Торба с кости

— Ще трябва да си наемеш нов пазач. Не мога да ти гледам къщата. Не искам. Искам обаче да се разкараш от верандата ми.

— Какво става тук? Помогни ми, за Бога.

— Ще ти помогна, като те изритам, ако не изчезнеш на минутата.

Погледнах го още веднъж, запечатвайки в съзнанието си влажните очи и стиснатата челюст — вътрешната борба бе изписана на лицето му.

— Загубих жена си, дърт подлец такъв. А ти твърдеше, че я обичаш.

Челюстта му най-сетне се раздвижи. Той извърна изпълнени с изненада и болка очи към мен и рече:

— Това не е станало тук. Няма нищо общо с нас. Може да не е била в ТР, защото… ъ-ъ-ъ, имала си е причини да не е тук… но получи удар. Можеше да стане всякъде. Всякъде.

— Не вярвам. Мисля, че и ти не вярваш. Нещо я е последвало в Дери, може би защото е била бременна…

Зениците на Бил се разшириха. Дадох му възможност да каже нещо, но той замълча.

— … или просто защото е знаела прекалено много.

— Получи удар. — В гласа му се долавяше тревога. — Прочетох некролога с очите си. Дявол го взел, получи удар.

— А какво е разбрала? Кажи ми, Бил. Моля те.

Той дълго мълча. Позволих си лукса да се заблуждавам, че най-сетне съм го трогнал.

— Ще ти кажа само едно, Майк — стой настрана. В името на безсмъртната си душа, стой настрана и остави нещата да следват своя естествен път. И без друго тъй ще стане, независимо от теб. Реката вече почти да стигна до морето и няма да пресъхне заради такива като теб. Стой настрана, Майк. В името на Господа Бога.

„Грижа ли ви е за душата ви, господин Нунан? Божия пеперуда, затворена в пашкул от плът, който скоро ще се развони като моя.“

Бил се извърна и закрачи към вратата, потропвайки с токовете на работните си ботуши по боядисаните дъски на верандата.

— Да стоиш настрана от Мати и Ки — викнах след него. — Само да посмееш да доближиш караваната…

Той се обърна и в маранята сенките под очите му сякаш потъмняха. Извади кърпа от задния си джоб и избърса челото си.

— Не мърдам оттук. Ще ми се да не се бях връщал от отпуската си, но го направих — и то заради теб, Майк. Онези двете на Уасп Хил въобще да не се страхуват от мен. Не, аз нищо няма да им сторя.

Той влезе в къщата и затвори вратата. Продължих да я гледам, чувствайки се недействителен — невъзможно е да съм провел такъв разговор с Бил Дийн, нали? С Бил, който ме упрекваше, че не съм дал възможност на хората тук да споделят — и може би дори да облекчат — мъката ми по Джо; Бил, който ме посрещна толкова топло.

После чух изщракване. Може би никога през целия си живот не е заключвал вратата на дома си, но сега го стори. Това „щрак“ прозвуча съвсем ясно в застиналия въздух. То бележеше края на приятелството ми с Бил Дийн. Извърнах се и с наведена глава закрачих към колата си. Дори не се обърнах, когато прозорецът зад мен се отвори.

— И да не си се върнал повече, градски копелдак такъв! — изкрещя Ивет Дийн. — Разби му сърцето! Да не си посмял да се върнеш! Да не си посмял! Да не си посмял!

* * *

— Моля те — казваше госпожа М., — не ми задавай повече въпроси, Майк. Не мога да си позволя да вляза в черния списък на Бил Дийн, както мама на времето не е можела да си позволи да влезе в черния списък на Нормал Остър или Фред Дийн.

Преместих слушалката на другото си ухо.

— Само искам да зная…

— По нашия край пазачите на имот са голяма работа. Ако кажат на „виладжията“, че трябва да наеме този и този електричар, той наема него. Ако кажат, че някой трябва да бъде уволнен, понеже не може да се разчита на него, го уволняват. Или я уволняват. Защото онова, което се отнася за водопроводчици, градинари и електричари, важи с двойна сила за домашните помощници. Ако искаш препоръки, които да важат дълго време, трябва да си в добри отношения с хора като Фред или Бил Дийн, или Нормал и Кени Остър. Не разбираш ли? — Тонът й бе почти умолителен. — Когато Бил узна, че съм ти казала за Нормал Остър, ооо, за малко щеше да ме изяде с парцалите.

— Братът на Кени Остър, онзи, когото Нормал е удавил под помпата, Кери ли се е наричал?

— А-ха. Познавам много хора, които дават подобни имена на децата си, харесва им. Ами да, в училище имах едни съученици Роланд и Роланда Териолт, Роланд май е в Манчестър, а Роланда се омъжи за онова момче от…

— Бренда, последен въпрос. Няма да кажа на никого. Моля те.

Със затаен дъх зачаках да затвори телефона. Но вместо това тя изрече една-единствена дума с тих, почти разкаян глас:

— Какво?

— Коя е Карла Дийн?

Изчаках поредната продължителна пауза, играейки си с панделката, с която бе украсена шапката на Ки от началото на века.

— Да не казваш никому, че съм ти съобщила — най-сетне рече Бренда.

— Няма.

— Карла е близначката на Бил. Умря преди шейсет и пет години по време на големите пожари. — Пожарите, които според Бил запалил дядото на Ки, като прощален подарък за ТР. — Не знам точно как е станало. Бил никога не говори за това. Ако му кажеш, че си го научил от мен, до края на живота си няма да оправя и едно легло в ТР. Той ще се погрижи. — После отчаяно добави: — И без друго може да знае.

Имайки предвид собствения си опит, допусках, че може да е права. И така да е, всеки месец до пенсия ще получава чек от мен. Нямах намерение обаче да й го казвам по телефона — не исках да жегна почтената й протестантска душа на янки. Вместо това й благодарих, уверих я още веднъж, че ще си мълча и затворих.

Приседнах на масата, извърнах празен поглед към Бънтър и попитах:

— Кой е тук?

Не последва отговор.

— Е, хайде де. Не се срамувай. Хайде заедно да проследим деветнайсет или деветдесет и две отвесно. Иначе казано, дай да поговорим.

Пак никакъв отговор. Хлопката на врата му въобще не помръдваше. Забелязах драсканиците, които си правех, докато разговарях с брата на Джо, и ги придърпах към себе си. Бях написал „Киа“, „Кира“, „Кито“ и „Карла“ и ги бях заградил в правоъгълник. Сега задрасках най-долната линия и добавих „Кери“ към листа. „Много хора дават подобни имена на децата си — каза госпожа М. — Харесва им.“

На мен никак не ми харесваше — струваше ми се зловещо.

Хрумна ми, че поне двама от тези съименници са се удавили — Кери Остър на чешмата и Киа Нунан, не по-голяма от слънчогледово семенце, в умиращото тяло на майка си. Освен това бях видял призрака на трето давещо се дете в езерото. Кито? Този ли е Кито? Или Кито е починал от отравяне на кръвта?

„Дават подобни имена на децата си, харесва им.“

Колко деца с подобни имена е имало отначало? Колко са останали? Мисля, че отговорът на първия въпрос е без значение, а отговора на втория вече знаех. „Реката вече почти стигна до морето“ — каза Бил Дийн.

Карла, Кери, Кито, Киа… всичките мъртви. Само Кира Девор бе останала.