Торба с кости

напрягай, всичко е наред.

— Ки… вземи Ки… не им позволявай…

— Нищо няма да й направят, Мати, обещавам ти.

Тя се плъзна към мен и закрещя името на дъщеря си, протягайки окървавени ръце към караваната. Розовите й панталонки и потничето бяха станали аленочервени. Мяташе се като риба на сухо и по земята капеха едри капки кръв. Откъм подножието на хълма долетя гърленият звук на взрив: пламъците бяха достигнали резервоара на форда. Към черното небе се изви черен дим. Гръмотевиците трещяха все по- продължително и по-силно, сякаш небето питаше: „Шум ли искате? А? Ще ви дам аз един шум.“

— Кажи ми, че Мати е добре, Майк! — с разтреперан глас викна Джон. — О, за Бога, кажи ми, че всичко е…

Отпусна се на колене до мен и забели очи, докато ирисите му съвсем се скриха под клепачите. Сграбчи ме за рамото, но загуби битката и изпадна в безсъзнание, като раздра ризата ми почти наполовина, поваляйки се на земята до Мати. На три-четири метра от нас Роми се опитваше да се изправи на крака, като стискаше зъби от болка. Джордж стоеше насред шосето, презареждаше пистолета от торбичка, която бе извадил от джоба на сакото си, и наблюдаваше как стрелецът се опитва да се измъкне изпод обърнатата кола, преди да го погълнат пламъците. Вече целият му десен крачол бе почервенял. „Може да оживее, но никога повече няма да облече този костюм“ — рекох си аз.

Прегърнах Мати. Наведох се до лицето й, доближих устни до ухото й и пошепнах:

— Кира е добре. Спи. Всичко е наред, честна дума.

Тя като че ли ме разбра. Престана да се съпротивява, отпусна се на земята и потръпна.

— Ки… Ки… Това бяха последните й думи. Протегна ръка напосоки, сграбчи шепа трева и я изтръгна от земята.

— Насам! — викна Джордж. — Ела насам, копеле недно, изобщо не си и помисляй да ми обръщаш гръб.

— Тежко ли е състоянието й? — попита Роми, докуцука при нас и пребледня като платно. Преди да съм успял да му отвърна, занарежда: — О, Исусе. Майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни. Блажен плодът на утробата ти Исус. О, Мария, родена без грях, моли се за нас, които се обръщаме към теб за помощ. О, не, о, Майк, не. — И отново занарежда, преминавайки на уличен френски или „ла парл“, както го наричат старите хора.

— Стига — заповядах му и той млъкна. Сякаш само чакаше някой да му го нареди. — Отиди в караваната и виж Кира. Можеш ли?

— Да.

Той закуцука към караваната, като докосваше ранения си крак. На всяка крачка надаваше болезнен стон, но все някак съумяваше да продължава напред. Подушвах изгоряла трева. Усещах как пумпалът постепенно забавя въртенето си и Мати си отива.

Обърнах я, прегърнах я и започнах леко да я полюшвам. В „Баптистка благодат“ пасторът четеше псалм 139: „Ако река: поне тъмнината ще ме покрие, а нощта ще свети като деня.“ Четеше, а марсианците слушаха. Аз полюшвах Мати под черните буреносни облаци. Тази нощ трябваше да взема ключа изпод саксията и да дойда при нея. Тя танцува, застанала на пръсти върху червеното фризби, танцува като вълна в океана, а сега умира в ръцете ми, тревата се е подпалила, а мъжът, който я харесва не по-малко от мен, лежи в безсъзнание до нея, ръката му е окървавена — от късия ръкав на тениската с надпис „Ние сме шампионите“ до кокалестата, луничава китка.

— Мати — промълвих аз. — Мати, Мати, Мати. — Люлеех я и галех челото й, на чиято дясна половина по някакво чудо не бе попаднала и капчица от кръвта, в която цялата бе подгизнала. Косата й падаше върху обезобразената лява част. — Мати — мълвях. — Мати, Мати, Мати.

