глезените, минаха под арката и се приближиха към мен. Образите им затрептяха и постепенно избледняха. За миг видях скелетите им. В следващия миг се стопиха.
Двама фермери — единият със сламена шапка, другият ръкомахащ оживено с царевичната си лула — изникнаха от Другата страна на арката и изчезнаха по същия начин. Така разбрах, че има бариера, която разделя Улицата от панаира. Но не ми се вярваше да ми попречи да мина. Аз бях изключение.
— Прав ли съм? — попитах. — Мога ли да вляза? Камбаната на върха на силомера зазвъня силно. Един звън означава „да“, два — „не“. Продължих нагоре по стълбите.
Вече виждах виенското колело, което се издигаше към ясното небе — същото, което се виждаше на фона на снимката на групата в книгата на Остин „Живот на Дарк Скор“. Рамката бе метална, но шарените гондоли бяха направени от дърво. Широка, посипана с трици алея водеше към виенското колело като към олтар. Нарочно бе посипана със стърготини — почти всеки срещнат дъвчеше тютюн.
Преди да вляза, спрях за няколко секунди пред арката. Питах се какво ще се случи, ако мина под нея. Страхувах се, че може да изчезна или да умра, но най-вече да не остана там, обречен вечно да бъда посетител на фрайбъргския панаир през 1900 година. Като се замисля, беше като разказ от Рей Бредбъри.
Онова, което ме накара да пристъпя в другия свят, бе Сара Тидуел. Трябваше да я видя със собствените си очи. Трябваше да я чуя как пее.
Нещо сякаш ме погъделичка, докато преминавах под арката, отдалеч дочух въздишките на милиони гласове. Дали въздишат от облекчение? Или от ужас? Не можех да разбера. Но знаех със сигурност, че от другата страна на арката е различно — става дума за разликата между това да гледаш през прозорец и да се намираш на конкретното място; между наблюдението и участието.
Цветовете изскачаха насреща ми като нападатели из засада. Миризмите, които преди малко ми се струваха сладки, примамливи и носталгични, сега бяха остри и възбуждащи — поезията отстъпваше място на прозата. Подушвах тежкия дим на печени наденици, цвъртящо говеждо и вездесъщия аромат на врящ шоколад. Покрай мен минаха две хлапета, които носеха захарен памук на клечка. Здраво стискаха дребни монети, завързани в носна кърпичка.
— Ей, деца! — заговори ги глашатай в тъмносиня памучна риза. Усмивката му разкри златен зъб. — Сваляте бутилките и печелите награда! Цял ден всички печелят!
На естрадата в дъното на алеята Червените шапки подхванаха „Рибарски блус“. Доста ми хареса как пееше хлапето в парка на Касъл Рок, но пред това изпълнение неговото звучете старомодно, бавно и безвкусно. Не беше захаросано, като старинна фотография на танцьорки със запретнати до коленете поли, изпод които се подават дългите им гащи. Нито звучеше като запис от колекцията на Алън Ломакс38 — поредната американска пеперуда в прашна витрина, пълна с множество подобни екземпляри. Не, това бе порнография с достатъчно лустро, за да не ги приберат в затвора. Сара Тидуел пееше за неприлични танци и аз подозирах, че всички дъвчещи тютюн фермери с мазолести длани, работни гащеризони, сламени шапки и груби обувки мечтаят да ги изтанцуват с нея, да достигнат до онова съкровено място, където пот навлажнява гънката, топлината пари и кожата руменее.
Запътих се към сградата сред мученето на кравите и блеенето на овцете, докарани за продан. Отминах стрелбището, игрището за мятане на пръстени39 и най-различни шатри; отминах и сцената, където танцьорките на Анджелина с преплетени ръце се виеха в бавен змиеподобен танц около някакъв тип с тюрбан и намазано с вакса лице, който свиреше на флейта. Картината, изрисувана върху разпънатия брезент отзад, подсказваше, че пред Анджелина — която можеш да видиш вътре само за десет цента, съседе — тези двете ще изглеждат като стари чанти. Отминах и входа към алеята на ужасите, продавача на печена царевица, къщата на духовете, където имаше още брезентови шатри с изрисувани по тях призраци, които изскачат от разбити прозорци и порутени комини. „Всичко вътре е мъртво“ — помислих си… но откъм шатрата долитаха смехът и писъците на съвсем живи деца, които се блъскаха в разни предмети в тъмното. По-големите вероятно се възползваха от тъмнината да откраднат по някоя целувка. Отминах силомера, разграфен чак до пиринчената камбана на върха: „Пеленаче с биберон“, „Женчо“, „Опитай пак“, „Голямо момче“, „Истински мъж“, а точно под самата камбана пишеше „Херкулес!“ В центъра на групичката млад червенокос мъж тъкмо събличаше ризата си, разкривайки мускулестите си гърди. Захапал пура клоун му подаде чук. Последователно отминах магазина за одеяла, шатрата за бинго и бейзболното игрище. Минавах покрай тях и едва ги забелязвах. Намирах се в зоната, вече бях в несвяст. „Ще трябва да звъннеш по-късно — казваше понякога Джо на Харолд Облоуски. — В момента Майкъл е в страната на големите измислици.“ Само че нищо тук не приличаше на измислено, а единственото, което ме интересуваше, бе естрадата в подножието на виенското колело. На нея бяха покачени осем, а може би десет чернокожи. Най-отпред пееше и подрънкваше на китара Сара Тидуел. Съвсем истинска. В разцвета на силите си. Отметна глава и се засмя на октомврийското небе.
