Торба с кости

студено и ще я отбягват. Говорихме и за наследството и разбрах, че не го приема насериозно.

— Ланс казваше, че баща му е човек, който ще подмами умиращо от глад куче с мръвка, а после сам ще я изяде — заяви тя. — Но тъй като се връщам на работа, нито аз, нито Ки ще умрем от глад.

— А ако наистина получиш големите пари…?

— Какво, за луда ли ме смяташ? — разсмя се тя.

— Не. Между другото, какво става с ледилните човечета на Ки? Има ли нови послания?

— Точно това е най-странното. Изчезнаха.

— Ледилните човечета ли?

— За тях не зная, но магнитните букви, които й подари, ги няма. Като попитах Ки какво ги е направила, тя се разплака и отговори, че Аламагусалум ги е взел. Изял ги посред нощ, докато всички спели.

— Алама-кой-салум?

— Аламагусалум — обясни Мати и по гласа й пролича, че е едновременно уморена и развеселена. — Друго малко наследство от дядо й. Това е изопачен вариант на думата за „торбалан“ или „демон“, използвана от микмаките — проверих в библиотеката. В края на зимата и напролет Кира непрекъснато сънуваше кошмари за демони, призраци и аламагусалуми.

— Какъв мил дядо! — възкликнах.

— А-ха, истинско съкровище. Ки много се разстрои за буквите — едва я успокоих, та да отиде на училище. Между другото, тя пита дали в петък следобед ще дойдеш на последното занятие. С нейния приятел Били Търджън ще представят историята за невръстния Мойсей.

— На всяка цена — отвърнах… но, разбира се, го пропуснах. Всички го пропуснахме.

— Имаш ли представа къде може да са се дянали тези букви, Майк?

— Не.

— Твоите още ли са там?

— Тук са, но не изписват нищо — казах и погледнах към празната врата на собствения си „ледилник“. По челото ми изби пот. Чувствах как се стича по веждите ми като олио. — Ти не… де да знам… не усети ли нищо?

— Питаш ме дали не съм чула как злият буквокрадец се промъква през прозореца ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Сигурно. — Мълчание. — … добре, през нощта като че ли чух нещо. Около три часа. Станах и излязох в антрето. Нямаше нищо. Но… нали напоследък е ужасно горещо?

— Да.

— … да, но не и в моята каравана миналата нощ. Беше адски студ. Кълна се, че от устата ми излизаше пара.

Вярвах й. В крайна сметка и аз бях преживял същото.

— Буквите бяха ли на хладилника?

— Не зная. Не отидох в кухнята. Само поогледах и пак си легнах. Почти на бегом. Понякога в леглото се чувстваш по-сигурно, забелязал ли си? — Тя се изсмя притеснено. — Детски работи. Завивките са магическо средство срещу торбалани. Само че отначало, като си легнах… не знам… имах чувството, че там вече има някой. Сякаш се е криел под леглото, а после… като станах да проверя антрето… се е шмугнал под завивката. При това не особено приятен някой.

„Дай ми я, с нея събирам прах“ — помислих си и потръпнах.

— Какво? — остро попита Мати. — Какво каза?

— Питах имаш ли представа кой може да е бил? Кое беше първото име, което ти хрумна?

— Девор. Той. Но в леглото нямаше никого. — Мълчание. — Иска ми се ти да беше там.

— И на мен ми се иска.

— Радвам се. Майк, имаш ли представа какво означава всичко това? Защото е доста зловещо.

— Може би да… — За секунда бях на път да й разкажа за моите букви. Но ако се разприказвам, къде ще свърша? И дали ще ми повярва? — … може би Ки ги е взела. Разхождала се е като сомнамбул и ги е захвърлила под караваната, или кой знае. Мислиш ли, че е възможно?

— Идеята Ки да се разхожда насън ми харесва още по-малко от мисълта, че наоколо се разхождат призраци с леден дъх, които крадат буквите от хладилника.

