Торба с кости

Изправих се тъй рязко и бързо, че съборих стола, който изтрополи в тишината и аз извиках. Омитам се, и то на секундата. Край на телефонните разговори, преставам да се правя на частния детектив Анди Дрейк и безразсъдно да флиртувам с Мати. Трябваше да послушам интуицията си и да се махна от тук още първата нощ. Изчезвам още сега, скачам в шевролета и отпрашвам към Дер…

Хлопката на Бънтър яростно задрънча. Обърнах се и видях, че лудо се мята на насам-натам, сякаш удряна от невидима ръка. Плъзгащата се врата на верандата взе да се отваря и затваря с трясък, сякаш закачена на скрипец. Книгата с кръстословиците и брошурата с програмата на сателитните телевизии се разтвориха и страниците им зашумоляха. Нещо затрополи по пода, сякаш се приближаваше и удряше с юмруци по дъските.

Блъсна ме течение — не студено, а топло, като гореща струя въздух в метрото в лятна вечер. Долових странен глас, който сякаш казваше чао-ЧАО, чао-ЧАО, чао-ЧАО, като че ми пожелаваше на добър път към дома. Но после, тъкмо когато осъзнах, че гласът всъщност казва Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, нещо се блъсна в мен и рязко ме повали. Нещо като огромен мек юмрук. Надвесих се над масата, вкопчвайки се в ръба, за да запазя равновесие, и съборих солницата и вазичката в която госпожа М. бе сложила маргаритки. Вазичката се търкулна, падна на пода и се разби на парчета. Телевизорът се включи сам, загърмя гласът на някакъв политик, който тъкмо обясняваше, че инфлацията пак се покачвала. Стереоуредбата засвири, заглушавайки политика — Ролинг Стоунс пееха кавър-версия на песента на Сара Тидуел „Мъчен си ми, мили“. Горе зави пожарна аларма, после втора, трета. Миг по-късно се присъедини и алармата на шевролета. В света настана пълна какофония.

Нещо горещо и пухкаво като възглавница ме сграбчи за ръката. Тя се стрелна напред като бутало и се стовари върху бележника. Наблюдавах я как несръчно разгръща страниците и търси чист лист, после сграбчи най-близкия молив. Стисна го като кама и започна да пише, сякаш невидимото същество ме изнасилваше. Отначало пръстите ми се движеха бавно, почти напосоки, после набраха скорост и накрая летяха с такава бързина, че едва не раздрах листа:

помогни й не заминавай помогни й
не заминавай помогни й помогни
не не мили моля те не
заминавай помогни и помогни и помогни й
помогни й

Изписах страницата почти до долу, когато отново усетих вихъра, мразовит като ледена януарска лапавица. Настръхнах, носът ми се вледени, а от устата ми започнаха да излизат облачета пара. Ръката ми се сви в юмрук и моливът се строши на две. Зад мен хлопката на Бънтър нададе последен яростен звън и млъкна. Отново иззад мен дочух две изпуквания, сякаш някой отвори последователно бутилки шампанско. После всичко свърши. Отново бях сам.

Спрях стереоуредбата тъкмо когато Мик и Кит подхващаха версия на негърската песен „Виещ вълк“, изтичах горе и изключих пожарната аларма. Надвесих се през прозореца на голямата спалня за гости, насочих ключодържателя към шевролета и натиснах бутона. Алармата млъкна.

Като елиминирах най-ужасните шумове, остана да грачи само телевизорът в кухнята. Слязох долу, изключих и него, и ръката ми още беше върху копчето, когато погледът ми попадна върху часовника на Джо. Най-сетне гадният котарак бе престанал да клати опашка, а големите му пластмасови очи лежаха на пода.

Слязох до „Вилидж“ да вечерям, грабвайки последния брой на неделния „Телеграф“ ( „Компютърен магнат умира в родния си град в Западен Мейн“ гласеше заглавието), преди да се настаня на бара. Към статията имаше студийна снимка на Девор с около тридесет години по-млад. Усмихваше се. Повечето хора го правят доста естествено. Усмивката на Девор беше като залепена на лицето му.

