Торба с кости

неприкрита враждебност — може би плод на инстинктивното недоверие на местния към чужденеца — и тогава си дадох сметка, че познавам и него. Щеше да му се роди внук на име Дики, който към края на века — на чието посрещане бе посветен този панаир — ще притежава „Гараж за какво ли не“ на Шосе N 68.

От шатрата, където изработваха одеяла, излезе една жена и посочи към мен. В същия миг устната й се подви като кучешка бърна. И това лице ми бе познато. От къде? От града. Няма значение, а дори и да има, все едно ми е.

— Не трябваше да идваме тук — изскимтя Ки.

— Зная какво изпитваш. Но май нямахме избор, злато. Ние…

Появиха се откъм Алеята на призраците, на около двадесет метра пред нас. Забелязах ги и спрях. Бяха общо седмина, високи мъже, облечени като дървосекачи, но четирима не бяха важни — изглеждаха някак избледнели и призрачни. Бяха болни или може би мъртви, безопасни като хора от дагеротипи. Но другите трима бяха истински. Или поне колкото всичко останало тук. Водеше ги възрастен мъж с избеляло синьо кепе, каквито са носили войниците на Конфедерацията по време на Гражданската война. Познавах очите, които ме изгледаха. Бях ги виждал да ме измерват от глава до пети над сопо-ливата кислородна маска.

— Майк? Защо спираме?

— Всичко е наред, Ки. Просто не гледай. Всичко това е сън. Утре ще се събудиш в своето легло.

— Добре.

Юнаците препречиха алеята, опрели рамо до рамо и ботуш до ботуш, отрязвайки пътя ни към арката и Улицата. Онзи със синята шапка стоеше в средата. Мъжете от двете му страни бяха много по-млади от него, някои може би дори с по петдесет години. Двама от избледнелите, които почти не съществуваха, стояха един до друг от дясно на стареца и аз се питах дали не мога точно там да пробия редицата. Струваха ми се не по-осезаеми от създанието, което потропваше по изолационния панел в мазето… но ако грешах?

— Дай ми я, синко — заповяда старецът. Гласът му беше писклив и неумолим. Протегна ръце. Това бе Макс Девор, върнал се е да търси настойничество дори и в смъртта. Не беше той. Знаех, че не е той. Овалът на лицето му бе малко по-различен, страните му — по-изпити, а очите — по- яркосини.

— Къде съм аз? — викнах му, натъртвайки последната дума, а пред шатрата на Анджелина свирачът с тюрбана (индиец от Сандускай, щата Охайо) остави флейтата и ни зяпна. Танцьорките също спряха и ни загледаха, прегръщайки се, сякаш взаимно да си вдъхнат смелост. — Къде съм аз, Девор? Ако дядовците ни са били дупе и гащи, къде съм аз?

— Не съм дошъл да отговарям на въпросите ти. Дай ми я.

— Аз ще я взема, Джаред — каза един от по-младите мъже — от истинските. Погледна Девор така, сякаш онзи бе божество, което ме отврати най-вече защото го познах: бащата на Бил Дийн. Човекът, който впоследствие бе станал един от най-уважаваните възрастни граждани на Касъл Каунти, ближеше подметките на Девор.

„Не го съди прекалено сурово — пошепна Джо. — И тях недей съди. Били са твърде млади.“

— Няма да правиш нищо — отсече Девор. Пискливият му глас беше раздразнен и Фред Дийн се засрами. — Той ще ми я даде. А ако не пожелае, сами ще си я вземем.

Погледах човека, застанал най-отляво — третият от онези, които ми се струваха съвсем истински и съвсем живи. Това аз ли съм? Не си приличахме много. Имаше нещо познато в лицето, но…

— Дай ми я, ирландецо — нареди Девор. — Последна възможност да размислиш!

— Няма.

Девор кимна, сякаш точно това бе очаквал.

— Тогава сами ще си я вземем. Трябва да се сложи край на тази история. Хайде, момчета.

Тръгнаха насреща ни и в същия миг осъзнах на кого ми напомня онзи в края — с тежките ботуши и фланелените панталони: на Кени Остър, чиято хрътка бе готова да яде сладкиши до пръсване. Кени Остър, чието братче баща им удавил на помпата в двора.

