Торба с кости

страница дванадесет, разбираш, че тези хора са живели тук достатъчно дълго, за да улегнат и да разпространят гените на Бауи.

Имаше няколко инициала и имена, започващи с К и сред Парети и Смолнак, но те се брояха на пръсти. Най-много се срещаха във фамилиите, които са живели тук достатъчно дълго, за да попият атмосферата. Да абсорбират радиоактивния дъжд. Само дето това не е точно радиация, а…

Изведнъж си представих черен надгробен камък, по-висок от най-високото дърво край езерото; монолитна скала, която хвърля сянка над половин Касъл Каунти. Изображението бе толкова ужасяващо, че стиснах очи и изпуснах указателя на масичката. Разтреперан се отдръпнах от него. Като затворих очи обаче, образът изпъкна още по-ярко: надгробен паметник тъй голям, че затулва слънцето, а ТР-90 лежи в подножието му като траурен букет. Синът на Сара Тидуел се удавил в езерото или е бил удавен в него. Но тя е увековечила смъртта му. Питах се дали друг в града вече е направил моето откритие. Едва ли — като отвориш телефонния указател, в повечето случаи търсиш конкретно име, а не четеш цели страници ред по ред. Питах се дали Джо е забелязала — дали е знаела, че почти всяка стара фамилия от този край по един или друг начин е кръстила поне едно свое дете на мъртвия син на Сара Тидуел.

Джо не беше глупава. Предполагам, че го е знаела.

Върнах се в банята, отново нанесох пяната за бръснене и започнах отначало. Като свърших, се върнах в дневната и взех телефона. Избрах три цифри, после спрях и се загледах в езепото. Мати и Ки са станали, сега са в кухнята и двете са препасали престилки, и двете ликуват. Ще има купон! Те ще облекат хубави нови летни дрехи и от стереоуредбата ще се лее музика! Ки помага на майка си да направи блатовете за ягодовия сладкиш, а докато те се пекат, двете ще приготвят салати. Ако се обадя на Мати и й кажа „Стягай няколко чанти, с Ки заминавате за една седмица в Дисниленд“, сигурно ще реши, че се шегувам, после ще ми каже да побързам да се облека, за да съм на летището, когато кацне самолетът на Джон. Ако се заинатя, ще ми напомни, че Линди й е предложила да я върне на работа, но предложението бързо ще отпадне, щом Мати не се яви на работа в петък в два часа следобед. А ако още настоявам, просто ще каже „не“.

Защото аз не съм единственият в зоната, нали? Не съм единственият, който наистина я усеща.

Поставих слушалката на вилката, после се върнах в северната спалня. Когато бях напълно облечен, чистата ми риза вече влажнееше под мишниците — и тази сутрин беше топло както през цялата изминала седмица, може би дори още по-горещо. Но аз разполагах с достатъчно време да посрещна самолета. Никога не съм имал по-малко настроение за празненство, но щях да ида. Майки в центъра на събитията, това съм аз. Купонджията Майки!

Джон не ми беше съобщил номера на полета, но на летището на Касъл Каунти подобно престараване едва ли е необходимо. Кипящият от оживление транспортен център разполага с три хангара и терминал, който преди беше склад за авиационен бензин — при достатъчно силно осветление човек още може да различи надписа върху ръждясалата северна стена. Има една писта. За охраната отговаря Ласи, стогодишното коли на Брек Пелерин, което прекарва цели дни проснато на застлания с линолеум под, надигайки ухо към тавана всеки път, когато някой самолет каца или излита.

Надникнах в канцеларията на Пелерин и го попитах дали полетът от Бостън има закъснение. Той отговори, че самолетът ще пристигне навреме, макар да се надявал, че човекът, когото посрещам, или планира да отлети обратно през ранния следобед, или да остане да пренощува. Лошо време се задавало, да. Както го нарече Брек Пелерин, „’лектрическо време“. Много добре разбирах какво има предвид, защото електричеството като че ли вече беше достигнало моята нервна система.

Отидох до изхода към пистата и седнах на пейка с реклама на Кормиърс Маркет („Ако кацнете в нашия магазин, ще намерите най-доброто месо в цял Мейн“). Слънцето изглеждаше като сребърно копче, забодено на нажеженото до бяло небе. Време, причиняващо главоболие, би го нарекла майка ми, но скоро трябваше да се промени.

