Торба с кости

„господин Нунан“. Вече почти петнадесет години Бренда Мезърв ме наричаше Майк.

— Госпожа М.? Бренда? Какво…?

— Не мога да работя повече за теб — бързо изрече тя. — Съжалявам, че не можах да те предупредя, както си му е редът — никога не напускам работа ненадейно, дори когато бях при онзи стар пияница господин Кройдън — но нямам избор. Моля те да ме разбереш.

— Бил е научил, че съм ти се обаждал. Кълна се в Бога, Бренда, не съм казал никому нито дума…

— Не. Не съм му се обаждала, нито той на мен. Просто не мога повече да идвам. Снощи сънувах лош сън. Ужасен сън. Сънувах че… че нещо ми е много ядосано. Ако се върна, може да ме сполети злополука. Най-малкото ще изглежда като злополука, но… няма да е.

„Това е глупаво, госпожо М. — искаше ми се да й кажа. — Несъмнено отдавна си излязла от възрастта, когато хората вярват в истории за призраци, духове и страшни чудовища.“

Но не казах нищо. Онова, което се случваше в моята къща, съвсем не беше измислена история. Знаех го, а тя знаеше, че го зная.

— Бренда, наистина съжалявам, ако съм ти създал неприятности.

— Най-добре да заминеш, господин Нунан… Майк. Върни се в Дери и остани там за известно време. Това е най-доброто, което можеш да направиш.

Чух, че магнитните букви на хладилника се движат и се обърнах да погледна. Този път кръгът от плодове и зеленчуци се оформи пред очите ми. Най-накрая се затвори отгоре, като преди това пропусна четири букви вътре. После малък пластмасов лимон се плъзна в дупката и запълни кръга.

инатсо

гласяха буквите, но после се разместиха и образуваха

остани

След това кръгът се развали и буквите се разпръснаха.

— Майк, моля те. — Госпожа М. плачеше. — Погребението на Ройс е утре. Всички важни хора в ТР — кореняците — ще са там.

Да, разбира се, че ще отидат. Старите торби с кости, които знаят какво се е случило в миналото и го пазят в тайна. Но някои бяха разговаряли с жена ми. Самият Ройс бе говорил с нея. А сега бе мъртъв. Както и тя самата.

— Най-добре ще е да заминеш. Не е зле да вземеш онази млада жена със себе си. Заедно с момиченцето й.

Но дали можех да го сторя? Едва ли. И тримата щяхме да останем в ТР, докато всичко това свърши… а вече започвах да подозирам кога ще приключи. Задаваше се буря. Лятна буря. Може би дори торнадо.

— Бренда, благодаря ти, че се обади. Не те пускам. Да речем, че просто ти давам отпуска, какво ще кажеш?

— Добре… както искаш. Поне ще размислиш ли върху онова, което ти казах?

— Да. Няма да кажа на никого за разговора ни.

— Не! — почти шокирано възкликна тя. После: — Но те ще разберат. Бил и Ивет… Дики Брукс в гаража… стария Антъни Уейланд и Бъди Джелисън, всички останали… ще разберат. Дочуване, господин Нунан. Ужасно съжалявам. За теб и за жена ти. Горката ти жена. Ужасно съжалявам.

И затвори телефона.

Дълго продължих да стискам слушалката. После като насън я поставих върху вилката, прекосих стаята и свалих безокия часовник от стената. Хвърлих го в боклука и слязох да поплувам в езерото, припомняйки си разказа на У.Ф. Харви „Августовска жега“, който завършва с изречението: „Човек може да полудее само от жегата.“

Не плувам зле, когато не ме замерят с камъни, но първата дължина от брега до сала и обратно взех несигурно и неритмично, понеже непрекъснато очаквах нещо да се пресегне от дъното и да ме сграбчи. Малкият удавник може би. Втората дължина изминах по-добре, а на третата вече изпитвах задоволство от ускорените удари на сърцето си и копринената хладина на водата. На четвъртия път се изкачих на платформата и се проснах на дъските, чувствайки се по-добре за първи път след срещата си с Девор и Рожет Уитмор в петък вечер. Още бях в зоната, освен това изпитвах странно въодушевление. Дори тревогата от обаждането на госпожа М. постихна. Ще се върне, когато всичко това свърши — разбира се, че ще се върне. Междувременно обаче може би е най-добре да стои настрана.

