Торба с кости

спокойно.

Отнесох я в нейната стая и я сложих в леглото. Вече спеше дълбоко. Избърсах сметаната от носа й и махнах царевичното зрънце. Погледнах часовника си — беше два без десет. Сигурно местите жители вече се събират в „Баптистка благодат“. Бил Дийн е със сива вратовръзка. Бъди Джелисън е сложил шапка. С неколцина други мъже стоят зад църквата и пушат, преди да влязат.

Обърнах се. Мати бе застанала на вратата и ме повика:

— Майк, ела, моля те.

Застанах до нея. Този път не беше с рокля, която да ми пречи. Прегърнах я през кръста. Кожата й беше топла, копринена като на дъщеря й. Тя вдигна очи и разтвори устни. Притисна се към мен, а когато почувства нарастващата ми възбуда, се притисна още по-силно.

— Майк — повтори.

Затворих очи. Чувствах се така, сякаш току-що бях застанал на прага на ярко осветена стая, пълна с хора, които говорят и се смеят. Защото понякога това е всичко, което искаме.

„Искам да вляза — повтарях мислено. — Тъкмо това искам да направя. Пусни ме да вляза, пусни ме да…“

Улових се, че го изричам гласно, шепнейки в ухото й, а дланите ми се разхождаха по гърба й и върховете на пръстите ми проследяваха линията на гръбнака й, докосваха изпъкналите й кости, после обгръщаха малките й гърди.

— Да — отговаряше тя. — И двамата го искаме. Да. Добре.

Посегна и избърса с палци сълзите ми. Отдръпнах се.

— Ключът…

Тя се поусмихна.

— Знаеш къде е.

— Довечера ще дойда.

— Добре.

— Бях… — Смутено се изкашлях. Погледнах Кира, която спеше дълбоко. — Бях самотен. Като че ли не съм го осъзнавал, но наистина бях самотен.

— И аз. Знаех, че и двамата сме самотни. Целуни ме.

Целунах я. Мисля, че езиците ни се срещнаха, но не съм сигурен. Най-живо помня усещането за нейната живина. Беше като малък дрейдъл42, който лекичко се въртеше в ръцете ми.

— Хей! — викна Джон отвън и ние стреснато подскочихме и се разделихме. — Няма ли да ни помогнете? Ще вали!

— Благодаря ти, че най-сетне се реши — промълви Мати. Обърна се и хукна по тесния коридор на караваната. Следващия път, когато ми заговори, едва ли осъзнаваше към кого се обръща или къде се намира. Следващия път, когато ми заговори, умираше.

— Не буди малката — чух я да казва на Джон, а той отвърна: — О, извинявай, извинявай.

Забавих се още миг, поех дълбоко дъх, после отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Помня, че като се обърнах за кърпа, във ваната забелязах син надуваем кит. Помня още как разсъждавах, че сигурно бълва мехурчета и дори ми хрумна мимолетна идея — детска приказка за кит. Дали бих го нарекъл Уили? Не, прекалено е банално. Тогава Вилхелм — това име е подходящо за такова огромно същество и същевременно е забавно. Китът Вилхелм.

Помня, че отново изтрещя гръмотевица. Помня колко бях щастлив. Най-сетне бях взел решение и трепетно очаквах падането на нощта. Като че отдалеч чувах гласове — Мати показваше на мъжете къде да приберат вещите. После чух отдалечаващи се стъпки.

Сведох поглед и установих, че издутината между краката ми спада. Казах си, че няма нищо по-абсурдно от сексуално възбуден мъж, че и преди съм си го мислил, може би насън. Излязох от банята, отново погледнах Кира — спеше дълбоко, обърната на една страна — после се отдалечих по коридора. Тъкмо бях достигнал дневната, когато изтрещяха изстрелите. Не помислих, че е гръмотевица. За миг се самозалъгвах, че гърми ауспух на мощен автомобил — но после разбрах ужасяващата истина. Дълбоко в себе си бях очаквал нещо да се случи… но очаквах по-скоро призраци, не стрелба. Фатална грешка.

