Торба с кости

уважени от съда, ако изобщо бъдат уважени.

Уитмор: Е, ако младата дама се изнесе от града, ще видим, нали така?

Джон: Сигурно ще видим.

Уитмор: Кога е победното празненство?

Джон: Моля?

Уитмор: Не ми губете времето. Днес имам шейсет ангажимента, плюс погребение на шеф утре. Заминавате там да празнувате с нея и дъщеря й, нали? Знаете ли, че е поканила и писателя? Онзи, с когото се чука.

Джон се обърна към мен:

— Чуваш ли колко е вбесена? Опитва се да го прикрие, но не успява. Направо я изяжда отвътре.

Едва го чувах. Бях в зоната и нейните думи сякаш отекваха в съзнанието ми…

(писателя, с когото се чука)

Долавях и онова, което се чуваше под тях. Странно злорадство! „Просто искаме да проверим колко дълго можеш да плуваш“ — бе извикала през онзи кошмарен ден.

Джон: Струва ми се, че едва ли онова, което правим аз или приятелите на Мати ви засяга, госпожо Уитмор. Предлагам да се веселите със своите приятели и да оставите Мати Девор да се весели със сво…

Уитмор: Предайте му едно послание.

За мен. Тя говори за мен. Но изведнъж осъзнах, че е още по-лично — тя говореше на мен. Тялото й може и да е на другия край на страната, но гласът й и изпълненият й с омраза дух бяха тук, при нас, в самата кола.

И завещанието на Макс Девор. Не безсмислиците, които адвокатите му са надраскали на хартия, а истинското му завещание. Старият мръсник наистина беше пукнал, но със сигурност продължаваше да се бори за настойничеството.

Джон: Кому да предам послание, госпожо Уитмор?

Уитмор: Кажете му, че така и не отговори на въпроса на господин Девор.

Джон: Какво гласи този въпрос?

Путката й тегли ли?

Уитмор: Попитайте го. Той си знае.

Джон: Ако имате предвид Майк Нунан, можете да го попитате и сама. Ще го видите в окръжния съд на Касъл Каунти тази есен при легализиране на завещанието.

Уитмор: Едва ли. Завещанието на господин Девор бе написано и отворено пред свидетели тук.

Джон: Въпреки това ще се легализира в Мейн, където е починал. Решен съм това да стане. А когато следващия път си тръгнете от Касъл Каунти, госпожо Уитмор, значително ще сте разширили юридическите си познания.

За пръв път вещицата се разгневи и гласът й стана писклив:

Уитмор: Ако си мислите…

Джон: Не си мисля. Зная го със сигурност. Дочуване, госпожо Уитмор.

Уитмор: Най-добре да стоите настрана…

Чу се прещракване, сигналът за свободна линия, после механичен глас изрече: „девет и четиридесет… Източно време… юли… двадесети.“ Джон извади касетата и я прибра в куфарчето си.

— Затворих й. — Беше толкова горд, сякаш разказваше за първия си скок с парашут. — Ама наистина й затворих. Направо умираше от бяс, нали?

— А-ха. — Искаше му се да чуе подобен отговор, но всъщност не ми се вярваше. Бясна — да. Но да умира от бяс? Надали. Защото местонахождението и мнението на Мати не я вълнуваха — бе се обадила да говори с мен. Да ми каже, че не ме е забравила. Да ми припомни какво е да стоиш във водата, а от главата ти да се лее кръв. Да ме изплаши. И бе успяла.

— Какъв е този въпрос, на който не си отговорил? — попита Джон.

— Не зная какво искаше да каже, но мога да ти разкажа защо се постреснах, като чух гласа й. Ако го запазиш тайна и ако ти се слуша.

— Ще пътуваме още четиридесет километра — целият съм слух.

Разказах му за случилото се в петък вечерта. Спестих описанието на моите паранормални видения. Разказах за Майкъл Нунан, който се е разхождал на Улицата по залез. Както съм си стоял край една бреза, надвиснала над езерото, и съм гледал как слънцето се спуска към планините, двамата изникнали зад мен. От момента, когато Девор ми налетя с инвалидната количка, до момента, когато най-сетне отново стъпих на твърда земя, в общи линии се придържах към истината. Като свърших, Джон се умълча като пън. Това показваше колко е сразен — при нормални обстоятелства беше бърборко като Ки.

— Е? Коментари? Въпроси?

— Вдигни си косата да погледна зад ухото ти.

Показах му лепенката и огромната цицина. Джон се приведе да я разгледа като хлапе, което разглежда белега на приятеля си.

— Майка му стара! — възкликна най-накрая.

Беше мой ред да замълча.

— Двамата дъртаци са се опитали да те удавят.

Отново не отвърнах.

— Да те удавят, защото помагаш на Мати.

Пак замълчах.

— А ти дори не си се обадил в полицията.

— Понечих да го направя, но после си дадох сметка, че ще изглеждам като ревльо. И лъжец, най- вероятно.

— Според теб какво знае Осгуд?

— За опита им да ме удавят ли? Нищо не знае. Той е само посредник.

Поредното неестествено мълчание от страна на Джон. След няколко секунди протегна ръка и попипа цицината на тила ми.

— Оох!

— Извинявай. — Мълчание. — Исусе Христе! После се прибира в „Уорингтън“ и гризва дръвцето. Исусе Христе. Майкъл, никога нямаше да ти пусна този запис, ако знаех…

— Всичко е наред. Но да не си и помислил да казваш на Мати.

— Смяташ ли някога изобщо да й кажеш?

— Може би. Когато от смъртта му е изминало толкова време, че ще можем да се посмеем как съм плувал с дрехи.

— Доста ще трябва да почакаме.

— Имаш право.

Известно време пътувахме мълчаливо. Усещах как Джон се опитва да намери начин да ни върне веселото настроение, за което направо го заобичах. Наведе се, включи радиото и въртя копчето, докато изнамери някаква тъпа песен на Гънс енд Роузис: „Добре дошла в джунглата, мила, имаме забава и игри“.

— Значи ще купонясваме до пръсване — заяви той. — Нали?

Ухилих се. Не ми беше лесно, защото гласът на старицата бе полепнал по мен като тиня, но все пак успях.

— Щом настояваш.

— Настоявам. И то много.

— Джон, бива те за адвокат.

— И теб те бива за писател.

Този път усмивката ми беше малко по-естествена и се задържа по-дълго. Отминахме табела с надпис „ТР-90“ и в същия миг слънчевите лъчи разкъсаха мъглицата. Помислих си, че това е предзнаменование за добрите времена, които ни очакват, но случайно погледнах на запад. Там, черни в яркия ден, над Уайт Маунтинс се трупаха буреносни облаци.