

Отдръпнах се и отново блъснах вратата. Този път се отвори без никаква съпротива и аз полетях вътре, спънах се в прага и паднах на колене. Но не изпуснах фенера.

За миг се възцари тишина. Чувствах как силите и чуждите присъствия се събират. В този момент сякаш всичко застина, макар че отзад, в горите, където Джо обичаше да скита — с мен или без мен — дъждът продължаваше да вали и виещият вятър като безмилостен градинар изскубваше изсъхналите и полуизсъхналите дървета, за един-единствен бурен час свършвайки работа за десет по-спокойни години. После вратата се хлопна и се започна. Виждах всичко в светлината на фенера, който несъзнателно бях включил, но отначало не разбирах какво точно виждам, като изключим унищожаването на любимите творения и съкровища на жена ми от невидим полтъргайст.

Вълненото пано се откъсна от стената и запрелита от единия до другия ъгъл, а черната дъбова рамка се разцепи. Главите на куклите в бебешките колажи изхвърчаха като тапи от бутилки шампанско. Глобусът на лампата се пръсна на парчета, които се посипаха върху мен. Духна вятър — доста леден — към който почти веднага се присъедини, завъртайки го в буен циклон, по-топло, почти горещо течение. Блъскаха се около мен, сякаш подражаваха на бурята.

Макетът на „Сара Лафс“ върху етажерката, който изглеждаше направен от клечки за зъби и пръчки от близалки, се пръсна сред дъжд от трески. Подпряното на стената гребло за каяка полетя във въздуха, яростно замахна, после се устреми към мен като копие. Хвърлих се по корем на зеления килим, за да го избегна, и в дланите ми се врязаха късчета от счупения глобус. Напипах и нещо друго — някаква издутина под килимчето. Греблото се удари в отсрещната стена с такава сила, че се прекърши на две. В следващия миг банджото, на което жена ми така и не се бе научила да свири, литна във въздуха, завъртя се два пъти и от него се разнесе мелодия, която, макар и фалшива, беше позната. „Как искам да съм пак в земята на памука, където помнят още времената стари.“ Фразата завърши с шумно БЛОНК! И петте струни се скъсаха. Банджото се завъртя за трети път, металният му обков хвърли по стените светли отражения, подобни на рибени люспи, после взе да се блъска в пода, корпусът се пръсна на парчета, а ключовете се разхвърчаха като разбити зъби.

Звукът на движещия се въздух започна — как да го изразя с думи? — да се фокусира, докато най-сетне от свистене се превърна в гласове: запъхтени, неземни гласове, изпълнени с бяс. Ако имаха гласни струни, с които да пищят, биха пищели с всичка сила. Прашинките играеха под лъча на фенерчето и образуваха спираловидни силуети, които танцуваха заедно, после отново се разпръскваха. В един кратък миг чух тайнствения глас на Сара: „Изчезвай, мръсницо! Махай се оттук! Туй не е твоя…“ После странен безплътен удар, сякаш въздух се сблъска с въздух. Последва пронизителният писък, придружен от силно течение, който вече ми беше познат: бях го чувал посред нощ. Джо пищеше. Сара й причиняваше болка, Сара я наказваше, че се намесва, а Джо пищеше.

— Не! — креснах и скочих на крака. — Остави я на мира! Не я закачай!

Влязох по-навътре в стаята, размахвайки фенера пред лицето си, сякаш да я прогоня с него. Край мен хвърчаха запушени буркани: някои съдържаха изсушени цветя, в други имаше старателно разделени на части гъби, в трети — горски билки. Разбиваха се в отсрещната стена с резки звуци като от ксилофон. Нито един не ме улучи — сякаш невидима ръка ги отклоняваше от мен.

Изведнъж писалището на Джо се подскочи във въздуха. Сигурно тежеше поне двеста килограма с цялото съдържание на чекмеджетата, но летеше като перце, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна, като следваше противоположните въздушни течения.

Джо отново изпищя, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз залитнах към затворената врата с чувството, че съм изгребан до дъно. Очевидно Сара не е единствената, която може да краде енергия от живите. Нещо подобно на семенна течност — сигурно ектоплазма — рукна от откритите отделения на бюрото като десет поточета, ненадейно бюрото се хвърли към отсрещния край на стаята. Всичко стана прекалено бързо за човешкото око. Ако там стоеше някой, щеше да стане на пихтия. Протест и агония се смесиха в подлудяващ писък — този път бе Сара, сигурен бях — после писалището се блъсна в стената, излетя навън и през дупката влетяха дъждовни капки. Горната разтегателна плоскост се откъсна от пантите си и увисна като изплезен език. Изскочиха кълбета прежда, ибришими, малки справочници за флора/фауна и горски пътеводители, напръстници, тетрадки, шевни игли, изсъхнали маркери — „пленните“ останки на Джо, както би ги нарекла Ки. Разхвърчаха се навсякъде като кости и кичури коса, разпилени от изровен ковчег.

— Престанете! — изграчих. — Престанете и двете. Стига толкова.

Но нямаше нужда да им го казвам. Като изключим свирепите пристъпи в бурята, бях съвършено сам сред руините от студиото на жена ми. Битката бе свършила. Или най-малкото бе прекратена за момента.

Коленичих, сгънах зеленото килимче и внимателно събрах вътре стъклата. Под него се намираше капакът към килер. Издутината, която напипах преди малко, бе една от пантите на капака. Знаех за това място и отдавна се канех да потърся бухалите. После започна да става какво ли не и забравих за намерението си.

В капака бе издълбан улей за халката. Дръпнах я, готов за пореден път да срещна съпротива, но той се повдигна с лекота. Миризмата, която ме лъхна отвътре, ме смрази. Тук не миришеше на влажна гнилоч, а на „Ред“ — любимия парфюм на Джо. Ароматът ме обгърна за миг, после отлетя. В следващия миг въздухът се изпълни с мирис на дъжд, корени и мокра пръст. Не беше много приятен, но вонята, която бях доловил при проклетата бреза край езерото, беше далеч по-противна.

Осветих с фенера трите стръмни стъпала. Забелязах приклекнала фигура, която се оказа тоалетна