„Нещо ми е много ядосано. Може да ме сполети злополука.“

Ами да, наистина. Може да се пореже. Да падне по стълбите в избата. Може дори да получи удар, прекосявайки някой паркинг.

Изправих се и погледнах „Сара“, издигаща се на хълма, с издадена над ската веранда и дървените стъпала към брега. Бях излязъл от водата преди няколко минути, но лепкавата влага вече обгръщаше тялото ми, изцеждайки еуфоричната ми радост. Водата беше неподвижна като огледало. Виждах отражението на къщата и прозорците на „Сара“ сякаш изведнъж се превърнаха в зорки очи.

Мисля, че фокусът на всички събития — епицентърът — най-вероятно е на Улицата между истинската „Сара“ и огледалния й образ. „Точно тук се случи“ — бе казал Девор. А кореняците? Повечето сигурно знаят онова, което знаех и аз — че Ройс Мерил е бил убит. А нима не е възможно — нима не е твърде вероятно — силата, която е затрила него, да дойде сред тях, докато седят на пейките в църквата, или след това, когато се съберат около гроба му? И да открадне от тяхната сила — от чувството им за вина, от спомените и привичките им на жители на ТР — за да довърши започнатото?

Много се радвах, че ще бъде и Джон заедно с Ромео Бизонет и Джордж Кенеди, който, като си пийне чашка-две, е опасна скица. Радвах се, че няма да сме само тримата с Мати и Ки, когато старите жители се съберат да се сбогуват с Ройс Мерил. Вече не ме вълнуваше какво се е случило със Сара и Червените шапки, нито дори какви духове витаят в къщата ми. Само исках да оцелея след утрешния ден заедно с Мати и Ки. Ще обядваме преди бурята да се развихри. Струваше ми се, че ако преживеем бурята, животът и бъдещето ни ще се прояснят ведно с времето.

— Прав ли съм? — попитах. Не очаквах отговор — откакто се бях върнал тук, бях придобил навика сам да си говоря на глас — но в гората на изток от къщата изкрещя бухал. Само веднъж, сякаш да потвърди, че съм прав — да мине утре, и всичко ще се изясни. Викът на птицата ми припомни нещо друго — някаква твърде неопределена асоциация, която не успях да уловя. Опитах се, но не ми хрумваше друго освен заглавието на един прекрасен стар роман — „Чух бухала да вика името ми“.

Претърколих се от платформата във водата и притиснах колене към гърдите си. Стоях под водата колкото се може по-дълго, докато накрая изпитах чувството, че дробовете ми са пълни с гореща течност, и изплувах на повърхността. Постоях неподвижно във водата, докато се нормализира дишането ми, после забелязах Зелената жена и заплувах към брега.

Излязох и се заизкачвах по дървените стъпала, но изведнъж спрях и се върнах на Улицата. Спрях за миг да събера кураж, после отидох до брезата, която грациозно извиваше ствол над водата. Хванах се за дънера и надникнах в езерото. Бях сигурен, че ще видя детето, извърнало към мен подпухналото си шоколадено лице с изцъклени очи, и че устата и гърлото ми отново ще се изпълнят с блудкава езерна вода: помощ давя се, искам да изляза, о, добри Исусе, искам да изляза. Но не стана нищо такова. Не видях мъртво момче, нито пък увит в панделка бастун и не се задавих.

Обърнах се и надникнах иззад сивото чело на скалата, която стърчеше над ската. Казах си „Тук, точно тук“, но това бе насила извикан спомен. Миризмата на леш и увереността, че точно тук се е случило нещо ужасяващо, бяха изчезнали.

Като се върнах в къщата и посегнах към хладилника за нещо газирано, забелязах, че всички магнитни букви, всички плодове и зеленчуци са изчезнали от вратата. Така и не ги открих. Ако имах повече време, може би щях да ги намеря, но времето през този ден вече изтичаше.

Преоблякох се и се обадих на Мати. Говорихме за предстоящото празненство, с какво вълнение го очаква Ки, колко се притеснява Мати, че от петък тръгва на работа — опасяваше се, че местните ще я посрещнат зле и по свои женски начин още повече се страхуваше, че може да се държат