Погледнах назад. Червените шапки продължаваха да пеят, Сара се смееше и ръкомахаше, а тълпата препречваше източния край на алеята. Натам и без това нямаше смисъл да вървя. Ако избера този път, в крайна сметка ще се наложи да отглеждам момиченце в ранните години на двадесети век и да си изкарвам прехраната, като пиша евтини истории на ужасите и булевардни романчета. Което може би няма да е толкова лошо… но на много километри и години разстояние оттук една самотна млада жена щеше много да страда за детето. А може би и за двама ни.

Обърнах се и видях седмината мъже почти пред себе си. Някои като че ли изглеждаха по-действителни, но всичките бяха мъртви. До един бяха прокълнати. Погледнах русолявия, сред чиито наследници бе и Кени Остър, и го попитах:

— Какви сте ги свършили? За Бога, какви сте ги свършили, момчета?

Той протегна ръце.

— Дай я тук, ирландецо. Теб само това те засяга. С онази жена ще си имате други. Колкото си искате. Тя е млада, ще ги народи като динени семки.

Бях като хипнотизиран и те спокойно щяха да ни заловят, ако не беше Кира.

— Какво става? — изписка тя. — Нещо мирише! Мирише толкова ужасно! О, Майк, кажи му да спре!

Дадох си сметка, че и аз долавям вонята. На развалено месо и блатен газ. На разкапана плът и проядени вътрешности. Девор бе най-жив от тях и излъчваше същия първичен, но могъщ магнетизъм, който бях усетил у правнука му, но и той бе мъртъв като останалите: с приближаването му видях буболечките, които изпълваха ноздрите и ъгълчетата на очите му. „Всичко тук долу е смърт — помислих си. — Нали собствената ми жена ми го каза!“

Те протегнаха почернелите си ръце да докоснат Ки, да ми я вземат. Отстъпих крачка назад, погледнах надясно и видях други призраци — някои изскачаха от счупените прозорци, други се изплъзваха от порутените комини. Здраво сграбчил Кира и хукнах към къщата на призраците.

— Дръжте го! — пискливо извика Джаред Девор. — Дръжте го, момчета! Дръжте го тоя хаймана! Дявол го взел!

Хукнах към дървените стълби, едва забелязвайки, че нещо меко докосва лицето ми — плюшеното кученце на Ки, което тя не изпускаше. Исках да се обърна и да видя дали са ни наближили, но не посмях. Ако се спъна…

— Ей! — викна жената на касата. Косата й бе като рижав облак, гримът й сякаш бе нанасян с градинарска лопатка и слава Богу не приличаше на никой познат. Беше от панаира и сигурно само минаваше през това мрачно място. Късметлийка. — Хей, господине, купете си билет!

„Нямам време, госпожо, нямам време.“

— Спрете го! — крещеше Девор. — Проклет крадлив негодник! Това дете не е негово! Спрете го!

Но никой не препречи пътя ми и аз се втурнах в тъмната къща на призраците с Ки на ръце.

Проходът бе толкова тесен, че трябваше да се извърна настрана, за да се промуша. В тъмнината се блещеха фосфоресциращи очи. В далечината долавях усилващ се тътен, сякаш от търкалящи се дървени трупи, примесен със звън на вериги. Иззад нас долиташе тропотът на тежките дърварски ботуши по стълбите отвън. Червенокосата касиерка се развика и на тях, заплашвайки ги, че ако счупят нещо, ще трябва да го платят.

— Чувате ли какво ви говоря, проклети простаци! — крещеше тя. — Тук е за деца, а не за такива като вас!

Грохотът вече беше оглушителен. Бяхме се озовали пред въртящо се буре. Обаче отначало не можах да различа какво е.

— Свали ме, Майк! — Кира беше много въодушевена. — Искам да мина самичка!

Оставих я на пода и се обърнах. Дърварите се опитваха да влязат едновременно и затулваха светлината от входа.

— Тъпаци! — пискаше Девор. — Не всички наведнъж! Исусе!

Отекна звучна плесница и някой изрева. Обърнах се напред точно навреме да видя как Кира преминава през въртящото се буре, разперила ръчички да пази равновесие. За мое изумление се смееше.