— Хооп! — провикна се, после се разсмя, гледайки ме как се опитвах да стана, отново падах и се търкалях. Кърпата изпадна от джоба на гащеризона. От друг джоб се изхлузи пакетче ментови бонбони. Опитах се да се обърна, за да разбера дали преследвачите са се организирали и се приближават. В този миг бурето ме накара да направя поредното салто. Помислих си, че вече знам как се чувстват дрехите в центрофугата.
Изпълзях до края на барабана, изправих се, улових Кира за ръка и я поведох навътре в къщата на духовете. Не бяхме изминали и десет крачки, когато Кира изведнъж се озова в нещо бяло, сякаш в чашката на лилия, и изписка. Някакво животно, което напомняше на голяма котка, злобно изсъска. Адреналинът ми се покачи и тъкмо се канех да грабна Кира на ръце, когато съществото отново изсъска. Почувствах струя топъл въздух върху глезените си, а рокличката на Кира се изду като камбанка. Този път детето се разсмя.
— Хайде, Ки! — подканих я шепнешком. — Бързо!
Отминахме отдушника и продължихме напред. Озовахме се в коридор с криви огледала, в които изглеждахме отначало като джуджета, после като кльощави чудовища с бледи вампирски лица. Пак се наложи да подканям Кира — искаше да стои пред огледалата и да прави муцунки. Иззад нас долитаха ругатните на дърварите, които се опитваха да се справят с бурето. Чувах псувните и на Девор, но той вече не ми се струваше толкова… толкова
После се спуснахме по една пързалка и тупнахме върху голяма брезентова възглавница. В същия миг тя издаде силен пърдящ звук и Ки така се разсмя, че чак сълзи й потекоха от очите, търкаляше се по възглавницата и риташе. Подхванах я под мишниците и я изправих.
— Не шъбаряй собствения куотърмек — каза тя и пак се засмя. Страхът й напълно се бе изпарил.
Тръгнахме по друг тесен коридор. Още ухаеше на ароматния чам, от който бе изработена ламперията. Зад една преграда двама „призраци“ тропаха с вериги машинално, като работници на конвейер, и си говореха къде ще заведат момичетата си довечера и кой ще донесе „червенооката машина“, каквото и да означаваше това. Вече не чувах стъпки. Кира уверено ме водеше напред, стиснала огромната ми длан с мъничката си ръчичка. Като стигнахме до врата, изрисувана с буйни пламъци и украсена с надпис „ОТТУК ЗА АДА“, момиченцето я отвори без никакво колебание. Таванът на прохода бе покрит с червена слюда, като зарево в нощното небе, и излъчваше розов отблясък, който ми се стори твърде приятен за ада.
Вървяхме доста отдавна и вече не чувах звуците на калиопата, звучното
Стигнахме ме до други три врати: вляво, вдясно и в дъното на коридора. На едната бе изрисувано велосипедче с три колела. На срещуположната врата бе изтипосана моята зелена пишеща машина. Картинката на вратата в дъното беше избеляла и олющена. Изобразена бе детска шейна. „Това е шейната на Скутър Лариби — казах си. — Онази, която Девор е откраднал.“ Косъмчетата на тила ми настръхнаха.
— Е — жизнерадостно обяви Кира, — това са нашите играчки. — Вдигна Стрикланд, за да му покаже червеното велосипедче.
— А-ха — съгласих се. — Май си права.
— Благодаря за разходката — продължи момиченцето. — Онези мъже бяха страшни, но в призрачната къща беше весело. Нека нощ. И Стриган ти пожелава нека нощ.
„Ти“ отново ми прозвуча много екзотично, като „тиу“ — виетнамската дума за върховно щастие.
Но преди да кажа каквото и да било, тя избра вратата с велосипедчето, отвори я и влезе. Вратата се хлопна зад гърба й и в същия миг забелязах панделката от шапката. Висеше от горния джоб на гащеризона ми. Погледнах я, после се опитах да завъртя валчестата дръжка. Изобщо не помръдна, а като ударих с длан дървената повърхност, звукът заглъхна, сякаш удрях твърд и невероятно плътен метал. Отстъпих и се ослушах. Не чувах нищо. Пълна тишина.