— Довечера я вземи при теб — заръчах и веднага улових ответната й мисъл, която литна към мен като стрела — „По-добре да взема теб.“

След кратка пауза Мати каза:

— Ще наминеш ли днес?

— Не мисля. — Докато разговаряхме, тя похапваше плодово кисело мляко. — Но утре ще се видим. На празненството.

— Надявам се да приключим обяда преди бурята. Щяла да бъде много силна.

— Сигурен съм, че ще приключим.

— Продължаваш ли да размишляваш? Когато заспах, те сънувах. Сънувах, че ме целуваш.

— Продължавам да размишлявам. Усилено.

Но всъщност не помня през онзи ден да съм мислил усилено за каквото и да било. Помня само как навлизах все по-навътре и по-навътре в зоната. Привечер излязох на дълга разходка въпреки жегата — стигнах чак до мястото, където Алея 42 излиза на магистралата. На връщане спрях край Тидуеловата ливада, гледах как светлината угасва в небето и слушах гръмотевиците, които тътнеха някъде към Ню Хампшър. Отново изпитах същото чувство, че действителността е много тънка, не само тук, а навсякъде — опъната е като кожа върху тяло от плът и кръв, което никога не опознаваме напълно. Гледах дърветата и виждах ръце; гледах храстите и виждах лица. Призраци, бе казала Мати. Призраци с леден дъх.

Времето също ми се струваш изтъняло. С Кира наистина бяхме на панаира във Фрайбърг — или поне на някаква негова разновидност; наистина се върнахме в хиляда и деветстотната година. А семейство Тидуел бяха в спретнатите си бели къщурки. Сякаш долавях мелодията, която изпълняваха на китарите си, ромона на гласовете им и смеха им; виждах отблясъците от фенерите им и подушвах миризмата на пържено говеждо и свински пържоли. „Кажи, мили, помниш ли ме? — се пееше в една от песните й. — Е, аз вече не съм същата като преди.“

Нещо изшумоля в храсталака. Обърнах се натам, очаквайки Сара да излезе от гората, издокарана с роклята и гуменките на Мати. В здрачината ще различавам само облеклото й, после…

Нямаше никого, естествено, но вече не исках да стоя тук и да гледам как светлината се отцежда от небето, а от земята се надига мъгла. Обърнах се и тръгнах към къщи.

* * *

Като се прибрах, вместо да вляза в къщата, се запътих към студиото на Джо, където не бях стъпвал от нощта, когато бях домъкнал пишещата си машина насън. Безспирни мълнии осветяваха пътя ми.

В студиото беше горещо, но въздухът не беше застоял. Усетих лека миризма на пипер, която беше дори приятна, и се запитах дали не е от билките на Джо. Тук имаше климатична инсталация. Включих я и известно време останах пред хладната струя. Сигурно не е много здравословно, но беше прекрасно.

Иначе не виждах нищо прекрасно. Огледах се и изпитах чувство, което бе прекалено потискащо, за да бъде наречено тъга — по-скоро беше отчаяние. Може би причината бе контрастът между „Сара Лафс“, където бе останало толкова малко от Джо, и студиото, в което витаеха толкова много спомени. Представях си брака ни като някаква кукленска къща — а нима всеки брак не е до голяма степен кукленска къща? — където са останали само половината вещи, придържани от малки магнити или скрити кабели. Нещо се бе появило и я бе повдигнало от единия край — което е най-лесното нещо на света, и сигурно трябваше да се благодаря, че на това нещо не му бе хрумнало да замахне с крак и прекатури цялата къщурка. Нали разбирате, просто я е повдигнало откъм единия ъгъл. Моите неща бяха останали, но всички вещи на Джо се бяха изтърколили… навън и бяха попаднали тук.

— Джо? — извисих въпросително глас и седнах на стола. Никакъв отговор. Никой не чукаше по стените. От горите не се обаждаха ни бухали, ни свраки. Поставих ръка на бюрото й където беше пишещата машина,