В десет и девет чух жужене откъм юг. В десет и четвърт някакъв самолет с двойни двигатели изплува от маранята, приземи се на пистата и се доближи до терминала. Имаше само четирима пътници и пръв слезе Джон Стороу. Не се сдържах и се ухилих, като го видях. Беше с черна тениска с надпис „Ние сме шампионите“ и сиво-зелени бермуди, от които се подаваха „градски пищялки“: бели и кокалести. Опитваше се да държи едновременно стиропорена хладилна кутия и куфарче. Грабнах кутията може би четири секунди преди да я изпусне, и я пъхнах под мишница.

— Майк! — викна той и протегна ръка.

— Джон! — отвърнах в същия дух и плеснахме длани във въздуха. Красивото му лице се разтегна в усмивка до ушите и аз изпитах смътно чувство за вина. Мати не прояви предпочитание към него — тъкмо напротив — а и той не съумя да разреши нито един от проблемите й: Девор го направи, като се гътна, преди Джон да е имал възможност дори да се прояви като неин адвокат. Но въпреки това нещо ме жегна.

— Хайде — подкани ме той. — Надявам се, че имаш климатична инсталация в колата си?

— Надеждите ти ще бъдат оправдани.

— А касетофон имаш ли? Ако имаш, ще ти пусна нещо, от което ще се пръснеш от смях.

— Мисля, че никога не съм чувал този израз, употребен в разговор, Джон.

Усмивката му отново грейна и чак сега забелязах, че лицето му е осеяно с лунички.

— Аз съм адвокат. Използвам в разговор думи, които дори още не са измислени. Имаш ли касетофон?

— Естествено. — Претеглих на ръка кутията. — Пържоли?

— И още как. От „Питър Лугер“. Те са…

— … най-хубавите пържоли на света. Вече ми каза.

Като влизахме в терминала, някой ме повика:

— Майкъл?

Беше Ромео Бизонет, адвокатът, който ме придружаваше в съда. В ръка стискаше кутия, увита със синя хартия и завързана с бяла панделка. От един разклатен стол тъкмо се надигаше висок човек с посребрена коса. Беше с кафяв костюм, синя риза и папийонка със стик за голф на закопчалката. По-скоро приличаше на фермер, отколкото на човек, който става опасна скица, като си пийне една-две чашки, но изобщо не се усъмних, че това е частният детектив. Той прескочи коматозното куче и ми подаде ръка.

— Джордж Кенеди, господин Нунан. Радвам се да се запознаем. Жена ми е изчела книгите ви до една.

— Благодарете й от мое име.

— Непременно. Дори нося една в колата — с твърди корици… — А когато трябваше да помоли, и той, като много други хора, се смути. — Може ли да й напишете посвещение?

— С удоволствие — отвърнах. — Най-добре веднага, защото после може да забравя. — После се обърнах към Ромео: — Радвам се да те видя, Ромео.

— Викай ми Роми. И аз се радвам да те видя. — Подаде ми кутията. — Това е от нас с Джордж. Решихме, че заслужаваш нещо хубаво, понеже се притече на помощ на дама, изпаднала в беда.

Сега вече Кенеди придоби вид на човек, който може и да е веселяк след няколко чашки. От онези, на които изведнъж може да им скимне да скочат на някоя маса, да се увият с покривката и да затанцуват. Спогледах се с Джон, но той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, не питай мен.“

Развързах сатенената панделка, пъхнах пръст под лепенката, която придържаше хартията, после вдигнах поглед. Видях Ромео Бизонет да сръчква с лакът Кенеди. И двамата се бяха ухилили.

— Нали от вътре няма да изскочи нещо страшно, което раздава шамари?

— Съвсем не — отвърна Ромео и се ухили още по-широко. Е, и аз притежавам чувство за хумор, нали? Разопаковах пакета, отворих скритата вътре най-обикновена кутия и повдигнах парчето плат. През цялото време се усмихвах, но изведнъж почувствах как усмивката ми помръкна. Освен това нещо ме полази по гърба и за малко щях да изпусна кутията. В нея беше поставена кислородната маска, която Девор държеше в скута си при срещата ни на Улицата — онази, от която той от време на време вдишваше, докато с Рожет ме следваха, опитвайки се да ме удавят. Роми Бизонет и Джордж Кенеди ми я бяха донесли като скалп на мъртъв враг и очакваха да ме разсмеят.

— Майк? — тревожно попита Роми. — Майк, какво ти е? Просто се пошегувахме…