Блесна светкавица и в небето на запад се изви ярка синя арка. Мати потръпна в ръцете ми — от шията чак до пръстите на краката. Устните й плътно се прилепиха. Челото й се набърчи, сякаш тя се опитваше да се съсредоточи. Вдигна ръка и като че посегна към врата ми, както падащ в пропаст човек сляпо се протяга към какво ли не, само да се задържи миг по-дълго. После ръката се отметна и безжизнено се отпусна на тревата с обърната нагоре длан. Мати потрепери още веднъж и остана да лежи неподвижно.

Глава 26

От този момент нататък, докато направих… необходимото, се намирах предимно в зоната. Излизах няколко пъти — например когато от един стар бележник изпадна листчето, на което беше надраскано родословното дърво — но тези интерлюдии бяха кратки. В известен смисъл всичко напомняше на съня ми за Мати, Джо и Сара, от друга страна беше като ужасната треска в детството ми, когато едва не умрях от едра шарка, но най-вече усещането бе уникално и не приличаше на нищо друго. Просто се намирах в зоната. Усещах я, за което горчиво съжалявах.

Джордж се приближи, тикайки мъжа със синята маска пред себе си. Куцаше, при това доста силно. Долавях миризма на нагорещено автомобилно масло, бензин и запалена гума.

— Мати мъртва ли е? — попита той.

— Да.

— А Джон?

— Не зная — отвърнах и в същия миг Джон конвулсивно се сгърчи и изстена. Беше жив, но от ръката му се лееше кръв.

— Майк, слушай — започна Джордж, но не можа да продължи, прекъснат от ужасяващ пронизителен писък, който долетя откъм горящата кола в канавката. Беше шофьорът. Щеше да се опече като във фурна. Стрелецът понечи да се обърне натам, но Джордж вдигна пистолета: — Само да мръднеш, ще те пречукам!

— Не можете да го оставите да умре така — промърмори онзи иззад маската. — И куче не може да оставиш да умре така.

— Вече е умрял — отсече Джордж. — Без азбестов костюм не можеш да се приближиш и на три метра от колата. — Той се олюля. Лицето му беше пребледняло като сметаната, която бях избърсал от нослето на Ки. Стрелецът сякаш понечи да го нападне, но Джордж вдигна оръжието още по-високо. — Следващият път ще те застрелям. Гарантирам ти. А сега сваляй маската.

— Не.

— Виж какво, Джеси, писна ми от теб, мамка му. — Джордж освободи предпазителя на пистолета.

— Боже Господи! — възкликна стрелецът и дръпна маската. Беше Джордж Футман. Изобщо не се изненадах. Зад нас шофьорът нададе последен писък от превърналия се в кълбовидна мълния Форд и замлъкна. Димът се стелеше на черни талази. Отново падна гръм.

— Майк, намери нещо да го вържем — нареди Джордж Кенеди. — Ще го задържа още минута, две, ако се налага — но кървя като заклано прасе. Потърси канап. Ще свърши работа за този Худини43.

Футман стоеше помежду ни и само местеше поглед от Кенеди към мен и обратно. После огледа Шосе N 68, което беше зловещо пусто. Всъщност може би не чак толкова зловещо — задаващите се бури бяха прогнозирани отрано. Туристите и летните жители са се прибрали. А местните…

Местните… сякаш слушаха. Или нещо подобно. Пасторът говореше за Ройс Мерил и неговия дълъг и ползотворен живот за мъжа, който служил на своята родина на война и в мирно време, но местните не го чуваха. Те слушаха нас, както едно време са се събирали на туршия в смесения магазин да слушат предаването на боксовия мач по радиото.

Бил Дийн стискаше китката на Ивет до побеляване. Причиняваше й болка… но тя не се оплакваше. Тя искаше той да се държи за нея. Защо?

— Майк! — Гласът на Джордж отслабваше. — Моля те, човече, помогни ми. Този тип е опасен.

— Пусни ме! — намеси се Футман.

— Друг път, копеле недно — отсече Джордж. Изправих се, минах покрай саксията с ключа под нея и се изкачих по циментовите стълби. В небето избухваха мълнии, следвани от оглушителни гръмотевици.

В караваната заварих Роми, седнал до кухненската маса. Беше по-пребледнял и от Джордж.