„Това е междувремието — казах си. — Когато хората говорят за «преминаване между пукнатините», имат предвид точно това. Всъщност в подобни случаи се озовават тук.“
Посегнах към дръжката на вратата с пишещата машина. Завъртях я с лекота. Зад нея започваше друг тесен коридор — отново дървени стени и аромат на чам. Не исках да влизам, напомняше ми на дълъг ковчег, но нямаше накъде другаде да вървя. Влязох и вратата се тресна зад гърба ми.
„Исусе Христе! — възкликнах мислено. — В тъмнината, на затворено място… време е за поредния световноизвестен панически пристъп на Майкъл Нунан.“
Но не почувствах никаква тежест върху гърдите си и макар че сърцето ми биеше ускорено и всичките ми мускули бяха напрегнати, напълно се контролирах. Осъзнах, че коридорът не е съвсем тъмен. Едва се виждаше, но различавах стените и дъсчения под. Увих тъмносинята панделка от шапката на Ки около китката си и подпъхнах крайчеца отдолу, за да не се развие. После закрачих напред.
Вървях дълго, а коридорът криволичеше насам-натам. Чувствах се като микроб, минаващ по черво. Най-сетне стигнах до две дървени арки. Застанах пред тях, питайки се какъв е правилният избор, когато в миг осъзнах, че откъм лявата долавям звъна на хлопката на Бънтър. Избрах нея и докато напредвах, звънът постепенно се усилваше. По едно време долових и гръмотевичен тътен. Есенният хлад се стопи и въздухът отново бе горещ — стана задушно. Сведох поглед и установих, че гащеризонът и тежките обувки са изчезнали. На тяхно място се бяха появили дълги гащи и вълнени чорапи.
Още два пъти се наложи да избирам и всеки път предпочитах онази врата, през която долиташе познатият звън на хлопката. Докато умувах на втория кръстопът, дочух съвсем ясен глас, който каза:
— Не, съпругата на президента не е пострадала. Чорапите й са опръскани с неговата кръв.
Продължавах напред, после спрях и изведнъж забелязах, че стъпалата и глезените вече не ме сърбят, а дългите гащи ги няма. Бях с боксерите, с които обикновено спя. Огледах се и осъзнах, че се намирам в собствената си дневна и внимателно пристъпвам край мебелите, както човек обикновено прави на тъмно, като ужасно се старае да не си удари крака. Вече се виждаше по-добре — през прозорците се процеждаше бледа млечнобяла светлина. Стигнах плота, който отделя дневната от кухнята и погледнах часовника. Показваше пет и пет.
Застанах на чешмата и пуснах водата. Като посегнах за чаша, видях, че още нося панделката от детската сламена шапка на китката си. Размотах я и я поставих на шкафа между кафе-машината и телевизора. После си налях студена вода, изпих чашата до дъно и предпазливо се отправих по коридора към северното крило, осветяван от бледите жълтеникави отблясъци от крушката в банята. Чаршафите бяха смачкани, но леглото не изглеждаше като след оргия, както на сутринта след съня за Сара, Мати и Джо. Пък и защо да изглежда така? Станал съм и съм се разходил на сън. Нали сънувах фрайбъргския панаир.
Но това са пълни глупости, и то не само заради панделката от шапката. Преживяванията ми нямаха нищо общо със сънища, които на събуждане имат странното свойство от правдоподобни да се превръщат в абсурдни, а цветовете им — и ярките, и страшните — веднага избледняват. Поднесох ръце към носа си и вдишах дълбоко. Чам. Като ги огледах, дори забелязах петънце от смола на едното си кутре.
Седнах на леглото и заобмислях дали да не запиша на диктофона разказ за преживяното, но вместо това се строполих в постелята. Бях прекалено уморен. В далечината отекваха гръмотевици. Затворих очи, взех да се унасям и в този миг къщата се разтърси от писък. Беше остър като парче стъкло. Изкрещях и седнах в леглото, като притиснах ръце към гърдите си.
Беше Джо. През целия ни съвместен живот никога не я бях чувал да пищи така, но въпреки това бях сигурен, че е тя.
— Стига си я измъчвал! — извиках в тъмнината. — Който и да си,
Тя отново изпищя, сякаш въоръжено с нож или нагорещен ръжен създание изпитваше злостно задоволство от отказа си да ми се подчини. Този път звукът ми се стори по-тих, а третият й писък, макар и все тъй ужасяващ, долетя още по-отдалеч и заглъхна като стенанията на момченцето.
В тъмнината се разнесе и още един писък, после Сара се умълча. Къщата сякаш дишаше и се вслушваше