Отвън долиташе отсеченото „па! па! па!“ на автоматичен пистолет — 9- милиметров глок, както разбрах впоследствие. Мати изпищя — пронизителен писък, който ми смрази кръвта. Джон ревеше от болка, а Джордж Кенеди крещеше:

— На земята, на земята! За Бога, сложете я на земята!

Нещо се посипа по караваната като яростна градушка. Нещо разсече въздуха пред очите ми — чух го. Последва почти музикален звук „спройнг“, сякаш се скъса китарена струна. Салатиерата, която някой бе поставил на масата, се пръсна на парчета.

Хукнах към вратата и буквално се хвърлих по стълбите. Грилът беше преобърнат и тлеещите въглени вече бяха подпалили оскъдната трева в предния двор. Роми Бизонет седеше на земята с протегнати крака и смаяно съзерцаваше окървавения си глезен. Мати бе коленичила на четири крака край скарата, а косата й висеше пред лицето — сякаш се канеше да събере въглените, преди да са причинили пожар. Джон се заклатушка към мен с протегната длан. Цялата му ръка над китката бе окървавена.

В този момент забелязах и невзрачния син автомобил с шеговитата лепенка на бронята. Отмина нагоре по пътя, после обърна и се върна. Стрелецът се подаваше през спуснатото стъкло. Оръжието още димеше в ръцете му. Лицето му беше скрито под синя скиорска маска.

В небето гръмотевицата изтрещя продължително, сякаш да ни събуди.

Джордж Кенеди бавно вървеше към колата, пътьом подритвайки горещите въглени настрана, без да обръща внимание на тъмночервеното петно, което бързо се разрастваше в горната част на крачола му, после бавно се пресегна назад и не забърза дори когато стрелецът се прибра в автомобила и подвикна „Давай, давай!“ на шофьора, който също беше със синя маска, но Джордж не бързаше, не, не бързаше, и още преди да съм видял пистолета в ръката му, разбрах защо въпреки жегата не беше свалил абсурдното си сако, дори докато подхвърляше фризбито.

Синята кола (оказа се форд модел 1987 г., на името на госпожа Соня Беливо от Обърн, регистриран като откраднат предишния ден) бе на отбивката и всъщност изобщо не беше преставал да се движи. Сега ускори, изхвърляйки облак суха кафява пръст изпод задните гуми, задницата му поднесе и закачи стълба, на който бе окачена пощенската кутия, запращайки я в средата на пътя.

Джордж стисна пистолета в дясната ръка, придържайки китката с лявата, сетне стреля пет пъти. Първите два куршума уцелиха багажника — видях дупките. Третият разби задното стъкло на отдалечаващия се форд и някой изкрещя от болка. Не знам къде отиде четвъртият. Петият спука задната лява гума. Колата отново поднесе. Шофьорът почти успя да я върне на платното, после напълно изгуби контрол. Автомобилът заора в канавката на тридесетина метра след караваната и се катурна настрана. Чу се „уумпф!“ и задницата пламна. Куршумите сигурно бяха улучили резервоара. Стрелецът се опита да се измъкне навън.

Дочух дрезгав шепот:

— Ки… махнете Ки… оттук…

Мати пълзеше към мен. Половината й глава изглеждаше наред, но лявата бе напълно обезобразена. Изцъклено синьо око надничаше сред слепнали кървави кичури. Загорялото от слънцето рамо бе обсипано с черепни костици, подобни на късчета порцелан. Какво ли не бих дал да кажа, че не помня нищо такова, какво ли не бих дал някой друг да ви каже как Майкъл Нунан не е доживял да види това, но не мога. „Уви“ е думата, която използват в кръстословиците: трибуквена дума, която изразява огромна мъка.

— Ки… Майк, вземи Ки…

Коленичих и я прегърнах. Тя се задърпа. Беше млада и силна и макар че сивото й вещество изтичаше през счупения й череп, се бореше с мен, викаше дъщеря си, искаше да стигне до нея, да я защити и да я отведе в безопасност.

— Мати, всичко е наред — прошепнах. В църквата „Баптистка благодат“ в далечния край на зоната, в която се намирах, пееха „Благословена увереност“… но очите на повечето опечалени бяха празни и безизразни като окото, което се взираше в мен през сплъстените от кръв кичури. — Мати, престани, не се