Торба с кости

сребърната завеса, която осветяваха фаровете. Гръмотевиците тътнеха една след друга, излезе вятър, който свиреше в дърветата като свадлив глас. Отпред на пътя се стовари огромен клон. Прегазих го и се заслушах как пукаше и дращеше под шевролета.

„Моля те, нека да не падат по-големи — мислех си… или може би се молех. — Моля те, нека стигнем къщата. Моля те, нека стигнем къщата.“

Когато стигнах до алеята, вятърът вече беше ураганен и виеше зловещо. Дърветата се гърчеха под напора му, а поройният дъжд заплашваше светът да се превърне в блудкава овесена каша. Наклонената алея се бе превърнала в река, но аз карах без никакво колебание — не биваше да оставам тук; ако някое голямо дърво се стовареше върху колата, щеше да ни смачка като мухи.

Не допуснах грешката да ударя спирачки — колата щеше да поднесе и да се спусне по хълма право към езерото, преобръщайки се по склона. Вместо това включих на ниска предавка, леко издърпах ръчната спирачка и оставих двигателя да ни тегли надолу. Дъждът плющеше по стъклото и през водната завеса дървената грамада на къщата изглеждаше призрачна. Колкото и да е невероятно, още светеха лампи, грейнали като люковете на батискаф на три метра под водата. Значи генераторът продължаваше да работи… поне засега.

Мълния се заби като копие в езерото и синьо-зелената светлина озари черната водна повърхност, набраздена от вълни с бели гребени. Една от стогодишните ели, която растеше вляво от дървените стъпала, беше паднала наполовина във водата. Нейде зад нас още едно дърво рухна с оглушителен трясък. Кира запуши уши.

— Всичко е наред, слънчице — промълвих. — Вече пристигнахме, успяхме.

Изключих двигателя и фаровете. Без тях почти не виждах — светлината беше помръкнала. Опитах се да отворя вратата и отначало не можах. Напънах я по-силно и тя не само се отвори, а буквално отхвръкна изпод ръцете ми. Слязох и в светлината от блесналата светкавица видях Кира, която пълзеше към мен по седалката, пребледняла от страх, с ококорени очи, изпълнени с ужас. В този миг вратата се върна и ме удари по задника достатъчно силно, за да ме заболи. Забравих болката и грабнах Ки. Леденият дъжд за секунда ни измокри до кости. Само че изобщо не беше дъжд — все едно се намирахме под водопад.

— Кученцето ми! — изпищя тя. Почти не я чух. Но видях лицето й и празните ръчички. — Стриган! Изпуснах Стриган!

Огледах се и го видях да плува в потока, образувал се край верандата. Малко по-надолу водата се разливаше извън пътеката и се стичаше надолу по склона — ако течението отнесеше Стрикланд, сигурно щеше да потъне в езерото.

— Стриган! — подсмърчаше Ки. — КУЧЕНЦЕТО МИ! Изведнъж освен глупавата играчка всичко друго изгуби значение. Хукнах след него по алеята с Ки на ръце, напълно забравил дъжда, вятъра и ослепителните светкавици. Но на склона водата щеше да ме изпревари — движеше се прекалено бързо.

На ръба на алеята обаче играчката се заклещи между три слънчогледа, които се огъваха под напора на вятъра. Приличаха на осенени от Господ вярващи на евангелистко сборище: „Да, Исусе! Благодаря ти, Господи!“ Освен това изглеждаха някак познати. Невъзможно бе, разбира се, това да са онези три слънчогледа, които в съня ми бяха поникнали през дъските на верандата (и които бяха запечатани на снимката, направена от Бил Дийн преди завръщането ми), но безсъмнено бяха същите. Три слънчогледа като трите сестри вещици в „Макбет“. Бях се върнал в „Сара Лафс“; бях в зоната; бях се завърнал в съня си и този път той имаше пълна власт над мен.

— Стриган! — Ки се извиваше и мяташе в ръцете ми. Бяхме мокри до кости и подобни движения не бяха безопасни. — Моля те, Майк, моля те!

В небето като динамит избухна гръмотевица. Изпищяхме в един глас. Отпуснах се на коляно и грабнах плюшеното кученце. Кира го стисна и го заобсипва с целувки. Докато се изправях, падна поредната гръмотевица, която изплющя във въздуха като камшик. Погледнах слънчогледите и те сякаш отвърнаха на погледа ми: „Здравей, ирландецо, доста време мина, а?“ Притиснах Ки към гърдите си, обърнах се и се повлякох към къщата. Не беше лесно — водата вече ми стигаше до глезените и носеше топящи се ледени късове. Подмина ни паднал клон, който се заклещи между слънчогледите почти на същото място, където бях коленичил да извадя Стрикланд. Друг по-голям клон се стовари върху покрива с трясък и се затъркаля към стрехата.

