и прекарах длан по повърхността му, обирайки праха.
— Липсваш ми, съкровище — прошепнах и заплаках. Когато сълзите пресъхнаха — за кой ли път — изтрих лице с крайчеца на фланелката си като малко дете, и се огледах. На писалището й имаше снимка на Сара Тидуел, а на стената висеше някаква друга фотография, която не помня — беше стара, оцветена в кафяво и бяха заснети предимно дървета. В центъра се издигаше брезов кръст с височина колкото човешки бой сред малка полянка на склона над езерото. Почти сигурно е, че тази полянка вече е изчезнала, отдавна погълната от дърветата.
Погледнах бурканите й с билки и гъби, чекмеджетата, преждите. Зеленото килимче на пода. Гърненцето с моливи на бюрото — моливи, които е докосвала и използвала. Взех молив и лист хартия, но ръката ми не започна да пише сама. В тази стая усещах някакъв живот, изпитвах чувството, че ме гледат… ала не и че ми
— Вече зная това-онова, но не достатъчно — казах. — От онова, което ми е неизвестно, може би най- важното е кой написа „помогни й“ на хладилника? Ти ли, Джо?
Никакъв отговор.
Поседях още малко — сигурно се надявах напук на всичко — после се изправих, изключих климатика и осветлението и се върнах в къщата, докато около мен беззвучно избухваха светкавици. Постоях още малко на верандата, взирайки се в мрака. По едно време забелязах, че съм извадил синята панделка от джоба си и неспокойно я навивам и развивам от пръстите си. Дали наистина е от хиляда и деветстотната година? Идеята беше напълно налудничава и същевременно напълно логична. Нощта бе надвиснала над света гореща и притаена. Представях си старците в ТР — може би дори в Мотън и Харлоу — които вадят траурните си дрехи за утре. В караваната на Уасп Хил Ки седи на пода и гледа на видеото „Книга за джунглата“. Мати седи на дивана със подвити крака, чете последния роман на Мери Хигинс Кларк и си тананика. И двете са с пижами с шорти — Ки е с розова, а Мати — с бяла.
След малко изгубих усещането за тях — отслабна като радиосигнал късно нощем. Прибрах се в северната спалня, съблякох се и се проснах върху завивката на неоправеното си легло. Заспал съм почти веднага.
Събудих се посред нощ, усещайки нечий горещ пръст да се движи нагоре-надолу по гръбнака ми. Обърнах се и когато блесна поредната мълния, забелязах, че в леглото до мен има някаква жена. Беше Сара Тидуел. Ухилена до уши. Очите й нямаха зеници.
— О, сладурче, почти се завърнах — пошепна в тъмнината.
Стори ми се, че отново посяга към мен, но когато светкавица разкъса мрака, другата половина от леглото беше празна.
Глава 24
Вдъхновението не винаги идва с призраците, които разместват магнити по врати на хладилници. Във вторник сутринта получих истинско чудно прозрение. Осени ме, докато се бръснех и мислех единствено за бирата за празненството. И като всички вдъхновения дойде изневиделица.
Забързах към дневната, пътьом избърсвайки пяната за бръснене от лицето си. Хвърлих бегъл поглед към сборника кръстословици „Трудни задачи“, който лежеше върху ръкописа ми. В усилието си да дешифрирам „отвесно деветнайсет“ и „отвесно деветдесет и две“ първо посегнах към него. Едно не лошо начало, но какво общо имат „Трудни задачи“ с ТР-90? Бях купил книгата от „Господин Меки корици“ в Дери и от попълнените тридесет кръстословици само пет-шест не бях решавал в Дери. Призраците от ТР надали проявяват особен интерес към тези кръстословици. Но виж, телефонният указател…
Грабнах го от масата в трапезарията. Макар да включваше цялата южна част на Касъл Каунти — Мотън, Харлоу и Кашуакамак, както и самото ТР — беше доста тъничък. Първата ми работа беше да проверя дали страниците
Ето го отговорът. Това трябва да е.
— Познах, нали? — попитах Бънтър. — Това е трябва да е.
Нищо. Звънчето дори не трепна.
— Мамка ти! Какво разбира един препариран лос от телефонни указатели?