От този унес ме извади вик:
— Отчакай, Майк! Отчакай!
Обърнах се и видях Кира, която тичаше насреща ми, провирайки се между зяпачите, а пълничките й коленца подскачаха. Беше с бяла моряшка рокличка с червени кантове и сламена шапка с тъмносиня панделка. В ръчичка стискаше Стрикланд и като ме видя, уверено се хвърли напред, знаейки, че ще я грабна на ръце и ще я завъртя. Точно така постъпих и когато шапката й понечи да падне, я улових и й я нахлупих на главата.
— Шъборих собствения куотърмек — каза тя и се засмя. — Пак.
— Точно така. Ти си като подлия Джо Грийн. — Бях с гащеризон (от горния преден джоб се подаваше крайчецът на избеляла синя кърпа) и изцапани с тор ботуши. Погледнах белите чорапки на Кира и установих, че са плетени на ръка. Ако вдигна сламената й шапка, няма да видя етикетче с надпис „Произведено в Мексико“ или „Произведено в Китай“. Тази шапка най-вероятно е направена в Мотън от някоя фермерска съпруга със зачервени длани и болни стави.
— Ки, къде е Мати?
— Сигурно вкъщи. Не можа да дойде.
— А ти как се озова тук?
— По стълбите. Имаше много стълби. Трябваше да ме изчакаш. И да ме заносиш, като преди. Искам да чуя музиката.
— И аз. Знаеш ли кой е това, Кира?
— Да, майката на Кито. Побързай, ленивец такъв!
Запътих се към естрадата, предполагайки, че ще трябва да застанем най-отзад, но тълпата се разтваряше пред нас: пристъпвах с Кира на ръце и тежината на това възхитително малко същество с моряшка рокличка и разкрасена с панделка сламена шапка ме изпълваше с благоговение. Бе обвила с ръчички врата ми, а хората отстъпваха пред нас като Червено море пред Мойсей.
Никой обаче не се обърна да ни погледне. Хората ръкопляскаха, танцуваха и крещяха заедно с певицата, напълно погълнати от музиката. Правеха ни път несъзнателно, сякаш под действието на някакъв странен магнетизъм — все едно ние сме положителният, а те отрицателният полюс. Неколцина жени се бяха изчервили, но несъмнено се забавляваха, а една се смееше толкова силно, че по лицето й се стичаха сълзи. Изглеждаше на не повече от двадесет и две-три. Кира я посочи и спокойно заяви:
— Познаваш ли шефката на Мати в библиотеката? Това е баба й.
„Бабата на Линди Бригс, свежа като краставичка — помислих си. — Боже мили.“
Червените шапки се бяха разположили на цялата сцена, а над тях бяха окачени червени, бели и сини знамена — същинска рокгрупа на турне във времето. Разпознах всички лица от снимката в книгата на Едуард Остин. Мъжете бяха облечени в бели ризи, черни елеци и черни панталони. Сън Тидуел беше със същото бомбе от снимката. Но Сара…
— Тази жена защо е с роклята на Мати? — попита Кира и се разтрепери.
— Не зная, съкровище. Не мога да ти кажа. — Не можех и да отрека: това със сигурност бе бялата рокля без ръкави, с която бе облечена Мати на разходката в парка.
Групата пушеше по време на инструменталното изпълнение. Реджиналд „Сън“ Тидуел се приближи до Сара, като тътреше крака и подрънкваше някаква мелодия — пръстите му танцуваха върху струните и прагчетата на китарата като кафява вихрушка. Тя се обърна към него. Допряха чела — той сериозен, тя
