Торба с кости

засмяна — и започнаха да се надсвирват. Тълпата взе да ги окуражава и да ръкопляска, а останалите членове на състава се смееха. Като ги видях така застанали един до друг, осъзнах, че съм бил прав: наистина са брат и сестра. Приликата бе прекалено голяма, за да не я забележи човек или да се обърка. Но погледът ми бе като прикован върху кръшните движения на ханша й под бялата рокля. С Кира може и да носехме селски дрехи от началото на века, но Сара бе издокарана като съвременна жена. Никакви кюлоти, фусти и памучни чорапи. Като че ли никой не забелязваше, че роклята й стига до коленете — и че по критериите на това време е направо гола. А под роклята на Мати сигурно е с бельо, каквото тези хора не са и сънували: сутиен с ликра и найлонови бикини. Ако я прегърна през кръста, пръстите ми няма да докоснат отблъскващ ме корсет, а мека гола кожа. Черна, не бяла кожа. „Какво искаш, захарче?“

Сара се отдръпна от Сън, полюшка непристегнатия си задник и се изсмя. Редж се върна на мястото си, а тя се обърна към тълпата и оркестърът засвири въведението. Тя запя следващия куплет, вторачена право в мен:

„Преди на риболов да тръгнеш,
        ти въдицата провери.
Та викам за риба като тръгнеш, скъпи,
        ти въдицата провери.
Ще дърпам въдицата, драги,
        а ти ела ме изтегли.“

Тълпата избухна в смях. Кира трепереше в прегръдките ми.

— Страх ме, е Майк — прошепна. — Тази жена не ми харесва. Тя е страшна. Откраднала е роклята на Мати. Искам вкъщи.

Сара сякаш я чу. Отметна глава и се засмя. Големите й зъби бяха пожълтели. Сякаш гладно животно се бе озъбило насреща ни. Реших, че съм съгласен с Кира: наистина беше страшна.

Но преди да успея да помръдна, усещането за тази жена — не знам как другояче да го нарека — ме сполетя и ме прикова на място. Вече разбирах какво бе онова, което профуча край мен през кухнята, за да развали надписа „Карладийн“ — почувствах същата ледена тръпка. Все едно да познаеш човека по характерната му походка. Отново изпяха припева и Сара поде нов куплет, който не присъства в нито един записан вариант на песента:

„Няма нищо да й сторя, драги,
        и за всичките богатства на света.
Няма нищо да и сторя,
        за елмази и злата.
Един е само черният мръсник
        който на нея ще посегне.“

Присъстващите избухнаха в смях, сякаш никога не бяха чували по-забавно нещо, но Кира се разплака. Сара я видя и изпъчи гърди — доста по-големи от бюста на Мати — и ги разклати, заливайки се в присъщия си смях, който си бе лична „запазена марка“. Този жест излъчваше някаква пародийна студенина… и празнота. И тъга. Но не изпитвах никакво съчувствие към нея. Сякаш сърцето й се бе изпепелило, а тъгата, останала от него, бе поредният призрак — призракът на една обич, обитаващ изпълнена с омраза душа.

А как зловещо се хилеше.

Вдигна ръце и този път полюшна цялото си тяло, сякаш прочете моите мисли и ми се присмиваше. „Като желе в чиния“ — както се казваше в една друга стара песен от онова време. Сянката й се залюля върху брезентовото платнище, изобразяващо фрайбъргския панаир, и докато я следях с поглед, осъзнах, че съм открил Сянката от сънищата си за Мандерлей. Това бе Сара. Сянката беше и винаги е била, Сара.

„Не, Майк. На прав път си, но грешиш.“

Крив или прав, вече ми беше дошло до гуша. Извърнах се, поставих длан на тила на Ки и притиснах главицата й към гърдите си. Детето вече бе обвило врата ми с ръце и силно се притискаше към мен, обзето от неописуем страх.

Предполагах, че ще се наложи да си пробивам път през тълпата — лесно ме пуснаха да вляза, но може би далеч няма да са толкова дружелюбни на връщане. „Не се закачайте с мен, момчета — мислено се обърнах към тях. — Инак не знаете какво ви се пише.“

И те ме оставиха на мира. Някой заблъска дайре, а Сара премина от „Рибарски блус“ направо на „Куче с моите котки“. Зрителите отново ми направиха път, без нито за миг да престават да ръкопляскат с мазолестите си длани. Някакъв младеж с червено петно на лицето отвори уста — беше на не повече от двадесет, но половината му зъби вече липсваха — и изрева през топящата се топчица тютюн:

— Йее-ХОУУУ!

Осъзнах, че това е Бъди Джелисън от „Вилидж“… по силата на някаква магия във времето от шейсет и осем Бъди Джелисън в миг бе станал на двайсет. После ми се стори, че в цвета на косата му има нещо нередно — бе светлокестенява, вместо черна (макар че приближаваше седемдесет и по всичко друго годините му личаха, Бъд нямаше ни един бял косъм). Осъзнах, че това е дядото на Бъди, а може би дори прадядо му. И в двата случая пет пари не давах. Просто исках да се махна от това място.

— Извинете — промърморих, като минах край него.

— Тук нямаме градски пияница, нахален кучи син такъв — отвърна той, като продължи да ръкопляска и въобще не ме погледна. — Всички се редуваме.

„Значи все пак сънувам — отбелязах мислено. — Сънувам и това е доказателството.“

Но не сънувах тютюневия му дъх, миризмата на пот, която лъхаше от тежестта на уплашеното момиченце в ръцете си. Там, където бе притиснато лицето му, ризата ми бе гореща и влажна — Кира плачеше.

— Ей, ирландецо! — викна Сара от сцената, а гласът й толкова напомняше гласът на Джо, че едва не изкрещях. Искаше да се обърна — усещах, как волята й притиска слепоочията ми като с пръсти — но нямаше да се подчиня.

Заобиколих трима фермери, които подаваха глинена бутилка от ръка на ръка, и вече бях вън от тълпата. Централната алея се простираше пред мен, широка като Пето Авеню, а в дъното бяха арката, стълбите, Улицата, езерото. Ако се добера до Улицата, ще съм в безопасност. Бях сигурен в това.

— Почти свърших, ирландецо! — изрева Сара. Стори ми се ядосана, но не толкова, че да пропусне да се изсмее. — Ти ще получиш желаното, захарчето ми, и цялата утеха на света, но ме остави да си свърша работата. Чуваш ли ме, момченце? Просто стой настрана! Чу ли какво ти казах!

Забързах обратно по пътя, по който бях дошъл, като галех Ки по косицата и криех лицето й в ризата си. Сламената шапка падна и като посегнах да я уловя, в ръката ми остана само панделката. Няма значение. Трябваше да се махнем час по-скоро.

Отляво бе игрището за бейзбол, където някакво момченце монотонно нареждаше: „Уили я прати зад оградата, мамо! Уили я прати зад оградата!“ и имах чувството, че ми бърка в мозъка с ужасяващото си постоянство. Отминахме залата за бинго, където някаква жена крещеше от радост, че спечелила пуйката, Боже мили, отначало нямала ни едно число, а спечелила пуйката. Слънцето в небето се скри зад един облак и денят помръкна. Сенките ни се стопиха. Арката в дъното на алеята се доближаваше влудяващо бавно.

— Вкъщи ли сме вече? — едва не изстена Ки. — Искам вкъщи, Майк, моля те, заведи ме вкъщи при мама.

— Ще те заведа. Всичко ще бъде наред.

Вече бяхме до силомера, където червенокосият младеж отново си обличаше ризата. Погледна ме с