Поръчах боб, останал от събота. Баща ми не си падаше по афоризмите — в нашето семейство е задължение на мама да сее семената на мъдростта — но претопляйки в неделя следобед боба от събота вечер, той неизменно повтаряше, че бобът и говеждото са винаги по-вкусни на втория ден. Сигурно ми се е запечатало в съзнанието. Единствената друга мъдрост, която помня от баща си, е правилото, че винаги трябва да си миеш ръцете след като си бил в тоалетната на автогарата.

Докато четях материала за Девор, Одри дойде и ми съобщи, че Ройс Мерил е починал, без да дойде в съзнание. Погребението щяло да се състои във вторник в църквата „Баптистка благодат“. Почти целият град щял да бъде там, а много хора щели да отидат само за да видят връчването на бастуна от „Бостън Поуст“ на Айла Мезърв. Мисля ли да ида? Не, отвърнах, вероятно не. Струваше ми се по-разумно да не допълвам, че по същото време сигурно ще съм на победно тържество у Мати Девор.

Докато се хранех, през заведението се точеше обичайният за късен неделен следобед поток от клиенти; хора си поръчваха сандвичи, боб, сандвичи с пилешка салата, купуваха стекове бира. Някои бяха от ТР. Не забелязвах повечето, а и никой не ме заговори. Не знам кой е оставил салфетката върху вестника ми, но когато го разгърнах на спортните страници, вече беше там. Вдигнах я с намерението да я отместя, и тогава видях, че отзад с големи черни букви е написано: „МАХАЙ СЕ ОТ ТР“.

Така и не разбрах кой я е оставил. Би могъл да е всеки един от посетителите.

Глава 23

Отново се смрачи и здрачът се изпълни с декадентско величие. Слънцето почервеня и се спусна към хълмовете, отблясъците от последните лъчи затанцуваха в маранята и небето на запад пламна, сякаш на Бог му потече кръв от носа. Седнах на верандата и загледах залеза, опитвайки се да решавам кръстословица, но нищо не се получаваше. Когато телефонът иззвъня, захвърлих „Трудни задачи“ върху ръкописа и отидох да вдигна. Беше ми омръзнало да гледам заглавието на книгата си всеки път, като мина покрай нея.

— Ало?

— Какво става там? — попита Джон Стороу. Дори не си направи труд да каже „здрасти“. Обаче не беше ядосан — стори ми се адски въодушевен. — Изпуснах целия сапунен сериал!

— Самопоканих се на обед във вторник — информирах го. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Съвсем не, хубаво си направил, колкото повече, толкова по-весело. — Думите му прозвучаха напълно искрено. — Ама какво лято, а? Какво лято! Нещо интересно напоследък? Земетресения? Изригващи вулкани? Масови самоубийства?

— Чак масови самоубийства няма, но един старец почина.

— Стига бе, цял свят знае, че Макс Девор хвърли топа. Изненадай ме, Майк! Зашемети ме! Накарай ме да изрева от недоумение!

— Не, имах предвид другия старец. Ройс Мерил.

— Не зная за кого… о, чакай малко. Онзи със златното бастунче, дето е като експонат от „Джурасик Парк“ ли?

— Именно.

— Горкия. Иначе…?

— Иначе всичко е под контрол — казах аз, после се сетих как изскочиха очите на котарака от стенния часовник и едва не се изсмях. Възспря ме единствено странната увереност, че господин Добро настроение е просто роля — Джон всъщност се обажда да провери какво се случва между мен и Мати. И какво ще му отговоря? Още нищо. Само една целувка, пламнала за миг възбуда, но с течение на времето истинските чувства излизат на повърхността…

Не зная, а и не се наложи да разбера. Джон си бе наумил друго.

— Слушай, Майкъл, обаждам ти се да ти кажа нещо. Мисля, че ще бъдеш едновременно изумен и развеселен.

— Състояние, за което всички копнеем. Слушам те.

— Обади се Рожет Уитмор и… нали не си й дал телефона на родителите ми? Сега съм в Ню Йорк, но тя