ми се обади във Филаделфия.
—
— А, да. — Никакво извинение — беше прекалено развълнуван да мисли за такива подробности. Започнах да прихващам възбудата му, макар че дори не знаех какво, по дяволите, става. — Съобщих го на Мати. Мислиш ли, че оная Уитмор може да го е взела от нея? Мати дали би й го дала?
— Сигурен съм, че ако Мати види Рожет да гори сред пламъци на главната улица, няма да спре дори да я препикае.
— Вулгарно, Майкъл,
— Сигурно. Не зная какво ще става занапред, но съм сигурен, че засега все още има достъп до личния команден пулт на Девор. А ако изобщо някой знае как да го управлява, то това най-вероятно е тя. От Палм Спрингс ли се обади?
— Аха. Каза, че идва от предварителната среща с адвокатите на Девор във връзка със завещанието на дъртия. Според нея дядо оставил на Мати осемдесет милиона долара.
Млъкнах като ударен с гръм. Още не виждах веселата страна, но бях изумен.
— Падна ли сега? — радостно възкликна Джон.
— Искаш да кажеш, че ги е оставил на Кира — съумях да изрека най-сетне. — Създал е попечителски фонд за
— Не, точно това не е направил. Питах Уитмор три пъти, но на третия вече започнах да разбирам. Въпреки че беше откачен, е действал доста хитро и коварно. Разбираш ли, има една клауза. Ако бе завещал парите на малолетното дете, вместо на майката, клаузата нямаше да важи. Което е нелепо, като се има предвид, че самата Мати е пълнолетна от оня ден.
— Нелепо е — съгласих се и в същия миг си спомних как роклята се плъзгаше под дланите ми по гладката й гола кожа. Сетих се и за думите на Бил Дийн: мъже, дето ходят с момичета на тази възраст, изглеждат все еднакво: езиците им висят до коленете.
— И каква е тази клауза?
— Мати е длъжна да остане в ТР една година след смъртта на Девор — до седемнадесети юли хиляда деветстотин деветдесет и девета година. Може да излиза от града на еднодневни екскурзии, но инак трябва всяка вечер в девет нула нула да е прилежно завита в легълцето си в ТР-90, защото иначе губи наследството. Чувал ли си подобни дивотии? Като от някой стар филм на Джордж Сандърс, а?
— Не — промълвих аз и си припомних посещението си с Кира на фрайбъргския панаир. „Търси настойничество дори в смъртта си“ — бях помислих тогава и, разбира се, сега ставаше дума за същото. Иска да останат тук. Дори в смъртта си иска да ги принуди да останат в ТР.
— Не може ли да се отмени? — попитах.
—
— … разбира се, Уил е старичък — говореше Джон, — на около триста, което означава, че не е най- веселият човек за купон, но…
— Я го остави в Ню Йорк засега — предложих. — Ще имате предостатъчно време да се занимавате със завещанието на Девор. Не мисля, че на Мати ще й бъде особено трудно да спази условието. Едва що я върнаха на работа, нали помниш?
— А-ха, белият бизон умря и цялото стадо се разпръсна! — ликуваше Джон. — Виж ги само! А новоизпечената мултимилионерка се връща на работа да реди фишове и да изпраща съобщения за просрочени книги! Добре, във вторник ще се отдадем на празнуване.
— А така.
— Ще купонясваме до пръсване.
— Е… може би ние, по-старите, ще купонясваме, докато леко се подуем, става ли?
— Естествено. Вече се обадих на Ромео Бизонет и той ще доведе Джордж Кенеди — частният детектив, който изнамери всичките онези смехории за Дърджин. Бизонет твърди, че като си пийне чашка-две, Кенеди е опасна скица. Мисля да донеса пържоли от „Питър Лугър“, казах ли ти вече?
— Май не си.
— Най-хубавите пържоли на света. Майкъл, разбираш ли какво се случва с тази млада жена?
— Тъкмо ще смени Скаути.
— А?
— Нищо. Утре вечер ли ще пристигнеш или във вторник сутринта?
— Във вторник сутринта към десет, на летището „Касъл Каунти“. Майк, добре ли си? Говориш… някак странно.
— Добре съм. Намирам се където трябва. Поне така ми се струва.
— Това пък какво означава?
Преместих се на верандата. В далечината громоляха гръмотевици. Беше горещо като в адска пещ и не подухваше никакъв ветрец. Залезът избледняваше и придобиваше зловещи отблясъци. На запад небето бе като кървясало око.
— Не зная, но ми се струва, че ситуацията ще се изясни от самосебе си. Ще те чакам на летището.
— Добре — каза той, след което с почтителен глас шепнешком добави: — Осемдесет милиона американски долара, мамка му.
— Бая зелена салата — съгласих се и му пожелах лека нощ.
На следващата сутрин седях в кухнята, пиех кафе, закусвах препечена филия и гледах телевизионната прогноза за времето. Като много други синоптици в наши дни и този изглеждаше малко смахнат, изображенията от Доплеровите радари ги докарват до лудост. За мен тези хора приличат на откачени видеоманиаци.
— Трябва да изгълтаме още тридесет и шест часа от тази супа и после ни очаква голяма промяна — говореше синоптикът и посочваше огромно черно петно, което се задаваше от запад. Мънички анимирани светкавици изскачаха сякаш от повреден контакт. Отвъд петното и светкавиците в цяла Америка изглеждаше ясно чак до пустините, а температурите бяха с десет градуса по-ниски. — Днес температурата ще достигне тридесет градуса, не очакваме захлаждане до довечера или утре сутринта. Утре следобед обаче тези бури ще достигнат Западен Мейн, тогава всички ще се интересувате от времето. Но преди да доживеем ясното небе и по-хладния въздух в сряда, може би ще трябва да изтърпим силни гръмотевични бури, поройни дъждове, на места и градушки. В Мейн торнадото е рядко явление, но не е изключено някои градове в западната и централната част на щата да пострадат. А сега отново е ред на Ърл.
Ърл, водещият на сутрешната емисия, беше мускулест тип с вид на скоро пенсиониран танцьор от Чипъндейлс41 и четеше текста, взирайки се в аутокюто.
— Брей! — възкликна той. — Страхотна прогноза, Винс. Вероятност за торнадо.
— Брей — повторих. — Кажи пак „Брей!“, Ърл. Повтаряй го, докато повърна.
— Боже мой — изтърси Ърл напук на мен и тогава телефонът иззвъня. Тръгнах да го вдигна, като пътьом погледнах стенния часовник. Нощта бе спокойна — нямаше стонове и писъци — но въпреки това часовникът ме тревожеше. Котаракът висеше на стената сляп и мъртъв. Като послание с лоши вести.
— Ало?
— Господин Нунан?
Познах гласа, но в първия момент не можах да го свържа с определен човек. Защото ме нарече