Хукнах към задния вход, едва ли не очаквайки Сянката да изскочи срещу нас и да разпери ръце за зловеща приятелска прегръдка, но това не се случи. Бяхме сами с бурята, а и тя ни беше достатъчна.

Ки стискаше кучето с все сила и без капка изненада установих, че от водата и мръсотията Стрикланд е почернял. Именно него бях видял в съня си.

Но вече беше прекалено късно. Нямаше къде другаде да отидем, нямаше къде да търсим друг подслон. Отворих вратата и внесох Кира в „Сара Лафс“.

Централното крило — сърцето на къщата — бе издържало бурите почти сто години. Стихията, която се разрази през онзи юлски следобед, може и да бе най-страшната, но веднага щом влязохме в къщата, задъхани като спасени на косъм удавници, разбрах, че почти със сигурност ще издържи и тази буря. Дървените стени бяха толкова дебели, че човек сякаш изведнъж се оказваше в нещо като гробница. Страшният рев на урагана тук се превръщаше в монотонен шум, прекъсван от време на време от трясъка на някой клон, паднал върху покрива. Някъде — в мазето, предполагам — се беше отворила врата и непрестанно се удряше. Шумът отекваше като изстрели от сигнален пистолет. Върхът на някакво дръвче бе счупил кухненския прозорец. Покритите с иглички клони стърчаха над печката и като се движеха, хвърляха сянка върху котлоните и по плота. Мислех да го отчупя, но после се отказах. Поне запълваше дупката.

Внесох Ки в дневната и загледахме езерото, чиито тъмни води се бърчеха в абсурдни дантели под причернялото небе. Почти непрестанно падаха мълнии, които хвърляха светли кръгове върху гората и осветяваха танцуващите, люлеещи се като обезумели дървета около езерото. Колкото и да бе стабилна къщата, надаваше стон при всеки порив на вятъра, който я блъскаше от всички страни и сякаш се опитваше да я прекатури в дерето.

Дочух тих, ритмичен звън. Кира вдигна глава от рамото ми, огледа се и отбеляза:

— Имаш си лос.

— Да, казва се Бънтър.

— Хапе ли?

— Не, злато, той не може хапе. Бънтър е като… като кукла, да речем.

— А защо звънчето му звъни?

— Радва се, че сме тук. Радва се, че сме успели да се приберем навреме.

Видях, че иска да се зарадва, но после осъзнава, че Мати я няма, за да споделят радостта. Долових мисълта й, че никога повече няма да се радват заедно… сетне почувствах как Ки я изтика. Нещо гигантско се строполи върху покрива и светлините примигаха, а момиченцето отново се разплака.

— Недей, съкровище — казах и я заразхождах из стаята. — Недей, слънчице, недей, Ки, недей. Недей, миличко, недей.

— Искам си мама! Искам си Мати!

Представях си, че така носят пеленачетата, когато имат колики. Тя разбираше твърде много за тригодишно дете и следователно страданието й бе много по-силно, отколкото може да понесе едно тригодишно дете. И така, държах я на ръце и се разхождах напред-назад, панталонките й влажнееха на ръката ми от урината и от дъжда, ръчичките й около врата ми бяха горещи, страните й бяха облени в сълзи, косата й бе влажна и разрошена, дъхът й имаше мирис на ацетон, а от плюшената играчка, която стискаше в юмручето си, се стичаше мръсна вода. Разхождах я напред-назад из дневната, напред-назад под мъжделивите отблясъци от капандурата и една лампа. Светлината от генератор никога не е стабилна, никога не е постоянна — сякаш непрестанно стене и въздиша. Напред-назад под непрестанния звън на хлопката на Бънтър, която долиташе като музика от друг свят, до който понякога се докосваме, но никога не виждаме. Напред-назад сред воя на бурята. Струва ми се, че й пях, но със сигурност се докосвах до съзнанието й и заедно потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в зоната. В небето препускаха облаци и дъждът биеше по стъклата, мигновено потушавайки огньовете, които мълниите подпалваха в горите. Къщата пъшкаше, ставаше течение от поривите на вятъра, който напираше през счупения кухненски прозорец, но наоколо витаеше тъжно усещане за сигурност. Усещане, че най-сетне сме у дома.