Отвесно деветнадесет. Обърнах на страница деветнадесет от телефонния указател, където гордо се пъчеше буквата Ф. Проследих с пръст първата колона, но въодушевлението ми започна да спада. Деветнадесетото име на деветнадесетата страница бе Харолд Фейлс. Нищо не ми говореше. Имаше освен това Флетън и Фенър, Филкърсхам и няколко Фини, пет-шест Флеърти и толкова Фос, че край нямаха. Последното име на страница деветнадесет беше Фрамингам. И то нищо не ми говореше, но…
Фрамингам, Кенет П.
Взрях се за миг в името. Бавно започвах да проумявам. Това нямаше нищо общо с „хладилните“ послания.
„Не виждаш онова, което си мислиш. То е както като си купиш син буик…“
— Навсякъде ти се привиждат само сини буикове — упрекнах се гласно. — Трябва да ги зарежеш веднъж завинаги. А-ха, така ми се струва. — Но ръцете ми се разтрепериха, докато отгръщах на страница деветдесет и две.
Тук бяха имената с Т от южната част на Касъл Каунти, заедно с няколко фамилии, започващи с Ю — Алтън Юбек и Катрин Юдел. Не си направих труда да проверя кое е деветдесет и второто име на страницата — в крайна сметка и телефонният указател не е ключ към „хладилните кръстоносници“. Това обаче ме навеждаше на много сериозно заключение. Затворих книгата и за миг я подържах (на корицата бяха снимани щастливи хора с комбайни за боровинки), после я отворих напосоки, попадайки този път на буквата М. А когато човек знае какво търси, нещата сами се набиват на очи.
Всички тези К-та.
О, имаше много Стивън, и Джон, и Марта; имаше още Мезърв, Г., и Месиър, В., и Джейхаус, Т. Но отново и отново сред фамилиите на хората, които се бяха възползвали от правото си да не дават първото си име в телефонния указател, на очи се набиваха инициалите „К“. Имаше поне четиридесет само на петдесета страница. А самите имена…
На тази произволно избрана страница от раздела М имаше дванадесет Кенетовци, сред които трима Кенет Мур и двама Кенет Мънтър. Имаше осем Катрин. Още Кейси, Киана и Кифър.
— Боже мили, като радиоактивен дъжд са — пошепнах. Прелистих книгата, не можех да повярвам на очите си, но въпреки това го виждах. Навсякъде Кенет, Катрин и Кийт. Видях още Кимбърли, Ким и Ками. Имаше Киа (а ние си мислехме, че сме много оригинални), Кендра, Кийла, Кийл и Кайл. Кърби и Кърк. Една жена се казваше Киси Баудън, някакъв мъж носеше името Кито Рени — Кито, така се казваше едно от „ледилните“ човечета на Кира. И навсякъде беше пълно с К-та, които многократно превъзхождаха по численост често срещани инициали като С, Т и Е. Буквите вече танцуваха пред очите ми.
Обърнах се да погледна часовника — не исках да карам Джон Стороу да ме чака на летището, за Бога, не — но на стената нямаше часовник. Естествено. Старият луд котак остана без очи по време на свръхестествено явление. Изцвилих високо и смехът ми малко ме уплаши — не звучеше особено нормално.
— Я се вземи в ръце, Майкъл — заповядах си. — Поеми дълбоко дъх.
Поех дъх. Задържах го. Изпуснах го. Погледнах електронния часовник на микровълновата фурна. Осем и петнадесет. Имаше много време до срещата с Джон. Отново взех телефонния указател и бързо взех да го прелиствам. Осени ме второ хрумване — не беше толкова зашеметяващо като първото, но после се оказа, че е много по-точно.
Западен Мейн е относително изолиран район — малко напомня хълмистите равнини на граничния Юг — но винаги е имало приток на пришълци („от равнината“, както казват местните, когато са в презрително настроение), а през последния четвърт век този край е доста популярен сред жизнени пенсионери, които обичат да карат ски и да ловят риба. В телефонния указател разграничението между новодошлите и старите жители личеше много ясно. Бабик, Парети, О’Куиндланс, Донахю, Смолнак, Джорак, Блиндърмейър — все пришълци. От равнината. Джалбърт, Мезърв, Пилсбъри, Спрус, Териолт, Перолт, Стенчфийлд, Старбърд, Дъбей — все от Касъл Каунти. Нали вече разбирате за какво намеквам? Като видиш цяла колона Бауи на
